Д-р Спас Ташев: Някои западни държави ги е срам, че не са спасили евреите си

Вестник „Труд“ представя на читателите си новата си седмична рубрика „Цар Борис III и спасяването на българските евреи“. В нея публиката ще бъде запозната с мненията „за“ и „против“ ролята на монарха през Втората световна война за избавлението на евреите в тогавашните граници на България. Този своеобразен форум ще даде трибуна на експерти и историци, запознати с темата „Холокост“, които участват задочно и в спор, разразил се през последните години у нас и по света. А именно - отговорен ли е Борис III за депортацията на над 11 000 евреи от Беломорска Тракия и Македония. Трябва ли страната ни официално да признае за истина твърдението, че е могла да направи повече за изпратените в газовите камери? Или да остане с имиджа на единствената държава, която е спасила всички свои евреи през Втората световна война? Днес представяме мнението на д-р Спас Ташев. Той е признат експерт по темата. Бил е заместник-председател на Агенцията за българите в чужбина, създател и пръв директор на Културно-информационния център на Република България в Скопие през 2006-2009 г. Специалист е и по политическата ситуация в страните от бивша Югославия и положението на българите в диаспората.

- Д-р Ташев, какъв е вашият прочит на историята - има ли вина цар Борис III за депортирането на евреите от Беломорска Тракия и Македония през Втората световна война?

- Щом повече от 73 години след тези драматични събития продължаваме да задаваме въпроса за вината, значи нашето общество боледува в търсенето на отговора. Явно е, че проблемът не е само исторически, защото когато не са минали 100 години от дадено събитие, не можем да говорим за чиста история. Все още има живи свидетели, има много емоции, за съжаление има и много укрити документи, а това е вече политика. Логично е да бъдем разделени по отношение на събитие от преди 73 г., ако раните от него са още отворени, а в същото време сме лишени от възможността да имаме цялостен поглед върху случилото се.

-А какво точно се е случило?

- Държавната доктрина на България в края на 30-те и началото на 40-те години на ХХ в. е ревизия на ньойските граници, но само по мирен път. Тази политика дава резултати, какъвто е например връщането на Южна Добруджа на България през 1940 г., което става с гаранцията на Великите сили. Затова когато Хитлер предлага на България да влезем в Тристранния пакт, официалният отговор на цар Борис III е, че ще бъде по-полезно, ако запазим своя неутралитет. За съжаление ситуацията в Европа в края на 1940 и началото на 1941 г. е такава, че малка част от съдбата на малките държави зависи от тях самите. Както е добре известно, през 1940 г. фашистка Италия започва една не съвсем успешна война срещу Гърция, но това първоначално не се отразява кой знае колко драматично на ситуацията на Балканите. В края на 1940 г. Хитлер подписва плана „Барбароса“ за подготовка на блицкрига срещу СССР и това попарва българските надежди за неутралитет. Защото в рамките на подготовката на тази мащабна военна операция Германия трябва да си подсигури десния фланг, което налага да се притече на помощ на Италия срещу Гърция, където има и английски войски. При това положение преминаването на германските войски през Балканите е било неизбежно и свързано с упражняването на силен натиск. Единственият въпрос е бил как ще преминат - със сила или със съгласие? Мощната за времето си Югославия, която според английските експерти е трябвало да издържи поне 3 месеца, е разгромена за 6 дни. България избира пътя на пасивната съпротива. Дори упорито битува мнението, че германският самолет, който е трябвало да вземе и да отведе премиера Филов да подпише протокола по присъединяването на България към Тристранния пакт, умишлено е насочен за кацане в кален коловоз. Налага се да се извика трактор за извличането му и това забавя нещата дотам, че германските войски влизат в България няколко часа преди присъединяването на България. Народното събрание пък одобрява протокола по присъединяването на следващия ден, а съгласно Търновската конституция той едва тогава влиза в сила.

- Окупирана ли е била България или не?

- Погледнато формално през призмата на международното право, е окупирана, макар че запазва привидна самостоятелност. Това е голямата разлика между Югославия и България. Югославия бе разрушена, отделните й части бяха подложени на етнически прочиствания, а еврейското й население бе систематично избивано. През 1942 г. Сърбия е единствената държава в Европа, провъзгласена за „свободна от евреи“. В България подобно нещо не се случва. Няма големи разрушения, а привидната самостоятелност позволява чрез лавиране да бъдат спасени българските евреи.

- А тези от Македония и Беломорска Тракия?

- За съжаление евреите в така наречените нови земи, които само са администрирани от България, а върховната власт е в ръцете на функциониращата там германска военна комендатура, остават югославски и гръцки поданици. Всъщност Германия протестира и срещу факта, че българската администрация си позволява да даде българско поданство дори само на лицата от български произход. Международното право е категорично, че само при промяна на правния статус на дадена територия следва и масова промяна на поданството на живеещото в нея население. На практика в „новите земи“ не се стига до повсеместна подмяна на поданството, което е красноречив пример, че няма нова промяна на правния статус на Вардарска Македония и Беломорието след подписването на капитулациите на Югославия и Гърция на 17 и 21 април 1941 г. По силата на тези документи Берлин става върховен военновременен суверен и в това си качество той предоставя част от правата си върху „новите земи“ под формата на цесия на България. Друга част от правата Германия запазва за себе си. Тук обаче трябва да кажем, че прехвърлянето на военновременни права не означава и прехвърляне на отговорност.

- Преди малко умишлено казах „вашият прочит на историята“, защото има различни тълкувания на въпроса от ваши колеги. Защо се получава така?

- Има различни тълкувания, защото има различен прочит, продиктуван от различен интерес. Той може да бъде теснопартиен, но и лобистки, а явно и геополитически. Според мен има преплитане на много фактори, в това число и чувството на срам в някои западни държави, че не са спасили, както България, своите евреи. Това е една от причините да става бавно разкриването на документите от онзи период. Както е известно, след съветската окупация през 1944 г., архивът на Министерството на външните работи и вероизповеданията е отнесен в Москва и ние продължаваме да нямаме достъп до една голяма част от него. В същото време западните държави нямат голям интерес от разкриването на тяхната част от архивите. Например американските документи, потвърждаващи действията на цар Борис III България да излезе от оста Рим-Берлин-Токио, като за целта е установил контакти със САЩ, стават известни едва сега.

- Кога тази информация най-после ще бъде събрана?

- Трябва да бъдат положени още много усилия от наша страна, за да издирим допълнителна информация за иначе вече безспорно установеният факт, че в началото на 1943 г. представители на България ползват швейцарски дипломатически канали, за да проучат възможността евреите от „новите земи“ да отпътуват към контролираната от Великобритания Палестинска територия. За съжаление този опит на България е блокиран от Чърчил, а фактът и днес не е много лицеприятен за Лондон. В американските документи е налична информацията, че през март 1943 г. Антъни Идън (министър на външните работи на Великобритания - б.а.) се среща с президента Рузвелт, с държавния секретар на САЩ - Кордел Хъл, и с други висши американски служители в Белия дом и се разисква предложението на България, дошло именно чрез швейцарски дипломатически канали, относно спасяването на 60 000 евреи от българските територии. А това е общата бройка на евреите от старите и „новите“ предели. Когато някои от днешните изследователи не знаят или не искат да научат тези факти, логично е да правят едностранчиви тълкувания на събитията.

- Вие имате много публикации по темата. Има ли нещо неизвестно, което да убеди „скептичните“ ви колеги, че цар Борис III и България не носят вина ?

- Все още малцина знаят, че на 3 октомври 1942 г. цар Борис III посещава Скопие. Посрещнат е по един блестящ начин от местното население, но още по-важното е, че царят държи наистина историческа реч, чиито измерения нямат нищо общо с пропагандното клише за извършеното обединение. Посещението и речта на царя са отразени в излизащия тогава в Скопие в. „Целокупна България“. В броя на вестника от 6 октомври 1942 г. има уводна статия със заглавие „Царските слова“, подписана от ген.-майор Васил Бойдев, който е командващ V българска армия в Македония. В нея думите на цар Борис III са представени много точно и има два важни момента, които трябва да бъдат внимателно анализирани. Българският монарх изрично подчертава, че „Македония, тая многострадална земя, която винаги е носила факела на българщината, при щастливото и благоденствуващо развитие на общото Отечество, ще намери онова място, което заслужава...“, а също така, че „...в бъдещото развитие на нашето Отечество да намерите онзи културен напредък и разцвет“.

В словото си царят два пъти използва бъдеще време по отношение положението в „новите земи“. Царят е може би най-добрия български дипломат на ХХ в. и използва неслучайно езика на дипломацията. Той не казва, че Македония е обединена с България, а подчертава, че се надява при бъдещото развитие на България да се обедини с нея. Казано с други думи, въпросът за Македония все още не е решен, а оттук следва, че България не е господар на положението в „новите земи“.

- В една от публикациите си пишете, че става въпрос за антибългарска кампания. На кого е нужна такава кампания и защо?

- За съжаление на Балканите все още има фактори, които нищо старо не са забравили. Македонистката доктрина, за да съществува, се нуждае от антибългаризъм дори на битово ниво. Управниците в Скопие, но и тези, които ги крепят, решиха, че могат да яхнат за свои користни цели трагедията на Холокоста. Имаха и конкретен материален стимул - имуществото на депортираните евреи. За целта дори се фалшифицираха товарни вагони, като им бе сложен надпис БДЖ. Пред фалшификатите се водеха по протокол чуждестранни делегации. Всичко това нямаше как да не отрови допълнително и без това сложните отношения между България и Македония. Само че сметката беше без кръчмар, защото творците на този сценарий не познаваха в детайли фактите. В крайна сметка депортацията през 1943 г. бе извършена от германските власти от Скопие с влакове на германските железници Reichsbahn, а от Лом със сръбски параходи. Що се отнася до движимото имущество, то още през 1945 г. е предадено на Югославия със съответните протоколи и всички финансови претенции са снети. За съжаление България дълго време мълчеше, декларацията на НС през 2013 г. бе явно един епизодичен случай, останал без приемственост, и сега продължава поредната тишина по тези важни въпроси. Македонски и гръцки евреи от левия политически спектър, заемащи ръководни позиции в „Яд Вашем“, на фона на нашата пасивност успяха да наложат една антибългарска интерпретация, която макар и бавно, но все пак се променя. Замитането на проблемите от наша страна обаче създава условия за бъдещи спекулации, при това в моменти, когато най-малко ще се нуждаем от това. Дано политиците ни да разберат, че не някой друг, а ние самите трябва да си свършим работата.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Интервюта