Партийният крясък замъглява обществения разум

Днес само две овластени политически фигури имат потенциал да изтръгнат страната от безплодната конфронтация - президентът Радев и премиерът Борисов

Имаше един стар виц, който се разказваше под сурдинка из панелните коплекси на социализма. В глухия коловоз на гарата стои леко ръждясал пътнически вагон. Вътре Брежнев и отговорните другари от съветското политбюро мълчаливо седят и се поклащат ритмично, за да имитират, че влакът се движи. „Ех, другари, въздъхнал Брежнев, нямате чувство за отговорност. Да беше извикал някой „пуф-паф“, пък друг да свирне с уста като локомотив, че да ни повярват хората…“

С тази анекдотична метафора тогава се описваше ерата на „брежневия застой”. На пръв поглед така изглежда и управлението на България през последните две десетилетия. Едни и същи проблеми се разтягат във времето, „гноясват”, управниците се менят, но проблемите си остават. Здравеопазване, образование, доходи, корупция… Така е, но не защото няма воля и капацитет у различните управленски конфигурации да работят в обществения интерес. Тъкмо обратното - всяко ново правителство поема кормилото на власт­та с най-добри намерения.

Премиерът Борисов например, печели доверието на мнозинството българи вече години наред, защото олицетворява ясна и осезаема за хората политическа линия. И тя е най-малкото: патерналистично отношение към държавното управление, тоест лична намеса на лидера, „ръчно“ управление при кризисни ситуации и социални конфликти. И този подход е съчетан с ясна проевропейска ориентация и тънки баланси спрямо Русия. Преди него Симеон Сакскобургготски дойде на власт като символ на помирението и отрицаването на пагубната политическа конфронтация. А после Станишев привнесе нужния социален щрих в управленската мозайка на тройната коалиция. Каквито и визии и намерения обаче да имат лидерите, токсичната обществена среда сковава всичко. Егоистични партийни апарати, недостатъчно свободни медии, оплетени в зависимости локални върхушки, скрито паразитират върху публичните ресурси. Това са само част от тежките симптоми на обществената развала в България. И, разбира се, всичко това потопено в морето на едно разширяващо се гражданско и политическо безкултурие.

Привържениците на двуполюсния модел възхваляват двупартийния сблъсък в политиката. Според тях, това е най-ефективната форма на политическа дискусия в обществото и най-полезният формат на конструиране на парламентарното пространство. И това наистина е така. Но не тук и не сега, както се казва. Двуполюсният сблъсък в българския политически модел се изражда в тотално противопоставяне, партийна вендета, политическа истерия. Спомнете си възцаряването на двуполюсния модел през 1991 г., когато СДС-то на Филип Димитров спечели изборите с „малко, но завинаги“, както радостно-утешително възкликна тогава техният партиен вестник. Докато други им отговориха „с малко и за малко“. Партийното управление се мени неведнъж от 1991 до 2001 г. След „синия“ кабинет дойде „безвремието“ на Беров, после червеният полюс (Виденов), после пак синият (Иван Костов). Но безплодната конфронтация между „комунисти“ и „антикомунисти“ ескалира до крайности. Власт на крясъка и партийната непоносимост, а не на аргументите. Успокоението на обществените страсти, снемането на партийната преса от бизнеса, нормализацията на обществените дебати настъпиха с разбиването на двуполюсния модел. С всичките си кусури, управлението в периода 2001-2005 г. даде спокойствие и конструктивизъм на обществото. След като политическият процес беше натикан отново в двуполюсния модел (по-малките партии във властта са брошка, която не определя облика на управленския силует!), партийният крясък отново взе връх над обществения разум. Но днес такава атмосфера се възцарява в много по „хранителната“ среда на тотално профанизирана обществена дискусия, липсата на каквото и да е уважение към опонента, готовността да унизиш, вместо да убедиш – все маниери на публичо общуване и политически дискурс, които поливат със „сярна киселина“ другия и различния. И всичко това се мултиплицира от манталитета на масовата аудитория в социалните мрежи и, разбира се, от медийните глашатаи.

Вижте институциите! Парламентът вместо да е националният политически форум на нацията, където под светлините на прожекторите се обсъждат големите теми, на момент прилича на пиянска свада. Законодателството се пълни с правна конфекция и липсва достатъчно диалог с обществото и експертните общнос­ти. Правителството от своя страна е поствено под „чехъла“ на конюнктурното мислене и емоция на една или друга мрежа от хора във фейсбук. И понякога изглежда като рефлексия на някой от родните сутрешни блокове в трите големи телевизии. Което не само не е комплимент, а е упрек за липсата на системност и устойчивост при провеждане на държавната политика.

Казвам всичко това не за да нагнетявам и без това черните краски на родния държавно-политически пейзаж, а за да очертая по-релефно някои положителни тенденции.

Първо, БСП застана по-уверено на политическата арена. Заслугата без съмнение е на Корнелия Нинова и екипа й. Партията сякаш отново е „боеви авангард“, казано с намигване към историята. Целият въпрос е, че ариергардът е значително намалял. И ако се разчита само на родово-апаратния сантимент, ще намалява и занапред. Предизвикателството към партията е не само да се консолидира, но и да произвежда идеи и политики. „Стани да седна“ трябва да се замени с „ние ще направим това“. Убедителна изборна победа на левицата е невъзможна без реално отваряне на партията към политическия център и умерените избиратели, които не са социалисти или най-малкото не са партийно организирани социалисти. В обществото днес има нови разломи (кливиджи), които преподреждат политико-идеологическата мозайка. Довчерашни идейни опоненти по дадени теми, днес са близки и дори идентични по разбиране по новите големи теми – отношението към историята и резултатите от Втората световна война, властта на корпорациите над обществения интерес, многополюсната геополитическа архитектура на света. БСП трябва да намери сили да се отвори извън апарата и партийните родове, ако иска отново за спечели обществено мнозинство.

ГЕРБ се превърна в уникално политическо явление. Мощна партия на властта с жилави местни структури и лидер, който освен солидното си влияние, показва на дело, че може да се учи от грешките си. Това без съмнение е много сериозен политически капитал. Неизбежните скандали, нарушения и недоразумения са част от управленското всекидневие, но поне засега не ерозират влиянието на партията. Предизвиктелството пред партията на г-н Борисов, поне според мен, е да излезе от радикалната конфронтация и да се превърне в катализатор на съгласието. Партийната запалянковщина е важна за апарата и неговите кръгове на влияние, но истинската политика за разширяване на партийните позиции преминава през отваряне към умерените обществени среди, за които ожесточените реплики „Борисов - Нинова“ не означават нищо. Умерените - тези, които искат нещо в държавата да се промени реално, по правило не слушат крясъци, а аргументи.

И ако БСП има по-голяма традиция след 1989 г. да бъде партия на съгласието (главно поради отбранителната позиция, в която беше поставена то ГЕРБ има по-реален шанс да се препозиционира именно като партия на обединението в името на значими национални цели. Това се дължи на все още неизтощения политически ресурс на Бойко Борисов, който го обогатява с нови щрихи чрез активната външнополитическа линия.

Въобще, у нас понастоящем има две овластени политически фигури с потенциал да изтръгнат страната от безплодната конфронтация. Единият без съмнение е президентът Радев, поради високото обществено доверие, което го поддържа. Другият е г-н Борисов – заради силната политическа машина, с която разполага, и огромния опит, който натрупа във властта като премиер трети мандат. Дали някой от двамата (най-добре и двамата!) ще превърне този потенциал в дела, е въпрос с много неизвестни.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи