Опасни ли са наргилетата за здравето на децата?

Най-голямата заплаха за днешните деца не е липсата на ограничаващи закони, а липсата на емоционална близост с техните родители

Новата учебна година започна. Трепетите около 15-ти септември както обикновено завладяха и деца, и родители. Някои за първи път, други за пореден, ще се сблъскат с предизвикателствата, които поднася училищният живот. Всичко, което се случва там, отдавна не е само вълнението около контролното по математика.

В края на първия учебен ден повечето първолаци ядат торта с майките, бащите си, бабите и дядовците по сладкарници и пицарии. Децата гледат стреснато, а роднините разказват за най-важния ден в живота, вдъхновени от грандиозните си очаквания за бъдещето на невръстния човек.

И ако отместим поглед към горните класове, можем да видим как някои от тези мечти са разбити на парченца от необузданите пориви на младия дух, който някъде по пътя се е разминал с надеждите на родителите...

Какво се случва с тийнейджърите, за които датата 15-ти септември вече е загубила романтичното очарование на трепетното очакване? Те отново напълниха наргиле-баровете, за да отпразнуват... Да отпразнуват какво? Денят, който просто е поредният повод да се съберат почти ритуално около димящото наргиле и да консумират социалния си живот.

Допреди седмици темата за наргилетата взривяваше медиите и социалните мрежи. Важни дами и господа бяха силно мотивирани да изрекат гръмки думи за законопроекти, забрани и контрол над дейността, свързана с казуса „наргиле-дете”. Изписаха се десетки статии, основани на научни доказателства за това кое е по-вредно цигарите, наргилето, тревата или каквото и да било там за пушене...

Както става обаче с всяка сензация, свързана с драматично събитие? Времето някак успява да върне възмутените граждани в нормалния им ритъм на живот. И така, трагедията остава само в душите на онези, които са загубили най-скъпото, на онези, които днес не празнуват 15-ти септември, защото вече няма с кого...

Да, темата за наргилетата може да е позагубила силния си емоционален заряд, но тя трябва да остане в съзнанието на хората, за да ги накара да не спират да си задават въпроси. Въпроси, свързани с родителстването. Защото за да си родител днес не е като да си бил родител преди 30 години.

Животът и отглеждането на деца се развиват с темпа на компютърните технологии и това развитие по естествен начин води до промени, към които днешният родител очевидно трудно се адаптира.

Дали една от основните причини за тази трудност в адаптацията не се крие в изтънялата или изобщо липсваща емоционална връзка между детето и родителя? Много майки и бащи смятат,че контролът върху тийнейджъра трябва да се осъществява посредством следователски похвати. Задават въпроси на децата си, свързани с факти и събития: „Къде беше?” „С кого беше?“, „Какво яде?“, „Написа ли си домашното?”...

Някои дори обвиняват други, защото не знаят с кого общува детето им във фейсбук, колко приятели има, какви са те, пушат ли заедно наргиле, ами трева? Вероятно това са същите въпроси, на които ще трябва да отговарят, ако попаднат в районното, защото са сгафили.

Все по-рядко родители и деца си говорят за емоциите, които завладяват в техните преживявания. Все по-рядко си задават един на друг въпроса „Как се чувстваш“. Това са двупосочни взаимоотношения, които се изграждат постепенно и от съвсем рано, за да помагат на развиващата се личност да създава удовлетворяващи приятелства и връзки. Общуването, изградено на емоционална близост е силна потребност, определена от нашата социална природа.

А като става дума за потребности, всъщност трябва да се отбележи тъжния факт, че все по-често те се измерват материално. В съзнанието на съвременния родител „потребност“ е размито понятие и под общият му знаменател попада всичко,че даже по-скоро само видимото за очите. Опитът да се запълват празнини с материални придобивки в крайна сметка остава неуспешен, защото тези празнини не са от материя. Те са потребността от емоционална близост. А в детска възраст тази потребност е съизмерима с нуждата от вода и храна. От удовлетворяването на тази детска потребност зависи и по-нататъшното изграждане на зрялата личност. А кой може да даде най-безкористната емоционална близост на детето? Да, това са родителите. Но когато тази потребност остане неудовлетворена от тях, тя не изчезва. Напротив, необходимостта празнините да се запълнят си остава и нещо повече – търсят се други, външни източници, извън семейството. Извън семейството обаче средата не е защитена, както вътре в него.

Безспорно майката и бащата са тези, които най-силно желаят благополучието на своето дете. Често обаче те попадат в капана на субективните усещания, а когато това се подкрепи и със завишени очаквания, може неусетно и незабележимо да се стигне до отдалечаване от емоционалния живот на детето. А от тук вече не са и много вариантите за пълноценно общуване. Твърдият контрол остава като една от възможностите. Чрез радикална намеса родителите предпазват детето от грешки или поне така си мислят. Това обаче води до още по-осезаемо затваряне и отдръпване на младия човек.

Други пък залагат на принципа „забраненият плод е най-сладък“ и вярват, че на тинейджъра му трябва свобода. Оставен на собственото си самосъзнание, без правила и без ограничения, този подход може също да доведе до не по-малко тежки последствия, защото адекватно наложените граници нямат за цел да ограничават, а да служат за рамка, на която детето може да се опре. Рамка, отвъд която възпитаващите са наясно, че то може да премине, когато натрупа необходимия опит.

Много родители смятат, че времето, което посвещават на децата си е достатъчно, но тук въпросът не е колко време са прекарали заедно, а как! Защото само сигурната емоционална връзка е пътят, по-който майката и бащата могат да опознаят своето общо сътворение. А тя, връзката, не се измерва с количество, а с качество. Това ще положи отношенията им на основата на доверието, което ще осигури оптимална среда за разрешаване на проблемите и трудностите, които развиващото се дете неизменно ще се среща по своя път.

Времето, в което родителите общуват с децата си по един удовлетворяващ начин е ценност, която самите те могат да разберат едва в късните години на своя живот. Тогава обаче често самите деца са вече родители, също твърде заети. Кръговратът на живота предава трансгенерационнно тази принадлежност на времето. И ако днес ние не го дадем на децата си, те няма да го дадат утре нито на нас, нито на своите деца. Няма да бъде преувеличено, ако кажем, че времето, в което децата и родителите споделят своите преживявания, е жизнено необходимо. И това е така, защото семейството е мястото, където детето се моделира като личност. Затова е изключително важно как възприемаме понятието „семейство“. То не е просто малка група хора, свързани кръвно помежду си, които живеят заедно. Не, семейството е сложна система, в която членовете са свързани един с друг чрез мрежа, изплетена от целия спектър на човешките емоции. Тази свързаност е неизменна и чрез нея всички в семейната общност си влияят дълбоко, при това често по незабележим начин.

Ето защо най-голямата заплаха за днешните деца не е липсата на закон за наргиле-баровете, а липсата на емоционална близост с техните родители.

*Авторката е детско-юношески психолог. 

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи