Пред урните за гласуване всички са равни – богати и бедни, гении и неграмотни, красиви и грозни

Гласуването по интернет не се прилага никъде по света, освен в Естония

Този път управляващите се сетиха за Изборния кодекс не в дванайсет без пет, а в дванайсет без четвърт. Това определено е напредък в контекста на добрите изборни практики и на системните препоръки на Венецианската комисия, които се застъпват за стабилност на изборното законодателство и срещу промени в последните шест месеца преди изборния ден. У нас обаче има един тежък порок: партиите в парламента нагаждат изборните правила според своя интерес, а не за да улесняват избирателите да дадат своя вот.

Не че в други държави партиите са „света вода ненапита“. Американското моделиране на границите на избирателните райони, за да се осигури предимство на една партия, отдавна е нарицателно в конституционната теория и се прилага и до днес. Това е т. нар. „джеримандеринг“ по името на „изобретателя“ на тази легална изборна манипулация - губернаторът Елбридж Джери. През 1812 г. той подписва указ, с който променя границите на избирателните райони в щата Масачусетс, така че да облагодетелства своята партия – Демократично-Републиканската, която е предтеча на днешната партия на Хилъри Клинтън и Обама. Един от новите избирателни райони бил толкова причудлив като очертания, че мнозина тогава го оприличили на саламандър. И така от фамилното име на губернатора и това митично създание бил изкован терминът „джеримандеринг“.

У нас избирателните райони са стабилна величина, но пък партиите си имат други мурафети как да надлъжат противника, а често и самите граждани. В предлаганите понастоящем промени в Изборния кодекс пак прозират подобни партийни щения. Най-вече с поправката, която премахва номерата на участващите в изборите партии и коалиции от бюлетината. Едно време гласувахме с цветни бюлетини в основните цветове, които се държаха от основните партии, а на всички останали се даваха бели бюлетини с една до три цветни ленти в различни комбинации. В тъмната стаичка имаше отделни бюлетини за всеки участник в изборите – примерно сто участника, сто бюлетини. Естествено, всичко това облагодетелстваше партиите с цветни бюлетини – синя, червена, оранжева, зелена. Техните бюлетини се открояваха ясно сред многобройните купчинки бюлетини, докато другите партии се чудеха как да рекламират своите цветни ленти, за да ги запомнят избирателите. Затова беше голяма крачка напред въвеждането на интегрална бюлетина, в която партиите и коалициите са обозначени с поредни номера, определени по жребий.

Номерата улесняват партийната агитация, но по-важното е, че улесняват избирателите. Това е особено важно за хората, които поради възраст, неграмотност или друга причина по-трудно се ориентират. Смисълът на изборното законодателство е да създава улеснения за гласуването и информирания избор на избирателите, а не да ги затруднява. Чуват се гласове: „ама, трябва поне да може да чете, за да му се позволява да гласува“. Откъде накъде?! Образователните цензове са феодална порядка. Съвременната демокрация се основава на равното избирателно право. Няма друго място в социалния живот, освен пред избирателните урни, където абсолютно всички пълнолетни хора са равни – богати и бедни, гении и неграмотни, здрави и хроми, красиви и грозни. Това е магията на демокрацията. Днес някой иска „поне основно образование“ за гласуване. Защо утре някой да не поиска „поне“ висше хуманитарно с общ успех от следването не по-малко от „добър 4“? Логиката е същата. Самонадеяното самочувствие, с което едни хора се имат за нещо повече от други, и следователно могат „по-умно“ да решават кой да управлява, е елитаристки подход, който е далеч от демокрацията. Каква е връзката на всичко това с премахването на номерата от бюлетините? Много просто, това е скрит образователен ценз. Който може да чете, ще си намери партията в интегралната бюлетина. За онези, които не могат, явно ще важи приказката „кьорав карти не играе“. Вместо избирателите да бъдат улеснявани, се въвеждат бариери. Понеже всичко ни е цъфнало и вързало, а избирателната активност е толкова непоносимо висока, та е добре да я намалим. Мотивите на авторите на това предложение, разбира се, са съвсем благородни – да се попречи на търговците на гласове, които сега ползват номерата като парола за напазаруваните гласоподаватели. Но това не може да е мотив, щом води до ограничаване на правата на голяма част от хората, които добросъвестно гласуват без да продават гласа си. Това, че някой свири фалшиво, не означава, че трябва да се забрани музиката.

Вторият проблем, който се коментира около предлаганите поправки в Изборния кодекс, е свързан с митичните теми за машинното и с дистанционното гласуване по електронен път. Тук и управляващите, и Централната избирателна комисия, са основателно много предпазливи. Защото отговорността е огромна. Става дума за най-важния държавен и обществен акт – изборите, а не за някаква партийна томбола. Машинното гласуване трябва да бъде въвеждано поетапно, както се предлага. И то задължително без изборните машини да са свързани в онлайн мрежа. Оставете какво говори тази или онази заинтересована компютърна фирма или неин софтуерен разработчик. Връзването на машините за гласуване в мрежа е крайно несигурно. Особено в български условия. Митът за българския компютърен гений, дето бил покорил света, е симпатичен и гъделичка самочувствието, но е далеч от практиката. А тя е видна с търговския регистър, с хакнатите сайтове на ключови институции и дори с калпавите банкови системи, които вечно „висват“, „крашват“ и образуват нерви на банковите служители и техните клиенти. Всеки е чувал в някоя банка – „системата блокира, елате по-късно или утре“. Но въвеждането на машини за гласуване, които просто заместват физическата урна и хартиените бюлетини, без да са свързани в мрежа, е нещо добро. Целият въпрос е да не се поддаваме на прибързаните амбиции на разни фирми производителки на подобни машини, които естествено преследват своя бизнес интерес от многомилионна държавна поръчка и после още милиони за текуща поддръжка. Трябва да сме сигурни, че държавата ще закупи подходяща и надеждна техника, която има свои аналози в практиката на други държави, а не нещо пригодено, което после вечно ще се доизкусурява като ремонта по „Графа“ в София.

Не стои така обаче въпросът с дистанционното електронно гласуване, което е известно в популярния език и като „гласуване по интернет“. Вече никъде по света, извън една Естония, то не се прилага. Преди време Мичиганският университет, а и други академични институции в САЩ, проведоха мащабни научни изследвания, които идентифицираха множество възможности за пробив и манипулиране на прословутата естонска система. В САЩ не се прилага електронно дистанционно гласуване. Хайде, ние да не се правим на по-добри от американците в компютърните технологии за гласуване.

Същинският проблем е „как“ да се гарантира тайната на гласуването и да не се допуска контролиран вот. Тайната на вота при електронно гласуване не е въпрос само на сигурност, а на гарантиране, че държавата в лицето на изборната администрация или която и да е друга администрация, която оперира със системата за електронно гласуване, няма да знае кой гражданин как гласува, тоест няма да интервенира в тайната на вота. В този смисъл са неуместни примерите с високата степен на сигурност при банковите разплащания онлайн и при електронното правителство, които често се дават в подкрепа на идеята за електронно дистанционно гласоподаване. Това е така, защото и при банковите операции, и при електронното правителство, банката, съответно държавният орган знаят кой е гражданинът, който извършва съответната банкова операция или търси административна услуга. И освен това, знаят какво точно е неговото волеизявление. Никакви „блокчейн“ технологии на този етап не могат убедително да преодолеят този проблем. Достатъчно е да прегледаме хрониките на мащабните обири на криптовалути от уж перфектните блокчейн-системи. Най-важното обаче е, че въпросът за дистанционното електронно гласуване не опира до софтуер и технически капацитет. Това е изцяло политически въпрос: съгласни ли сме да извадим от човешкия контрол най-сакралния момент в демократичното общество – гласоподаването, и да го поверим на технологии, софтуерни програми и изкуствен интелект? Отговорът на този въпрос изисква не само технически решения, а и сериозно обществено осъзнаване на рисковете.