В студ и пек младоликата Иванка отваря точно в 7 часа, мечтае да работи до 104 години

Съседите я наричат будилника на квартала

Самоука народна певица е доайенът на обущарската гилдия във Варна. 87-годишната Иванка Петрова упражнява занаята от цели 68 г. без почивка и се надява да продължи да работи, докато навърши 104 г.

Младоликата жена върти малкото дюкянче в кв. "Чайка" заедно с внука си Петър. Живее наблизо, а съседите я наричат будилника на квартала, защото по нея сверяват часовниците си в ранна утрин. Иванка светва лампата у дома си точно в 6 часа, а час по-късно отваря обущарницата.

"Не мога да стоя със скръстени ръце, само защото съм била възрастна. Висенето по пейки на припек за сладки раздумки не е за мен. Обичам си работата и така съм свикнала - от зори до мрак да се трудя. Това ми е рецептата за здравословен живот. Диети не спазвам, вечер си пийвам по 30 грама ракия, похапвам добре с домашни ястия, които приготвям за себе си и за децата", смее се Иванка.

Животът й не е бил лек, но се е съхранила и никой не й дава годините. Не носи грим, полага грижи само за дългата си коса, защото често й се налага да излиза на сцена. Там Иванка пее, пременена със 150-годишна носия от ямболския край, изтъкана на стан от баба й. Сукманът с богати украшения, пояс и престилка е най-ценната семейна вещ, напомняща на Иванка за многолюдния й род от с. Палаузово.

"Почти не останаха хора там днес, а навремето беше голямо село. Макар до жп гарата в Стралджа да биехме пеша 12 км, кипеше от живот", припомня си обущарката. Дълголетието тя наследила от баба си и дядо си по майчина линия, които живели по над 90 години. "Бяха многодетни и богати, с 10 декара двор и вършачки. Почти цялото село бяхме братовчеди - 44 души. Баба много пееше и играеше, от нея се учехме всички - и деца, и внуци. А на Великден дядо поръчваше оркестър с тъпан, гайда и кавал и всички се хващахме на голямото семейно хоро", припомня си детските години Иванка.

Баща й се споминал рано от стара рана, получена в Първата световна война и майка й Жека останала вдовица с 5 деца.

"Не беше никак леко. Докато другите играеха през лятото, аз гледах бебето на една чорбаджийка за кило вълна и една стара рокля. После мама се омъжи повторно за добър човек. Той ми купуваше най-хубавите дрехи. Но редом с него орях на нивата, сеех и слънчоглед. Трудни времена бяха, но съм доволна, че мама ме научи на всичко - да тъка, да преда, да плета и да не се боя от никаква работа", нарежда Иванка. Певческата й дарба за първи път забелязали учители, когато била в четвърто отделение. Участвала в училищна постановка за обесването на Васил Левски и трябвало да изпълни една народна песен. "Всички много ме харесаха и оттогава където има празник, все съм солистка", гордее се обущарката. Тя редовно забавлява членовете на местния пенсионерски клуб, има и куп грамоти от различни издания на Националния фестивал на старата градска песен и фолклор "Листопад на спомените". Последното й участие било през лятото на традиционното надпяване до аксаковския манастир "Св. Марина", където се явила с премяната от баба си.

"Обичам бавните мамини песни, понякога си припявам и тук, на работното място", казва Иванка и подхваща протяжна песен за любовта на млада мома и овчар, докато кърпи повредена чанта. Майсторка е на фините поправки, затова в дюкяна й идват клиенти от цяла Варна.

"От старите майстори съм последната, другите измряха и няма кой да захваща скъсани джувчици, панделки по обувки и чанти", споделя доайенката. Занаята тя научила в училището в Сливен. Щом завършила, започнала работа в местната кооперация "Прогрес" и там срещнала съпруга си Петър. През 1950 г. той постъпил на 4-годишна служба във флота, а скоро след това Иванка загубила първото си дете и го последвала във Варна.

"Няма да забравя какви дървеници ме ядоха първата вечер в един хотел край жп гарата, но и това се преживява с усмивка, като си млад и влюбен", разказва жената. Тя веднага си намерила работа в еврейското предприятие "Еренбург", а след това постъпила в голямата кооперация "Герчо", където работила до пенсия като саяджийка (майстор на горната част на обувката - б.а.). "Правех не само поправки, а и нови обувки от по 12 детайла. Всеки от тях първо се изтънява, после се подгъва и така се зашива към останалите. Тънка работа е, затова сега никой не я върши и обувките са по-нетрайни, особено ако са от изкуствен материал", пояснява Иванка. Макар много да обича занаята, била доволна, че мъжът й го зарязал и станал военноморски офицер.

"Защото едно време обущарите имаха слава, че много пият. Днес не е така, ама и майстори не останаха. Много хора отварят ателиета и след година-две ги затварят, защото не е така просто и лесно, както изглежда отстрани", категорична е обущарката. Тя е щастлива, че е предала уменията си на дъщеря си Зоя и на любимия си внук. "Петьо не завърши университет. Дойде един ден да иска пари от дядо си, а той му рече: Щом не учиш, ти трябва занаят, за да имаш прехрана. Сядай тук! И момчето го послуша. Вече 18 г. работи, много е умел", хвали се бабата. Обувки кърпи и дъщеря й Зоя, макар да е една от известните хореографки във Варна и основател на формация "Фолклорни ритми".

Нейните ръчно изработени цървули висят на видно място в дюкяна на Иванка и Петър. Двете машини в скромното помещение са на солидна възраст. Купили ги още при социализма, след като излязло Постановление №56 и занаятчиите получили шанс да станат частници.

"Местните партийни лидери имаха поставена задача и търсеха под дърво и камък обущари. Стигнаха до мъжа ми, който се беше пенсионирал млад от флота. Той беше скептичен, но аз го убедих да започне частния бизнес. Така отворихме първата барака, купихме материали от Толбухин и тези две машини. И работата потръгна. Не се жалехме, спестявахме много, успяхме да си купим апартамент и дори вила построихме - с двор и 35 овощки. Лично аз ги засадих и на строителя чирак бях. Щом имам цел, нямам спирачка, нали съм Овен", намига Иванка.

Любимата й вила обаче днес е само спомен, запечатан на черно-бяла снимка на стената в дюкяна. Семейството продало имота, след като мъжът й се разболял от левкемия, която отнела живота му преди 11 г. "Тогава само спрях работа за 2 дни, за да се наплача", казва Иванка. Въпреки че голямата част от живота й е минала на метри от морето, тя не го обича и дори се страхува от него. Запленена е обаче от гората, зеленината я зарежда. Затова веднъж годишно се отдава на заслужен отдих и пътува из различни краища на България.

Макар пенсията й да е само 260 лв., със заработеното от поправката на обувки си резервира луксозни ваканции. "Не ползвам намаления по здравна каса, защото не обичам да мизерствам. Най-смешното е, че в санаториумите и СПА-хотелите щом чуят на колко години съм, съветват да пътувам с придружител. Когато ме видят на живо, спират да се притесняват", пояснява Иванка, която често започва деня си с гимнастика.

В почивните ноемврийски дни чевръстата дама пак не скучае. Приготвя 300 буркана зимнина за цялото семейство. Признава си, че има един недостатък. "Много съм емоционална, това ми докара и единствената болест - високото кръвно. Но с малко хапчета и с много бодър дух и с нея засега се преборвам", заключва с усмивка неуморната дама.