Колкото и да критикуваме нейната бавна работа, Съвместната българо-македонска комисия за история и образование изпълни своята „мисия“ - отклони общественото внимание от въпросите, от отговорите на които политиците се срамуват

Проф. д-р Ангел Димитров трябва да бъде чут

От Скопие ми звънна журналистът Мариян Николовски. Мариян работи като водещ на новините на телевизията „Сител“, двамата с него бяхме модератори на срещата между журналисти от България и от Северна Македония преди два уикенда в Охрид. Едно от нещата, които договорихме помежду си, бе да се търсим взаимно, когато забележим, че в медиите в едната страна използват фалшиви новини или език на омразата, пишейки или говорейки за другата. Хей така, да се опитаме тази практична двустранна комуникация да положи началото на нещо по-сериозно между журналистите от двете съседни държави, решени да се борим против тези истински беди на съвременното новинарство - езика на омразата и фалшивите новини. Особено когато става дума за журналистите от двете съседни и най-близки държави.

Мариян видял във видеото ми, което съм качил в Мрежата по повод напрежението в отношенията между Скопие и София, че употребявам не на място прилагателното „северомакедонски“. Тяхното външно министерство преди време направи тълкуване на употребата на „македонски“ или „македонско“, което официално разпространи. Знам го, видях го, но пък някои наши експерти ми внушиха, че правилното тълкуване на Договора от Преспа между Скопие и Атина, който третира този въпрос, е тъкмо „северомакедонски“. Признавам си, вероятно е заработил и вътрешният ми рефлекс да не се доверявам напълно на позициите на институциите в Северна Македония, особено когато става дума за формули около тяхната „македонска идентичност“. Сърбал съм им попарата, та си имам едно на ум… Нищо де, в духа на коректността, доверието и приятелството, които доминираха на срещата ни в Охрид, обещах на Мариян да внимавам, а пък той - да ми прати официалното тълкуване на тяхното Външно министерство, за да се „справя“. Пък може би и да го дам за тълкуване на някой от приятелите, членове на Съвместната комисия по история и образование между България и Северна Македония, та да ми помогнат да бъда точен.

Дойдохме си на думата - Комисията. Отново, най-малкото поради вълненията около нейната работа, предизвикала дори спешна среща за консултации при президента Румен Радев в понеделник. Там бяха всички, които имат отношение към темата за изпълнението на Договора за добросъседство, приятелство и сътрудничество със Северна Македония, подписан на 1 август 2017 г. И премиерът беше там, и шефката на парламента, и двамата вицепремиери, как без тях, и представители на парламента, а и председателят на българската част от Комисията проф. д-р Ангел Димитров. Само на него обаче не дадоха думата пред журналистите, събрали се да чакат хората от държавния връх след консултациите - всички други казаха, каквото имат да кажат, само най-компетентният от участниците при президента - не. Ако сте склонни да търсите символи или скрити послания, това е отличен случай за това.

А тъкмо той трябваше да говори. И политиците трябва да са му благодарни, че води Комисията така, както тя бе замислена и записана в Договора със Скопие. Че търси научната истина за общата ни история и че не отстъпва от позициите на националния интерес. А повече да му благодарят и за друго - че пое да ръководи едно звено, създадено да осигурява комфорта и удобството на политиците, които не искат, а и не са подготвени да се занимават с тематиката на Комисията. Когато има някакъв въпрос от историческо естество, ама, моля ви, защо питате мен, ето, имаме Комисия, там се води дебат, там търсете отговорите. Ние сме политици и се занимаваме с отношенията със Северна Македония на макрониво, какво тук значи някакъв си Гоце Делчев, или Даме Груев, или Самуил, да речем… А сега, след почти панически свиканата среща при президента, значението на Комисията нарасна още повече до степен да се разкрие може би истинската цел на нейното формиране. А то е цялото недоволство в обществото от бавната u работа да се пренесе върху членовете u, като се амнистират несръчните действия на политиците и пълната им липса на прозорливост за хода на развитието на връзките със Скопие. Питам: откъде накъде вината за това, че 17 октомври е след две седмици, трябва да носят членовете на Комисията, в това число и нейния председател. Не се ли знаеше това най-малко от преди година, не се ли разчетоха знаците, които идват от политическия връх в Скопие, че нямат нищо против Борисов и компания да бъдат изправени пред позицията „разкрачен стоеж“, че заканите, идващи от София като условие за изпълнение от страна на Скопие, се обезценяват след всяко тяхно артикулиране, което после минава и заминава. Ако не са го знаели, значи грешно са били информирани, но ако са го знаели и са чакали президентът да ги сръчка, не са си за мястото, което заемат.

И ето, в цялата тази припряна ситуация със заседанието при президента, Комисията бе превърната в боксова круша, зад която нашите родни политици, биейки я от всички посоки, да се крият от отговорите на въпроси, които биха могли да им се зададат. Като, например:

- какво стана с многобройните обещания за намалена цена на роуминга при разговорите чрез мобилните телефони, цената на една минута продължава да е цели седем лева;

- какво стана с ЖП линията, която трябва да свърже двете столици София и Скопие, които единствени в Европа нямат пряка ЖП връзка; посочиха ни годината 2025-а за финал на проекта, но го направиха не защото срокът е реален, а просто защото е достатъчно далече;

- какво стана с откриването на нови ГКПП-та, които да облекчат връзките между хората, които и без това намират начин да си общуват добросъседски;

- какво стана с шосейната връзка между двете държави, която продължава да е във вида от преди сто години;

- какво става с обещанията за достигане (най-после!), на митичната цифра от един милиард евро стокообмен, когато в магазините в Скопие не можеш да намериш поне 5 (пет) стоки, българско производство;

- какво става с присъствието на български медии в Северна Македония и защо кабелните оператори все още се страхуват да включват в своите пакети български телевизии, нали уж вече си имаме доверие;

- кога най-после Министерството на външните работи и лично министърът Екатерина Захариева ще отговорят на въпроса: кой и срещу какво предложи Орце Камчев за почетен консул на България в Северна Македония със седалище в Щип, така че сега да се чудят как да си измият ръцете като онзи Пилат, или да хвърлят вината към някой друг.

Това са някои от истинските въпроси на двустранното сътрудничество със Северна Македония, които ежедневно трябва да се задават и от които нашите политици бягат, или най-малкото - хвърлят отговорите някъде в бъдещето. Видяхме до къде я докараха със своите несръчни ходове и изявления. Дотам, че обвързвайки политическите решение с резултатите от работата на Комисията, да се налага две седмици преди деня, в който в Брюксел трябва да се реши дали да се даде дата на Северна Македония за начало на преговори за членство в ЕС, президентът в спешен порядък да свиква държавния връх, за да формулират обща на страната ни, която да е в хармония с националните ни интереси. Сякаш дълго време преди това не беше ясно, че България отново ще се окаже в „разкрачен стоеж“, за който вече споменах, при който, единият крак да се крепи върху заканите, че няма да ги пуснем в Европа, ако не признаят и не спрат фалшификациите с историята ни, а вторият да бъде застопорен там, където е ясното разбиране, че спрем ли Северна Македония и нейните граждани по пътя им към Европа, ще направим поредната голяма историческа грешка. И ще предадем хората с българско самосъзнание, които все повече надигат глава и се отърсват от страха, налаган десетилетия край Вардар.

В резултат на консултациите ще дадем подкрепа на 17 октомври, няма да ги спрем, но ще поставим условия, които да бъдат изпълнени в преговорния предприсъединителен процес, при отварянето и затварянето на отделните глави. Е, оттатък това не им хареса, но какво да се прави, много трудно се намират хора там, които да проявяват разбиране към нашата позиция. Малко са, за съжаление. Повечето са възпитани така, че да приемат всеки жест от страна на София като чувство на вина, всяка проява на великодушие като един вид извинение за „окупацията“, всяка добронамереност като гузна съвест за всичко, което сме направили или не сме направил като държава по отношение на Македония. Вярно, премиерът Заев веднага заяви, че приема препоръките на София, но дали цялото негово обкръжение мисли така?