Всяка сутрин македонецът предпочита да си купи четвъртинка бюрек с айрян вместо вестник

Вече се усеща опит за промяна и проветряване в медийното пространство

Когато към края на 1993 година заминах като кореспондент на БНР в Македония, в Скопие имаше две забележителни по своята модерна архитектура и височина сгради. Можем да ги наречем даже небостъргачи... Едната тъмно-сива сграда, на влизане в града отляво, бе на държавната Македонска радио и телевизия- МРТВ. Втората- малко по-навътре в града и по-близо до центъра – на комплекса печатни издания „Нова Македония“. Комплексът се наричаше така: Новинарско-издателско предприятие – НИП.

И МРТВ, и НИП-а бяха абсолютните владетели на медийния пазар в Македония. От обявяването на независимостта на 8 септември 1991 година бяха изминали вече две години, но ситуацията от времето на социалистическа Македония в рамките на Титова Югославия не беше се променила никак. Програмните схеми и съдържателната насоченост на Македонската телевизия и на Македонското радио, събрани под един покрив и под една мениджърско-управленска шапка, си оставаше непроменена. Освен откровено пропагандната и политическа роля, която този медиен мастодонт МРТВ играеше, той изпълняваше и до голяма степен социална функция, приютявайки десетки и стотици работещи, които изпълваха многобройните помещения на многоетажната сграда, без да имат сериозни творчески ангажименти.

НИП „Нова Македония“ изповядваше сходна монополна философия, която просто не можеше да бъде друга. Цялата печатна медийна продукция излизаше от единствената вестникарска ротомашина в Македония, която беше на НИП-а. Разпространителската мрежа от над 400 трафики (будки) из цялата република - също. Там се издаваха основният ежедневник „Нова Македония“, следобедният „Вечер“, ежедневник на албански език, както и младежки, детски и хоби издания, всичко 18 на брой. Тази концентрация на медийно влияние, осигурявала по време на Югославия безусловна подкрепа на партийната политика в Македония и в цялата федерация, липсата на медиен плурализъм при тоталитарния Титов режим, еднотипното и крайно идеологизирано съдържание на печатните издания от НИП-а доведе до един резултат, изразен с фразата, която чух още в първите дни на своята работа като кореспондент- македонците не четат. Не четат книги, но и вестници. Оттогава помня една сполучлива реплика на колегата Николай Коев, дългогодишен кореспондент на БТА в Белград, който беше написал: „Всяка сутрин македонецът вместо към вестника посяга към четвъртинката бюрек с йогурт“... И днес, повече от четвърт век след онова време, ситуацията е подобна. Македонецът продължава да тича към бюрекчийницата и не бърза да си купува вестник. Парадоксът е пълен, защото и сега изборът отново се свежда само до „Нова Македония“ и „Вечер“.

Наскоро си говорихме с колеги и приятели от Скопие, които със съжаление констатираха, че вестникарският пазар в Македония умира. И не само заради рефлексите от световната тенденция, която се чувства и у нас. Още по-силно това се чувства на територията на малка и все още нечетяща Македония заради лошото управление на вестникарското производство, погрешната тактика и стратегия при пускането на нови издания на пазара, прекалената и очевидна зависимост на съдържанието на изданията от личните партийни, икономически, търговски и идеологически пристрастия на техните издатели и така нататък. Стигна се до там три готови и не лоши проекта на ежедневни издания с вече утвърдена читателска публика, колкото и малка да бе тя, фалираха. Става дума за ежедневниците „Утрински весник“, „Дневник“ и „Вест“. Започнали като частни или групови проекти на журналисти, те бяха събрани във вестникарска група, принадлежаща, първо на прословутия германски ВАЦ, а след тяхното оттегляне от района на Балканите- на бизнесмена Орце Камчев. Главният мениджър на общата фирма- издател бе някогашният външен министър на Македония, ротационен председател на Общото събрание на ООН и кандидат на Македония за генерален секретар на организацията Сържан Керим. Фалитът остава на улицата голям брой опитни и подготвени журналисти, всеки със своите политически и патриотични пристрастия, но с вече изграден стил и публика.

Македонският ТВ пазар се откъсна много трудно от монополизма на МРТВ. Докато една сутрин в началото на 1994 година ефирът бе обогатен с една нова, частна телевизия с национална концесия- А1. В момента на нейното раждане все още нямаше приет Закон за радиодифузията, както в Македония се нарича нашият Закон за радио и телевизия. А1 тръгна като търговско дружество според Търговския закон. Очевидно това бе пилотен проект, който имаше за цел да се сондира възможността частна инвестиция да бъде успешна в ефира. Избързвам да кажа, че и най-професионалната новинарска телевизия сега в страната „Телма“ тръгна на времето с парите от монополния Макпетрол. Зад проекта на А1 освен парите на собственика Велия Рамковски, стояха и идеите на групата либерали, доколкото може да се говори за такива, някои от които бяха министри в различни състави на правителствата на социалдемократа Бранко Цървенковски. Става дума за проф. Любомир Фръчковски, журналиста Сашо Ордановски, театрала Гюнер Исмаил. Много скоро А1 стана по-популярна от държавната МТВ, и отвори пътя и на следващи проекти. Изведнъж ефирът се напълни със странни картини и гласове, които идваха от гаражи или тавани и които говореха на всички езици, използвани от етническите общности в републиката. Две-три албански, две ромски, една на турски език, друга...

Но ако днес в Македония поискате да чуете новините на А1, които бяха най-стилни и професионални, няма да можете да го направите. Тази телевизия вече съществува само в онлайн вариант, тя не е и телевизия вече. Нейната съдба е характерна за всички медийни проекти в Македония, които в един момент се оказваха неудобни за политическата гарнитура на власт, управляваща страната в момента. Публична тайна в Скопие бе, че бизнесът на собственика на А1 Велия Рамковски не е напълно легитимен, че властите гледат през пръсти на него и дейността му щом като телевизията му се държи внимателно и коректно с властите. А и Велия гледаше да не дразни много-много чувствителните очи и уши на управляващите, които и да са те. В момента, когато по време на режима на Никола Груевски журналистите от А1 се опитаха, все пак, да разкъсат рамките на строгия медиен контрол от страна на правителството и да дадат друга гледна точка, собственикът бе арестуван, сметките му бяха блокирани, той бе осъден по бързата процедура и вкаран в затвора. ТВА1, един добър проект, угасна.

Същата либерална група, а и парите на Сорос, стояха и зад промоцията на първия ежедневен вестник извън НИП-а. Става дума за „Дневник“, създаден като частен проект от група журналисти, напуснали „Нова Македония“ и „Вечер“. Те и досега са в занаята, но на различни други места. Освен сериозната финансова инжекция, получена по линия на „Отворено общество“, създателите трябваше да се преборят с монопола на НИП-а в областта на печатането на вестника и в неговото разпространение. „Дневник“ се въртеше в новата машина в Кочани, на 120 км от Скопие и оттам тръгваше по страната. В Скопие той се продаваше от колпортери по кръстовищата и заведенията. Докато фалира заедно с „Утрински“ и „Вест“.

Иначе политическата протекция над медиите е факт. По времето на Груевски собствениците на някои телевизии седяха като депутати в парламента от състава на управляващата коалиция. Собственикът на „Сител“ ТВ Любисав Иванов-Дзинго е уникален случай - той е пратеник във всички състави на парламента в Скопие, откакто Македония стана независима и суверенна държава. „Сител“, която очевидно е изнесена на територията на Македония пропагандна структура за сръбско влияние, бе една от най-здравите политически патерици на режима на Никола Груевски. Такава бе и „Канал 5“ на депутата Борис Стоименов, някога член на ръководството на ВМРО-ДПМНЕ. Политическата послушност не само гарантираше измамен комфорт на тези медии, но заедно с това стана причина за нарушаване на всякакви професионални стандарти на модерното новинарство. Слугинаж от най-лош вид, така да се каже.

Сега ситуацията е малко по-различна. Усеща се опит за промяна и проветряване в медийното пространство. Става дума преди всичко за електронните медии предвид съдбата на вестниците, за които говорих.

А онези две медийни „къщи“ от началото са си още там. Едната - МРТВ, е дала под наем на фирми половината от етажите си. За да оцелява. Другата, на НИП-а, отдавна е пълна с правителствени служби, дирекции, агенции и какво ли не още. Медии там няма.