При обиколката си из Западните Балкани Юнкер обещаваше европейско членство, което от идната година не зависи от него

Като гледам резултатите от обиколката на Жан-Клод Юнкер из шестте държави от Западните Балкани, единственият въпрос, който си задавам е, имаше ли тя смисъл. Освен да провери готовността- на местните летища и на въздушния транспорт да преодоляват тежките зимни условия, които вледениха района и върнаха представите за истинска зима.

Защото Юнкер, като най-висок представител на Европейския съюз, придружен от Федерика Могерини и Йоханес Хан, не донесе или не артикулира нищо ново или непознато, което местните лидери в Скопие, Тирана, Прищина, Белград, Сараево или Подгорица вече да не знаят. На всичко отгоре всички- с малки разлики, се събраха накрая на обиколката в София, за да чуят пак същите неща. Ако, все пак, имаше нещо различно, това бяха страхотните перспективи, които с характерния си маниер на простота и леснота разкри пред бъдещето на района българският премиер Бойко Борисов. Затова си мисля, че едно от двете неща бе излишно- или обиколката на Юнкер в студените февруарски дни из Западните Балкани, или срещата в София с домакинството на Борисов.

Защото как ви звучи формулата “Не обещания, а окуражаване”, която Юнкер на няколко пъти и в няколко столици повтори. И това пред политици и държавници, които вече толкова години са петимни да чуят тъкмо от него някаква по конкретна перспектива за членство в Европейския съюз. С какво, например, се различават думите на Юнкер от началото на неговия мандат като председател на Европейската комисия – ”поне пет години, докато трае моят мандат, разширяване на ЕС няма да има”, с препоръката западнобалканските лидери да не гледат календара, а да изпълняват реформи и да гонят критериите, които членството изисква. Да, трудно е във всяка столица да намериш точната приказка при положение, че всяка от шестте държави от нашето западно съседство е на специфичен етап от своя евроатлантически път. Разбирам трудностите пред Юнкер да формулира обещание, което хем да погали слуха на местните вождове, хем, без да нарушава общата позиция на Брюксел, да отразява спецификата на всяка една държава от района.

Затова вероятно Юнкер заедно със своите “пажове” Могерини и Хан изчака да дойде в София, за да каже на всички дошли да похапнат с Борисов, че нито една страна от Западните Балкани не изпълнява критериите за членство. Звучи обобщаващо, но и достатъчно песимистично. В това няма нищо “окуражаващо”, няма нищо от умерения е предпазлив оптимизъм, който Юнкер демонстрира “на място” във всяка една от столиците. Събрани заедно в София, някак си по-лесно бе това обобщение да им бъде представено и то да бъде преглътнато. Още повече, че председателят на Европейската комисия- сигурен съм, е знаел много добре какво Борисов ще говори пред гостите, какви блестящи бъдещи картини на изпълнени и финансирани отвън инфраструктурни проекти ще рисува, какви магистрали ще опъва през границите на запад от нас, какви дигитални връзки ще ни обвързват, какво модерно общо “утре” ни очаква. Борисов го бива в тези работи, в това съмнение няма, само да не беше този разпоредителен тон, с който той поръча на шестимата лидери да си подготвят домашното с проекти, които да представят за финансиране на голямата среща на 17 май в София.

Хей, премиерът, по-спокойно, винаги съм поставял под съмнение качеството на лидерството в Западните Балкани, това са хора врели и кипели, които имат ръждиви морални и всякакви други петна в миналото си и ако са стигнали тези позиции, заради които ти ги каниш на обяд, значи, са готови да не ти цепят басма, когато се държиш като някакъв меценат с тях, при това искаш да плащаш сметките за идеите си с чужди пари. Та, казвам, по-спокойно. И недей да се впечатляваш толкова от чисто церемониалните и протоколни хубави думи, които чуваш оттук- и оттам. Като очевидното ласкателство, което, впрочем, не е характерно за албанците, което техният премиер, двуметровият Еди Рама произнесе, наричайки Борисов “балканският Меркел”. Е, може би това е резултат от френските дни на Рама, който прекара дълго време в Париж като художник преди да се върне и да стане кмет на Тирана, а после и в момента- премиер на страната си.

Целта на обиколката на Жан-Клод Юнкер, поне така бе предварително пояснено, бе да разясни пред лидерите на шестте западнобалкански страни новата стратегия на ЕС, оповестена на 6 февруари тази година. Какво да им разяснява, когато те вече си направиха дълбокия разрез на съдържанието и си формулираха изводите всеки за себе си. Какво друго оставаше на Юнкер, освен, може би дори без да иска, да попари надеждите на онези държави, за които в стратегията бе определен хоризонт за членство в 2025 година. Става дума за Сърбия и Черна гора, които вече водят преговори, отварят и затварят глави и изпълняват критерии. Да, ама Юнкер ясно и категорично даде да се разбере, че единствената примамлива календарна цел не е никак сигурна, напротив, всяка от шестте държави може и преди нея да бъде приета, или да не бъде приета, в европейското семейство. Тоест, финалът е отворен, стартът, въпреки че не е равностоен и равноправен, е даден. Стискайте зъби и вървете напред.

Извън всички стандартни изисквания за членство, като особен, с цялата му условност, “универсален” за всички шест държави критерий, без които няма как да се мине, бяха добросъседските отношения. Ама било познато. Познато, познато, колко да е познато, след като няма държава от Западните Балкани която да не е изправена пред този проблем. Македония си има спора за името с Гърция и въпреки оптимизма, изразен от Зоран Заев в София за предстоящото му решаване, тепърва битката между Атина и Скопие ще се ожесточава. Сърбия си има познатия епичен спор за Косово и въпреки обещанията на силния човек Александър Вучич, че решение ще бъде намерено, вижте изказването на неговия външен министър Ивица Дачич, че евентуалното признаване на независимостта на Косово ще бъде “акт на политическо харакири”. Та се наложи дори Юнкер да казва, че не би искал Дачич да стига до там, не му го пожелавал. Сърбия си има проблем и с члена на НАТО и на ЕС Хърватия, където старите и особено новите натрупвания вледеняват отношенията помежду им. Черна гора чака ратификацията на Договора за границата с Косово, която парламентът в Прищина няколко пъти отлага. И там се наложи Юнкер да поставя срокове. Албания и на север към Сърбия и на юг към Гърция също има сметки за разчистване, да не говорим за Босна и Херцеговина, на която от грижа за запазване на държавността си и за нормално функциониране на сложната и крайно тромава система от институции не й остава време за добросъседство.

Иначе Юнкер все пак очерта европейската перспектива пред съседите. Правил го и друг път, да не кажа- всеки път, когато стане дума за Западните Балкани. Но перспективата е обещание само по принцип, което не е обвързано с дати и срокове. Затова и лесно се предлага. Пък и личната перспектива на Жан-Клод Юнкер е къса- само до следващите избори за Европейски парламент през идната година. Самият той заяви, че повече няма да се кандидатира за председател на Европейската комисия, стигало му толкова. Така че всичко сериозно и важно по европейския път на шестте държави от Западните Балкани ще се случва без Юнкер, при някой друг председател на ЕК. Ами ако този някой друг има друга визия за района, какво правим тогава?

Какво, а?