„Земя и корени” на Севда Костова е шедьовър, появил се след 35-годишно отлежаване в мълчание

В своя книга, противопоставяйки се на твърдението, че в България нямало книги в чекмеджета (т. е. неиздадени ръкописи заради цензурата), изрекох, че е имало писатели в чекмеджета. Автори, чието достойнство възпираше таланта им, и ги обричаше на късно достигане на себе си. Формално задочните ми опоненти изглеждаха прави – утвърдените писатели нямаха скрити или върнати ръкописи. Сега се коригирам – имало е чекмеджета в други писателски домове. И то с такива съкровища, които си струва да бъдат четени и да се говори и пише. За тях ще се опитам да разкажа.

Първата такава книга е „Земя и корени” на Севда Костова, появила се след 35-годишно отлежаване в мълчание. Отлежаването в литературата има смисъл като проверка на стойността. И „Земя и корени” я е издържала блестящо. Нямам представа защо тя, а и други книги на С. Костова не са отпечатвани до 1989 г. при нейната на пръв поглед праведна за онова време биография. Няма да градя хипотези, защото главното е, че книгата е написана. И вече е последната й издадена. Учудващо късно, послесмъртно, а е комай най-добрата й книга. За авторката се заговори след излизането на романа „Пенелопеида” (1993 г.), който е преобърнато (от името на Пенелопа) и преосмислено повествование на сюжета на Омировия „Одисей”. Поговори се, потупаха я по рамото, понаградиха я, поиздадоха я. И се замлъкна. Надявам се, че появата на „Земя и корени” ще отключи и ще направи актуално четенето и говоренето не само за тази книга, но и за цялото й творчество.

Темата й е сътворяването на личността след раждането на човека, т. е. малко изследваното и познавано тайнство на израстването на дошлото с някакъв неосъзнат заряд същество, при съучастието на обкръжаващия го свят на любов, неяснота, неизвестност и враждебност. Израстване от първичността на емоциите и безпомощността до съзнанието за собствено присъствие и готовност за приложението му, т. е. до края на детството. Но избраният герой, сътворяващият се човек не е фикционален, а – авторката С. Костова.

Ала „Земя и корени” не е просто мемоарна книга, почела факти и спомени и така разчитаща времето. Книгата събира необятно възприемчивия свят на детето с изключително точно възпроизвеждащата памет на възрастния искрен доброжелател към себе си и към миналото, направляван и контролиран от вещия словотворец и мислител. Ето как става това.

Пъстротата на описанието е адекватна на запазеното детско впечатление. Като че ангелски благодушна и невинна душа вижда за първи път света. Света, който вижда детето, е тайнствен, първично чист, интригуващ, загадъчен и необясним. След насладата от неговата магия почти винаги се явява възрастният доброжелател, който отсъжда, без да разваля магията със своя късен морален кодекс. Но възрастният, който отсъжда с еднаква строгост и за другите, и за себе си – детето, неопитоменото зверче, понякога безпомощно, понякога осъзнато властващо; изобщо всякакво, но не и кукленско и напарфюмирано създание. Авторският анализиращ морал, достатъчен да посочи доброто и злото, е доминиран от мъдростта, която показва осъдителното, но не съди. Която разбира, че човекът таи доброто и злото в пропорции, представящи го и определящи оценката за него.

Естествено светът на детето е заключен в кръга от родственици, и сетне – на съседи и познати. Но майчиният и бащиният й род са свят с мнозина ярки представители. Прародителят на баща й е поп Паскал, основателят на добруджанското село на ранното й детство, но и на „българските поселения в Южна Добруджа”. Майка й произлиза от видния род Алтънколачевци от Силистра. Тъй че детството й е обградено с хора състоятелни, постигнали всичко със своя труд, със стремежа да се образоват и честно да просперират. Е, не липсват и техни противоположности. Така че течащият разказ наред с основната тема и със завръщането в предходното време представлява и история на рода.

Достатъчно представителен, за да характеризира и времето, и българина. Книгата на С. Костова е нейният видян, запазен и възпроизведен свят. Но съвсем не е само нейният отминал свят. Това още е и светът на българина, вкаран във времето, но и свободен от него. Вечният и днешният свят още се съдържат в книгата. А така и донякъде – и бъдещият. Но това е и светът на човека въобще, видян като движение, съставен от елементите на бита – раждане, женитба, труд и поминък, смърт, материална култура, и на битието – тайнството на ставането на човека, движението на човешката душа между свободолюбие, вяра и предначертаности. Така че „Земя и корени” е и книга за универсалното при всички нации, обагрено от особеностите на българския дух и традиции. Причислявам я към глобалната литературна тематика. Но намирам, че е преизпълнена с особеностите на българската духовност, въвеждаща я във все още градящото се многокнижие на българската свещена книга. Където са „Записките…”, „Видрица” на поп Минчо Кънчев, …, без това да натрапвам като сравнение за литературно значение. А една от причините да равнявам „Земя и корени” до тях, че и тук отсъства преднамереността на литературността, заради което те стават много повече литература от всички преднамерености. И тя съдържа и човешки портрети, и литературни сюжети, без да са белетризирани; и познание за човека и историята, субективо, но убедително и вярно, защото е неподправено и произтича от преживяното. Синтезирано и изведено до значими обобщения и послания заради философската нагласа на С. Костова. Което е по-скоро правило при всеки талантлив майстор на Словото.

С. Костова е родена в 1921 г. в Южна Добруджа, която принадлежи на Румъния до 1940 г. – годината на връщането й в етническото й землище България. Така че историческото време в книгата е под знака на румънската власт и поселение там. Това кара С. Костова да внесе още една сюжетно-тематична линия – описание и сравнение на битови и народопсихологични характеристики на двата етноса. Линия, която съумява да вкара органично в тъканта на книгата. Заради румънското властване там детският й живот е бил белязан със съдбовни събития и последствия. Баща й е сред водачите на българската съпротива, което влияе на материалния статус на семейството. Но и правят опит да го застрелят в техния дом. Само го раняват, но преживяното стоварва тежко доживотно заболяване на свръхчувствителнвото дете. Той пречи да завърши висше образование. Но не я спира да се самообразова и да реализира литературния си талант. Който все още не е достатъчно познат.

За мълчанието преди 1989 г. вече казах – нямам информация и обяснение. Но уж времето след това дойде и в името на справедливостта в литературата, на заслуженото признание. Не ми се дълбае в темата тук. Но не съм й чужд, и ще покажа това. По-същественото, обаче, е да се спре низвергването с мълчание на стойностните автори и творби. Официалното, разбира се, защото интелигентният и добронамерен читател не може да бъде подведен. Но той трябва да бъде насочван и окуражаван в добросъвестния си избор. Затова и започвам с писател като Севда Костова. И с книга като „Земя и корени”.

Земя и корени

Откъси от книгата, издадена след 35-годишно отлежаване в мълчание

Стр. 33-34

Месеците минават, аз раста и придобивам все по-ясно и определено чувство за себе си. А съответно и за другите. В същото време цялото ми същество се прониква от съхраняващото начало. Всяко разрушение ме изпълва с възмущение и всяко унищожение - с ужас. Вече се старая да запазя от похабяване всичко, до което се докосвам. Не цапам и не късам дрехите си, не чупя играчките си. Някакъв инстинкт ми заповядва да съхранявам хармонията, вложена в тях. Дори Калина се чуди и казва за мене!: „Спастрено дете! Такова друго не съм вижда­ла." Колкото се отнася до живите същества, аз треперя над тях и всяко тяхно страдание или болка приемам като свои. Особено се измъчвам, когато хората издевателстват над животните. Това направо ме влудява. Ние живеем на малка уличка. Тя минава непосредствено зад общината и носи името на един молдовски владетелен княз, живял през средновековието, Александру чел бун - Александър Добрия. От едната й страна има къщи, а от другата е дворът на общината. Голям двор, който навремето ми се виждаше още по-голям, цял обрасъл с бурен, висок почти човешки ръст. Сред гигантските балдърани се крие схлупено бордейче. В него живее баба Иванчовица, сетна сиромахкиня. По-нагоре, към нашия двор, има една солидна, ка­менна сграда, на която викат Старият затвор. Там е настанена някаква малка войскова или полицейска част. Отпред винаги се мяркат мъже в униформи, а отзад на стряхата има много гарджи гнезда. Веднъж, когато играех на двора, пристигна Нако, с цяла банда момчетии. Донесоха една вехта разкривена стълба, подпряха я на стената, Нако се качи на нея и започна да разваля гарджите гнезда. Гаргите литнаха, закръжиха, разкрещяха се тревожно. Имаше защо да се тревожат, тъй като гнездата бяха пълни с яйчица или излюпени гардженца. Те падаха долу и момчетата ги мачкаха с крака или ги подритваха. Не усетих как се намерих при портата, хванах се с ръчички за дървените решетки и се развиках с всички сили: „Махайте се! Махайте се! Махайте се!” Нако ме погледна, плю презрително и рече: „Какво иска тази запетайка?” Другите се засмяха. Само че сега не ми беше до обиди. Аз направо умирах заедно с гарджетата. Изтичах вкъщи, при мама, разтворих уста, но не можах да й кажа нищо. Задушавах се. Трябваше да съм изглеждала много зле, защото мама веднага се разтревожи. „Какво има? Какво е станало?”, ме заразпитва тя. Закрещях и се затръшках по пода. Дотърча леля, вдигна ме на ръце и двете с мама продължиха да ме разпитват. „Гарджетата….Нако….” проговорих аз най-после. Но задавяна от ридания, не можех за кажа нищо повече. Мама излезе на двора, видя какво става и извика вуйчо. За щастие той си беше този ден вкъщи.

Вуйчо прогони момчетата, напердаши Нако и като събра оцелелите гарджета, разквартирува ги по останалите здрави гнезда. Нако побягна позорно, покатери се на акациите срещу тяхната порта и оттам, бит и озлобен, продължи да гледа към мястото на своето поражение. А вуйчо се горещеше. Заплашваше злодея, че ако го хване втори път на нашата улица, ще му строши костите, наричаше го „убиец на животни”. После всички се смяха на тези вуйчови думи. На мене обаче те съвсем не ми се виждаха смешни. Нако наистина беше убиец и то на същества, които не му бяха направили нищо и не можеха да се защитят от него. Какво значение имаше, че това са гарги? Нали и те бяха живи като хората?

Нападнатите птици останаха доста време неспокойни. Аз ги наблюдавах и през следващите дни, също неспокойна да не би Нако да повтори опита си. Но той не се реши на такъв риск.

Стр. 168-170

През тази година на общуване с учителите баща ми бе завързал две хубави и трайни дружби, две от онези младежки честни и безкористни приятелства, които обстоятелствата могат и да прекъснат, но нищо не е в състояние да замъгли. Едната бе с Йордан Йовков - писателя, другата със семейство Янкови, Желез и съпругата му Дечка. По онова време Йордан Йовков не бил още онзи усреден в себе си мълчаливец, какъвто станал по-късно, когато започнал да пише своите разкази. С баща ми си допадали и по нрав, и по темперамент, и по светоусещане. По-късно към това сходство се прибавило и възхищението на баща ми от писателския дар на Йовков, от съвършенството на неговата художествена реч, от епичното благородство на неговите образи, което доближава разказите му толкова много до народната песен. Татко ги четеше винаги пред цялото семейство, с увлечение, с жар, понякога със сълзи на възторг в очите. И често спираше, за да изрази гласно впечатленията си. „Нейчовата круша! - казваше. - Всички я знаят, ама кой би могъл да напише такъв разказ за нея?!" Особено се възхищаваше той на онази вътрешна извисеност у Йовков, която придаваше значимост и на най-дребните неща в неговите разкази и на най-незначителните факти. „Голяма мярка има човек за живота!" повтаряше непрекъснато, когато го четеше. Баща ми не можеше да понася онези български писатели, които мереха земята с грам и небето с аршин, според собствените му думи, затъналите до гуша в делничността и битуването лъжехудожници, които започваха с ръжената питка и армеята, въртяха, сучеха и свършваха пак с тях. „Тия дори и да се отърват от материалната нищета, казваше той, от духовната никога няма да могат да се отърват. Дон Кихот гладува и студува, но мисли само за любов, подвизи и слава." [...] в Букурещ, татко бе запознал с Йовков и мама. А [...] веднъж в София, бе повел и мене към дома на писателя [...]. Но после се поколеба и накрая ме остави да го чакам в близката градинка. На протестите ми отговори: „Малка си още! Има време!" Но време вече нямаше, защото Йовков умря на следващата година през есента. Баща ми посрещна смъртта му като тежка загуба, не толкова лична, колкото обща. Жалеше за писателя, чието творчество бе така ненавреме прекъснато, скърбеше и за човека, за неговата ранна кончина, без да подозира, че самият той, макар и значително по-млад от Йовков, щеше да го преживее само с три години.

Стр. 396-397 – финал

Бях като земята, която се пробужда от своята утринна дрям­ка. В мене нещо умираше, но и нещо се раждаше, на изблици, на неравномерни импулси, понякога като кипеж, друг път като пълно безветрие, безчувственост, изчакване. Навърших два­надесет години и гърдичките ми започнаха да набъбват като пролетни пъпки, а очите ми да светят като утринни звезди. Лицето ми също се променяше. Неговата триъгълна форма, късото носле с нежни трепкащи ноздри, малката устица, увен­чана с известната Даскалдимитрова муска, големите мечтателни очи - целият този полувъздушен образ на Психея сякаш се разчупваше и изотдолу излизаше с властна сила скритата монголоидна подложка, витална, чувствена, първична. Очите ми се издължаваха, устните ми надебеляваха, носът се разширя­ваше, скулите се издаваха и челюстите ми натежаваха. „Госпо­ди, каква грозна стана! - казваше мама. - Кой ли ще се ожени за тебе като си такава грозница?" Малко ме беше грижа кой ще се ожени за мене и дали изобщо ще се оженя, но думите на мама отваряха в душата ми бездънна яма. Каква мъка! Да бъдеш влюбен в красотата, а сам да не си красив! Но аз лесно забра­вях болката от своята рана, защото същото онова вещество, което бушуваше в кръвта ми и караше гърдите ми да се нали­ват и очите ми да блестят, изпълваше душата ми със страст към живота и непобедимо дръзновение. Вече не изпитвах ни­какъв страх пред света, пред неговите ведоми и неведоми сили. Не вярвах и в какъвто и да е бог. Богът бе в мене, самата аз бях бог!

...

Мечтаех обаче за две неща: да оби­чам като Малката морска царкиня, която жертва всичко за нищо, и да летя между звездите. Първата си мечта пазех в тай­на. А за да изразя втората, си бях измислила дори думи: „Към безкрайни далнини, към безсмъртното небе, към незнайни све­тове душата ми се стреми..."

Нещо като химн, който пеех непрестанно по мелодията на темата от пета симфония на Бетховен. Така ли щях да завою­вам света? Не, разбира се! Но знаех, усещах това с всички най-тънки фибри на тялото и душата си, че ми е отредено да воювам и да завоювам, че това е моя задача и цел, дошла на света заедно с мене, неразделна от съществуването ми и от целия ми живот. Този повратен момент в психиката си аз смя­там за край на моето детство. Затова тук трябва да бъде и кра­ят на моите детски спомени.

9 януари 1982 г.

Варна

Севда Костова – „Земя и корени”, ИК „Синева”, София, 2017 г.