Огнян Герджиков ще бъде може би следващият служебен премиер на България. Да, той. Професорът по гражданско и търговско право. Председателят на 39-ото Народно събрание. Носителят на орден „Стара планина“.

Какво би могло да се каже за него извън това? Почти нищо, което той самият не е казал за себе си в автобиографичната книга „Аз не бях политик“. За разлика от други мемоари, тя съдържа записки, които отговарят на истината - така твърдят участници в описаните в нея събития. Те приемат с усмивка самоиронията в заглавието, което иначе буквално си е чиста лъжа.

Герджиков е роден в София на 19 март 1946 г. Няма спомени от раждането си, допуска, че няма да има и от смъртта, но си спомня някои станали междувременно неща и ги е разказал в 454 страници. От тях може да се добие известна представа що за министър-председател бихме имали, ако е рекъл новоизбраният президент Румен Радев и ако професорът склони на това.

Хабер си нямал от политика до април 2001 г., когато неговият колега от университета Пламен Панайотов му казал: „Знаеш, че Негово величество се върна да основе мощно движение за нови икономически решения и нов морал в политиката. Той ми гласува доверие да поканя подходящи хора. В твое лице виждам такъв човек.“ Отговорът първоначално бил „не“: „Нямам вкус към политиката, Пламене. Това, което правя, ме удовлетворява. Преподавам, оглавявам Арбитражния съд при БСК, търсят ме за консултации...“

Впрочем, професорът прави това и досега, освен, че свири в свободното си време на флейта, пише стихове, играе тенис и мечтае за нещо повече от това да стане като майка си столетник – иска в нейна чест като навърши 100 години да пробяга 100 метра за рокордните 30 секунди...

Та навремето, след завръщането на Царя, той прекарал 12 дни в размисъл и рекъл накрая: „Приемам, Пламене!“

Дошло по-късно ред да заяви като какъв например се вижда. „На мен, рекъл, би ми отивала законодателната комисия“. Панайотов многозначително посочил с палец нагоре – в парламента, да, обаче в ръководството.

Герджиков пише по тоя повод: „У нас всеки може да стане председател на парламента и аз вече бях.

Охраняван. За малко да добия чувство за пълноценност - щом толкова ме пазят, трябва да съм много важен. Поглеждах се в огледалото и нищо важно не виждах. Бях си същият. Но арестант – без право на совободно придвиждане. Присъдата беше четиригодишна. За „добро“ поведение ме освободиха четири месеца предсрочно.“

В края на годината води парламентарна делегация в Япония. Там го питат:„Ваше превъзходителство, впечатлени сме от академичната ви кариера, но не можахме да разберем нищо за политическата?...Тук е немислимо да се стигне до вашата позиция без двайсетгодишен опит в политиката.“

Милите японци! Колко ли ще се същисат, ако прочетат мемоарите на Герджиков и разберат от тях, че той внезапно е щял да се окаже и министър-председател.

След победата на НДСВ близките до Царя умуват за премиер. Стоян Ганев се обажда: „Ваше величество, редно е вие да сте.“ Царят отвръща: „Не, аз не ставам. Герджиков, защо вие не станете?“ „Аз още по-не ставам, Ваше величество“, е отговорът на професора по право.

Колко други политици в България да я оглавят? Историците мълчат.

В нощта на изборите пред НДК журналистите напират, ще смачкат г-н Сакскобургготски. Той има охрана - Бойко Борисов, бъдещият началник на държавата. Герджиков е до тях и неусетно някак си поема функцията на втори бодигард. С Бойко се хващат за ръце, за да удържат тълпата, притиснала Царя. И Бойко му казва: „Ще делим хонорара“.

„Още не ми се е издължил, а лихвите текат“, отбелязва незлобливо професорът. Той не е беден. Де юре е пенсионер, но преподава на студенти, председателства арбитражен съд, членува в борда на директорите на „Аквахим“ АД, консултант е в ИК „Труд и право“ и в съвет при омбудсмана.

Политическите си постижения обобщава така: „Ако остана в съзнанието на хората като председател на парламента, вероятно ще бъде с провала ми в борбата с гласуването в чужди карти.“

Тези, на които им пука обаче, го запомниха и с една фраза: „Правото е моят Бог и никаква политика не ще ми попречи да му се подчинявам!“. Изрече я през пролеттта на 2003 г., когато правителството опита да продаде „Булгартабак“ на „Кепитъл Тобако“ и отложеният парламентарен контрол във връзка с това доведе до неговата оставка.

„Не съм мазохист, но свалянето ми от поста председател на парламента е моят звезден миг в политиката“, смята Герджиков. И свои, и чужди го изпращат с ръкопляскания и ръкостискания.Тръгва си с думите: „Правото е изкуство за доброто и справедливото. В политиката не е така.Тя на други категории е подвластна.“

Остава в нея още четири години, колкото да добие представа от електората в предизборната кампания и от депутатските неволи в демонизираното заради тройната коалиция 40-то Народно събрание. Агитира и във Факултето - в читалищния салон, към него има един-единствен въпрос: „ А ще си плащаме ли тока?“ Тогава именно разбрал защо Чърчил е казал:„Най-убедителният довод срещу демокрацията е петминутен разговор с избирател.“

И от журналисти е патил. Като същински политик харесва само някои от тях. Запомнил е кои го клеветят - източвал БГА Балкан, подменил тръбите на ВЕЦ-овете край Петрохан, бил лош юрист, защото нямал спечелено дело като адвокат...Опитва се да обърне и това на майтап, но не му се получава, май: „Бих се отвратил от себе си, ако не се познавах.“

А същевременно само за главен мюфтия не е спряган – за главен прокурор - да, за омбудсман - да, за държавен глава...

„Аз с политиката съм скъсал, взе ми доста нервни клетки, акумулирах към себе си омраза. Да става политик, който половината народ да го намрази“ - заяви неотдавна. Беше искрен. Но после се чу, че е номиниран от Радев и му предстоят дни за размисъл. А ако има нещо, което отличава професор Герджиков от познатата ни порода на политиците, то е, че го боли за България и умее да мисли.

 

Близките му пълнят „Арена Армеец“

Колко близки и познати има професор Герджиков – такива, които ще поискат да работят за него, ако стане премиер? Той знае отговора от времето, когато пое председателството на парламента. Много са – от детството му, от училището, от войниклъка, от махалата...Някои е назначил в Народното събрание, но на други отказал. Дал си сметка, че вземе ли всички желаещи да му бъдат полезни, персоналът му би напълнил „Арена Армеец“.

 

За него

Сърдечен и мъдър човек

С професор Герджиков сме колеги от десетилетия в ЮФ на СУ „Св.Кл.Охридски", но съдбата наистина ме срещна с него в 39-ото Народно събрание. Тогава се докоснах до неговото приятелство и колегиалност. И разбрах, че в политиката трябва да участват хора, които не са политици, както самият той определи себе си в своята автобиографична книга. А трябва да участват хора с държавнически усет, умни и талантливи не само в тясната си професионална област, хора с чувство за справедливост, които не могат да заменят стремежа за личен просперитет с изконното чувство за солидарност и съпричастие към съдбата на другите. Рядко се срещат личности, заредени с толкова оптимизъм и добронамереност като професор Герджиков. Съпричастна съм към всяко негово житейско поприще, защото е честен, справедлив, сърдечен и мъдър човек.

Проф. Анелия Мингова

 

Мой уважаван преподавател

Професор Огнян Герджиков е от най-добрите специалисти по гражданско и търговско право у нас – мой уважаван преподавател, а сега колега в Юридическия факултет на Софийския университет. Той има разностранни интереси, както и богата култура, в политиката показва толерантност, лоялност и достойнство. Ако поеме отново политически отговорности, дано прояви воля да спре корпоративните обвързаности на предишните управления.

Проф. Янаки Стоилов

 

Голям патриот

Ако трябва една дума да характеризирам професор Герджиков, то тя е почтеност – чисто човешка, професионална и политическа. Изключителен дипломат и ювелирен балансьор. Много уважавам в него любовта към изкуствата и готовноста да помага на талантливи деца. Свидетел съм как е готов да преобърне света, за да помогне на дете, което може да прослави България. Голям патриот.

Любка Качакова

 

Два куплета от Недялко Йорданов 

Моят приятел Огнян Герджиков навърши 70 години, дойде ми на гости в моето десетилетие. Ето това написах по този случай:  

Ние се раждаме. Ние живеем

Мразим и плачем.

Любим и пеем. Бързо стареем и бавно умираме.

И удивително не се разбираме...

Все пак не бива да се предаваме!

Да не ни пука, че остаряваме!

Ето ни – вижте! Както изглежда

можем все още!

Има надежда!