Многострадалната опозиция пък все още изглежда твърде раздробена и скарана, за да бъде приемана като безусловна заплаха за управленското статукво

Тоталната доминация на ГЕРБ отдавна е пропукана. Но за сметка на това около партията гравитират прекалено много политически субекти. Като започнем от тези, с които се формира управленската коалиция - Реформаторския блок, и завършим с патeрицата на Ковачки и БДЦ в парламента. Многострадалната опозиция пък все още изглежда твърде раздробена и скарана, за да бъде приемана като безусловна заплаха за управленското статукво. Затова прозвучаха странно думите на министър Томислав Дончев, който привидя „нов Отечествен фронт” срещу ГЕРБ. Позата изглежда героическа, но поне на този етап няма основания в реалността.

От уважение към историята трябва да се подчертае, че Отечественият фронт в своя първоначален вид не е просто сбирток от партии с мераци с власт, а широка коалиция около исторически значима кауза - антифашизма. Но да оставим историята. Въпросът е може ли да има широк опозиционен фронт срещу ГЕРБ. Президентските избори изглеждаха най-реалистичният повод за подобно усилие. То обаче се оказа извън възможностите на окопалите се зад своите партийни дувари шарени политбюра. Лявата опозиция се явява на избори с рекорден брой кандидати. Това е не проблем на отделни лични или партийни амбиции, а на неспособност на БСП и останалите леви и центристки формации да провеждат обединителна политика. Нищо ново на българския политически небосклон, разбира се.

Възможна ли е все пак ситуация „всички срещу ГЕРБ” при очаквания втори тур на президентските избори? Скептичен съм. Помислете. Ако приемем, че на втори тур срещу Цецка Цачева се яви кандидатът на БСП генерал Румен Радев, то обединените патриотични сили ще застанат ли зад червения кандидат? Или ще направят по-логичния политически ход - да подкрепят ГЕРБ, партията, с която заедно формират парламентарно мнозинство, което стои зад кабинета „Борисов”. А вероятността реформаторите да се включат в анти-ГЕРБ фронт с БСП и ДПС звучи абсурдно?! С други думи - формула „всички срещу ГЕРБ” в тези избори изглежда невъзможна.

Тогава възможно ли е поне раздробената левица да застане в „единен строй” за втория тур? Както се казва - а дано, ама надали. Дори политическата мъдрост да накара АБВ да преглътне махленската интрига, която им спретна Корнелия Нинова, то има ли земна сила, която да накара Татяна Дончева и „Движение 21” да се подредят в тази ситуация до „Позитано” 20 след всичко, което се случи. И това не е въпрос на емоции, а на различен тип избиратели. Разочарованите от старата левица трудно ще бъдат мотивирани да подкрепят „личния кандидат” на червената лидерка.

Много въпросителни пред евентуална лява консолидация за втория тур ще отпаднат и когато станат ясни резултатите на основните леви кандидати. Засега с модерна и активна кампания се откроява кандидатът на АБВ Ивайло Калфин. На фона на рутинните партийни сбирки и разфокусираните послания на БСП той съумява да стигне до повече социални групи с ясни идеи и конкретна политика. Видима и нестандартна е и кампанията на Татяна Дончева. С други думи - засега имаме доста амбициозно участие на конкурентите на Радев в лявото пространство. Поне според мен само силно представяне на БСП може да накара останалите състезатели вляво да застанат не просто декларативно, а активно зад Радев - Йотова на втория тур. Ако хипотетично обаче БСП удари историческо дъно в първия тур, а Калфин се представи по-добре от очакваното, това би направило разговорите за подобна консолидация доста непредсказуеми.

По-важното обаче е, че за да се формира реална и мощна опозиционна алтернатива от типа „всички срещу ГЕРБ”, са необходими поне две основни предпоставки. Първата е ясна обединителна кауза. „Стани да седна” не може да играе такава роля. Никой от потенциалните претенденти за властта не е „целият в бяло”. Затова каузата трябва да е водеща, защото идеята тези са нови, да опитаме с тях, не е валидна. Вредно е и прекомерното партийно самочувствие, което може да торпилира подобно обединение. Втората предпоставка е тежка криза в управляващата партия, предизвикана от международни усложнения или вътрешнополитически провали. Такава роля може да изиграе и малко вероятна загуба на президентския вот. При всички положения и двете предпоставки засега не са налице. Критиката към управляващите е силна и ще се засилва, но все още не е премината онази повратна точка, отвъд която се показва „смяната на караула” във властта. Победа на ГЕРБ, дори и с малко, ще бъде брандирана като „поредната” и препотвърждаване на доверието на избирателите. И това ще е факт. Но ако тази евентуална победа е прекалено измъчена, с много спорове за честността на изборите, то позиционната война между управляващи и опозиция може и да прерасне в нещо повече. Тогава всичко ще е в ръцете на опозиционните лидери - от тяхната далновидност, способност да обединяват, а не да разединяват и от тяхната политическа визия ще зависи изходът от борбата за смяна на властовата конфигурация.

Но едно са партийните сметки, друго са хората пред урните.

* Авторът е директор на Института за модерна политика