Управниците спъват мераците на народа за сляпото щастие

„Нека възпитаваме нашите хора на добро, а не да ги учим на разврат!“, провиква се депутатът Георги Марков

Както всички нормални човеци на планетата, българинът се надява на сляпото щастие. Ще „изтърка“ триста лева и ще си плати парното. От лотарията може да спечели и повече за джоба на съдебния изпълнител. В най-смелите си очаквания с джакпот ще стане приказно богат.

Особеностите на българския хазарт обаче спъват тези мераци. От край време управниците са прът в колелото на късмета. През 1852 г. например „Ца­риградски вестник“ съобщава: „Сюлейман паша строго заповя­да никой да не играе книги по чершиите, кафенетата и други общи места. Он сообщи тая за­повед чрез едно меморандом на консулите и християнски­те и еврейските началници, за да известят всякаго.“

„Книги“ не са днешните хартийки за търкане. Така възрожденците викали на картите за игра.

След Освобождението хазартът за сефте е пуснат на воля. Не минава събиране без да се разиграват па­рични знаци. През фев­руари 1882 г. има соаре у Спас Константинович. „Оживе­но, смях и приказки, пълен са­лон, а в Спасената стая страшен комар, та дрънкането на пари­те се чуваше чак на улицата“, хроникира Константин Иречек.

И по-нататък: „Приблизително след 3 ч. отидох да спя, понеже по-го­лямата част от обществото се беше разотишла. Обаче говоре­нето и звънтенето на парите не ме оставиха да спя. След два ча­са пак се облякох и излязох. В Спасовата стая Икономов, Хранов, Спас, Увалиев, двама­та доктори Золотович и Исидор страстно обожаваха бога на хазартните игри; бакара, chemin de fer (вариант на бакарата) и пр. са сега доб­родетелите на българската ин­телигенция...“

По същото време на предприемача Георги Желязкович му светва с хазарта да направи България богата. Грандиозните си кроежи раз­вива пред Иречек, който иро­нично отбелязва: „Зевзеклиците“ на Желязковича за основаването на рулетка a la Монте Карло в Бали ефенди, цяла Европа би се стекла, огромна печалба, българите би събличали европейците и американците.“

Бали ефенди е днешният софийски квартал Княжево, където наистина е отворено казино. В неговите анали обаче разорени европейци и американци не са засвидетелствани. Тъкмо обратното, чужди кредитори ни хвърлят в лапите на комара.

След Първата световна война отечеството потъва в заеми, за да плаща огромни репарации. Европейските банки искат гаранция за кредитите и през 1923 г. внушават на правителството да въведе Закон за облагане с данък и такса хазартните и за развлечение игри. Постъпленията изтичат зад граница, а част от парите логично прибират чиновниците, натоварени с вземанията.

През 1926 г. министър на финансите става проф. Владимир Моллов. Той въвежда нова патентна система, която пуска бариера пред хазартния бизнес. По 700 000 лева всяко тримесечие да броят комарджийниците, нарежда министърът. Ефектът е слабоват, игралните заведения продължават да се множат. Въртят се рулетки, търкалят се зарове, щракат залози на карти.

Тогава професорът обмисля тройно увеличение на сумата. И 2 100 000 лева няма да уплашат хазартните босове, съмнява се обаче Моллов. Нужни са радикални мерки, с две думи - нов закон!

Внесен в Народното събрание, на 17 май 1928 г. той е приет по принцип на първо четене, а на 26 декември депутатите започват да нищят текста. Дебатите вадят наяве, че през изминалата година в страната са разиграни 59 300 000 лева. От тази сума държавата е прибрала едва 9 600 000 лева.

Пет големи игрални заведения действат в страната. Три са в София и по едно в Пловдив и Варна. Най-внушителен е оборотът на столичното Градско казино. Комарджийниците са акционерни дружества, открити с чужди финансови инжекции. Пет-шест иностранци слагат лапа на лъвската част от печалбата, тридесетина българи си разделят трохите.

„Нека възпитаваме нашите хора на добро, а не да ги учим на разврат!“, провиква се на горещото заседание земеделецът Георги Марков. Рамо на антихазартния текст дава и сговористът Никола Пъдарев. Съгласно член 490 от Наказателния закон този, който устройва хазартни игри, подлежи на санкции, припомня депутатът.

На 27 декември 1928 г. с рядко единодушие за нашия парламентаризъм е приет Закон за изменение и допълнение на закона за данък и такса на хазартните и за развлечение игри. „Откриването на заведения за хазартни игри в страната е забранено. Съществуващите хазартни заведения се закриват без право на обезщетение“, отсича драконовският текст.

Глоба от 1 000 000 лева и затвор до 1 година предвижда законът за отваряне на хазартен бардак. От 20 000 до 500 000 лева ще се бъркат съдържателите, които нелегално въртят комар в локалите си. Същото е наказанието и за играчите на открито.

Митът за Марко Тотев тръгва от покера

Малцина знаят, че митът за Марко Тотев тръгва от поке­ра. Знаменитият неудачник бил адвокат, родом от Търново. Оби­чал да разиграва дребни суми на карти.

Веднъж подредил между пръстите си не какво да е, а кент флош роял! В този момент по улицата се зада­ло траурно шествие. Всички хвърлили картите и хукнали да гледат. Мимолетният щастливец горчиво въздъхнал: „А бе, то на Марко Тотев все тъй ще се слу­чи...“

Любопитно е да се отбеле­жи, че през 1893 г. Марко Тотев е депу­тат в Четвъртото велико народно съб­рание. Високият форум редактира Търновската конституция.