Павел Вежинов - отвъд „бариерата” си

Павел Вежинов (1914-1983) в кабинета си пред пишещата машина.

“Нощем с белите коне” е върхово постижение в българската литература

През соца писателят има свободата да се жени 4 пъти, да бохемства безнаказано, да не му се месят в текстовете

 

Някъде около началото на 50-те години на ХХ век в читателското съзнание се оформи група писатели-връстници: Павел Вежинов /1914-1983 г./, Камен Калчев, Андрей Гуляшки. Деляха ги сериозни разстояния от намиращите се на своите върхове Димитър Димов, Димитър Талев, пък и Емилиян Станев. Приемаха ги като рицари на социалистическия реализъм, но в зоната на читателската търпимост, и като непоклатими в този и в обществения им статус. Понякога впечатляваха: Гуляшки с първите детективски романи и с героя им Авакум Захов; К. Калчев със „Софийски разкази“ ; стърчащият малко, все пак, Вежинов със „Следите остават“ и някои други занимателни четива. Докато някак непредвидено Вежинов /писателското име на Никола Гугов/ издаде „Звездите над нас“ /1965 г./. И изведнъж не само се извиси, но и се отдели от групата. Противно на канона, там героиката на Съпротивата бе видяна през призмата на сложната човешка психика. И с изживявания, които отричаха лековатата писателска технология на черно-бялото. Не е абсолютно изненадваща трансформацията на авторския стил и тематика. Макар и да изглежда като загадка как на възраст, в която писателят следва да закоравее от навици, стереотипи и официална признатост, той ще се самообнови. До неочакваност, макар истинският талант да е винаги неочакваност.

Историята на това започва, може би, с издаването на „Синият залез“ през 1947 г. Повестта е писана преди 1944 г. и носи белега на това време. Т. е., възможност за различие между идейна убеденост и писателско амплоа. И пак т. е. – на по-голяма писателска свобода и разгръщане на индивидуалността. Тогава не се прощава само поведенческото идейно прегрешение и измяната. Не е така след 1944 г. Особено силно се следи идеологическата чистота в творчеството. Символ на това явление във времето е случаят с Димитър Димовия „Тютюн“. Но и П. Вежинов го отнася заради „Синият залез“. Без да е така заклеймен, той очевидно е притеснен. В онези години май не му е било чуждо притворството. След 1989 г. писателят Йордан Вълчев, прощавайки му, обяви, че П. Вежинов му е завиждал и поради това му причинява политически репресии. Няма такава публичност участието на П. Вежинов в случая „Тютюн“. Всъщност тогава при реабилитацията на романа вождът Червенков взема на мушка обругаващите творбата критици. А са били пощадени /по неизвестни съображения/ белетристите-членове на управителното тяло на СБП, гласували срещу Димов. А П. Вежинов участва и с обвинително изказване срещу своя колега.

Очевидно за нашия писател тогава е било важно да си възвърне статута на идеологически праведник. И той успява в това. П. Вежинов става писателят, творил в най-комфортни условия у нас по време на Системата. Той има свободата да се жени 4 пъти /тогава другарката в живота се избира завинаги/, да бохемства безнаказано, да не му се месят в текстовете. Да остане незабелязано неговото нескрито загърбване на идеологическите канони в белетристиката. Да бъде водещ киносценарист и някак разпоредител на вкусовете в българското кино. Да получи в последното десетилетие на живота си свободата да определи характера на ръководеното от него литературно списание „Съвременник“. Благодарение на което по време на желязната завеса ние знаехме всичко важно за високата световна литература. А заради професионалния критерий можехме да разпознаем какво е стойностното в нашата само заради попадането на съответната творба в списанието. Та време е да кажем, че П. Вежинов се отплащаше за комфорта си освен с качеството на творбите си и с преобразяване на идеологизираната писателска и читателска обществена атмосфера.

Няма да въздъхвам с конвенционалната фраза колко сложен е животът и човешката психика. Но ще напомня как П. Вежинов твърди, че сюжетите и героите му са измислени, но всичко ставащо в белетристиката му е плод на неговите преживявания и наблюдения. Та да не се учудваме на героя от „Нощем с белите коне“ Александър затова, дето въпреки че ползва понякога непочтените похвати на опонентите си при отстояване на Истината, е героят, комуто симпатизираме. А композиторът Манев от „Бариерата“, вглъбен в своята работа, добър, състрадателен и неагресивен, е антигероят, защото не успява да бъде герой-спасител.

Но преди да видим в какво се превръща писателят, си струва да отговорим на въпроса как и защо се превръща в обновения Вежинов. Според мене до написването на „Звездите над нас“ той изживява своето покаяние. Неафиширано, тайно, несподелено, както обикновено прави българинът. Покаянието не го прави боже праведник, но отключва скритите, потисканите страни на таланта – съзнанието за същинска моралност, за безпределността и ограничеността на човешките възможности и живот, за вечността на проблематиката в литературата. Става очевидно, че талантът на Вежинов е къснозреещ. Защото важна, може би основна, част от него е интелектът. За който трябва време. Време трябва и за натрупване на познания. П. Вежинов е българският писател с най-много познания и най-разнообразни интереси. Има университетска философска подготовка, основни знания в разни научни области /за „Нощем с белите коне“ изучава продължително биология/, рибар и бохема е, любител и деятел в спорта – ръководи боксовата ни федерация, когато този спорт започва да постига международни успехи. Необичайно продуктивен е – освен многобройните си книги има над 30 сценария на художествени и документални филми.

Всичко това прави неизбежен възходът му след „Звездите над нас“. Първоначално написва интересни научно-фантастични романа. За да дойде и редът на „Нощем с белите коне“ /1975 г./. Противно на съсредоточаването в повестта „Бариерата“ /1976 г./ смятам романа за великата Вежинова творба. И не само. Приемам, че „Нощем с белите коне“ за върховото постижение в българската литература на жанровия стремеж на романа да постигне своята абсолют. А той се състои в това не само да представя живота, но и да представлява живот, постигнал своя автономност. И да представлява завършен образ на живота, избирайки ограничено време и ограничен брой персонажи. Такъв тип романи не са много в световната литература. Те, съответно той, неизменно засягат реалиите на времето, но те не целят толкова да носят познание за времето, колкото да участват в изграждането на образа на човешкия живот в модерността.

Ако величаем подробностите, тук ще открием хармонията и противодействието между поколенията, равносметката в края на живота, попълзновенията на посредствеността и опитите ѝ да погълне творящите, темата за властта и страха на администрацията и взаимодействието ѝ с продуктивността и какво ли още не. Разбира се, тематичното многообразие е съществена предпоставка за романовата пълноценност на „Нощем с белите коне“. Но наред с нея това той да представлява живот, от по-голямо значение е важно откритие за човешката психика, което П. Вежинов превръща в разказвачески похват. Всички герои – и млади, и стари, в зрелостта си произвеждат и участват в събития, но в същото време непрестанно преосмислят станалото с тях и около тях – и близко, и далечно. Така че този роман е роман на равносметката като регулатор и двигател на човешкото поведение. И основно затова „Нощем с белите коне“ представлява живот.

След този роман П. Вежинов написа още няколко книги с високо художествено познание. Три от тях е прието да мислим като трилогия: „Бариерата“, „Белият гущер“ и „Езерното момче“. Това, което ги обединява, са главните герои, сътворени като отклонение от приетото, та даже и надхвърлили представите ни за човешките възможности и нормалност. Обединително е и следващото по-нататък в живота им сред другите хора. Но за тези, които се увличат в такова възприемане ще цитирам самия писател. Вярно, казаното е за един от героите – Неси от „Белият гущер“: той представлява „проекции на реални пороци на нашия съвременен живот“. А баща му го определя като биологичен мутант, за когото носи вина.

Да, но главните герои от „Бариерата“ и „Езерното момче“ не са „проекции на реални пороци“. Но все пак са проекции – на любопитството на П. Вежинов към бъдещето на човечеството. Те са подранили представители на хипотетичната еволюция на Човека към доминацията на духовността, извисяването, морално чистия интелект. Само че съвременният им събрат се оказва нечувствителен и дори враждебен към благородното превъзходство на персонажите на възможното бъдеще. Защо? Е въпросът, който си задава Вежинов. Всъщност, с него той ни пита защо сме такива и е такова нашето съвремие.

Макар литературният път на самия писател да подсказва някакъв отговор. За да променяме себе си, за да променяме съвремието, трябва да минем отвъд бариерата си. На всичките ни ограничения и страхове, които безрадостно са ни оковали на долната земя.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Култура