Призът се превръща във валута за недотам чисти разплащания

Тази фраза не е станала Божия заповед, защото при изпращането на десетте заповеди Бог не е предполагал необходимостта от нея. Та той ни учи, че всичко е любов. Любов ли е наградата? Идеята за създаването є е признание и любов. Взаимна любов трябва да е и присъждането є. Не е грях да се надяваш на признание в зрелостта, пък и по-рано при доказан успех. Ала всичко свършва, когато човек или общество престава да се стреми към абсолютното и разбира колко “хубаво” е относителното. Заплахата започва от мига, в който обявяваме за девиз на обществото “Всичко е относително” и “Всеки има своя истина, която следва да бъде уважавана”.

Но да върнем относителността към конкретната тема. Ето например две истини за наградите, изречени в различни времена. Първата е на човек, създал еталон за наградата, вън от суета и пресметливост: “Но стига ми тая награда/ да каже нявга народа:/ умря сиромах за правда,/ за правда и за свобода.” Ботев от “На прощаване”, писано от 20-годишно момче, далеч преди да е навлязло в литературното си осъществяване. Второто е нещо, което изхожда от Ботевото четиристишие и пародира не него, а обществото, се е отрекло от своя, май уж, еталон: Но стига ми тая награда/ да взема първа награда.” Тодор Климентов, неотдавна починал епиграмист.

Това са сякаш две толкова различни виждания. Всеобятна относителност! Но, наистина ли е тъй? Да, донякъде са две истини от различни времена: едното - на подем, в който саможертвата се приема като норма. Тя не е болестен или болезнен стремеж към смъртта, а част от колективна готовност за изключителни обществени дела. Другата е от по-спокойни времена, в които наградите се явяват като някакво мерило за стойност. Обаче, само някакво, не толкова защото и най-авторитетните награди с дълга традиция имат своите провали. Хумористът очевидно е приел стремежът към награди за болестно състояние. Сигурно и заради смешните боричкания и възжелания, които е наблюдавал. Но текстът му несъмнено е подчинен на Ботевия еталон. Защото той е всевалидният, защото е събрал пълна отдаденост, доблест и чест в едно мерило. И това мерило не може да се променя и когато обществените състояния не налагат като първостепенна саможертвата.

Признавам, че идеята за този текст се роди от присъствието ми на връчването на награди послучай 24 май. След всеки награден, предварително представян с многобройните му други награди, аз се снишавах на стола. Стигна се до заплахата да стана вдлъбнатина на седалката, поради което си тръгнах по-рано. Не промених нищо и не съм сигурен, че излизането ми се прие като протест. Тъй като там се бяха приготвили само да ръкопляскат. Но пък у мене се взриви желанието да говоря по темата.

Наградите в литературата /и в изкуството/ имат най-малко две разновидности, макар основата им да е една - съпоставянето с другите. Едната е конкурсната - създаване и оценка на творби на определена тема, жанр и повод. Конкурсът и наградите в него са показатели за стойност, когато решенията на журито не се вземат с некои съображения. Но и тогава те не определят величината на автора заради своята принадлежност само към част от литературата, и заради недостатъчната конкурентност на всеки конкурс.

Другият вид награди е приносният - за цялостно творчество (най-често), за близост или принос към патрона на наградата. Това е пак съпоставяне, защото и по регламент и без него винаги има по повече от един кандидат. Всъщност у нас наградата за цялостно творчество почти винаги е отбелязване на юбилей. Това значи: със своите N години присъствие в литературата или N брой книги някой е приеман за виден писател. Но общото, наречено творчество, е не просто представа, а сбор от всяко поотделно - от написаните книги. Няма как сборът от не-видни книги да прави виден писател. Всеки от големите, освен най-гениалните, има една-две-пет книги, които се открояват и правят значимостта. До този извод са стигнали и в Нобеловия комитет, защото в добрите стари времена писателят е получавал Наградата за някое/някои свое произведения или за приоритетна тематична знаковост.

Всъщност, награждаването на принципа на съпоставянето според мене противоречи на същността на изкуството. Не че творецът няма нужда от признание. Но в създаването на изкуство човек не се надпреварва с другите. Той се съревновава със себе си, с достигането на максималния си потенциал. Затова и проницателният тълкувател определя какво е творецът и как и доколко се е самопостигнал. И извън наградите истинският творец има възможността да разбере постигнатото. Сериозните, големите произведения заживяват свой живот. Над който създателят им няма власт. Истинският творец винаги (хайде да е почти винаги) има инстинкта или интуицията да почувства кога го е направил. А съществуват и достатъчно много индикации да го разбере, щом като се проявят симптомите на самостоятелния живот на произведението - по жестове на околните, по непредизвикано изказване, по радостта у щедрия, по страха у завистника и съперника.

Днешната “относителност”, обаче, не се рови в тайните на творчеството и в удовлетворението и признанието като главни награди. Сега е приета “относителната” абсолютност на наградите. Които след това стават средство за съпоставяне. Така съпоставянето, неверен и неприсъщ на изкуството принцип, замества признанието. Макар то първоначално да е било полезен принцип, когато в основата му е стояло неосъдителното заблуждение да сравняваме и да търсим кой е по- или най-. Превръщането на съпоставянето като средство за връчване на награди в съпоставяне на наградите и наградените в търсене и заявяване на значимост е едно от много тежките отклонения на общественото здраве. То представлява преобръщане на ценностите, самоцелна амбиция извън реалните постижения, търсене на индивидуална или колективна власт над другите.

Казвам колективна, защото там, в разнородните противостоящи си групи, най-добре се вижда превръщането на Наградата във вид валута за недотам чисти разплащания. С наградения или с оформена за нещо си група. Днес е невъзможно жури, съставено от болшинство членове на единия от противоборстващите писателски съюзи да даде награда на член на другия съюз. Нещо повече, най-разпалените “дискусии” възникват не за книга или произведение, а за “правилното” връчване на литературна награда.

Като немислима романтика изглежда сега присъждането на годишната награда за проза на “Снаха” на Г. Караславов в началото на 40-те години. Когато той е известен като противник на режима. Изчезнало е нещо благородно, все пак съществувало и в такава крайно егоцентричната общност като писателската.

Немислима е днес и убедената солидарност, с която се сблъсках преди 20 години като член на журито за присъждане на престижната Яворова награда. Двама-трима възрастни тогава писатели настояваха тя да бъде връчена на поета Х, защото се нуждаел от финансова подкрепа. Този аргумент възприех като чужд на смисъла на литературната награда. Противопоставих се и наградата отиде при по-достоен кандидат. Тези хора ми изглеждат благородници в сравнение с колегите им сега, които искат нашият да победи. И да натрият носовете на враговете си по жури, по съюзно членство и по европейски “ценности”.

Но стига ли на днешния писател “тая награда/ да каже нявга народа:/ умря сиромах за правда,/ за правда и за свобода.” И на много достойни автори не им се чака народът да се сети нявга. Грях ли е това? Не - някъде в абсолюта. Но днес - е. Този предполагаем отговор го дадох вече в текста. Пък и днес обществен дълг на писателя е да каже на народа истината за стойностите. А не да се запъхтява от гоненето на награди. Не пожелавай награда от ближния си. И защото тя сега изглежда като грабеж. Живей и създавай достойно. И чувай какво казва народът, защото днес той на тебе е учител, вместо ти да си негов.