Петер Юхас: Анекдоти за български писатели

Най-добре печелещият писател беше Тодор Живков. Не е чудно, че е „писал“ повече от Толстой

От 600 писатели само петима не гласуват протестната телеграма срещу Нобеловата награда на Солженицин.

Лъчезар Еленков се сви като вълнен чорап след пране. Вапцаров би казал за него: „Пропадна и стана човек.“

Веднъж Ангел Тодоров посъветвал Иван Пейчев: „Иване, не пий, а пиши!”

А Иван Пейчев сръбнал от чашката и отвърнал: “Бай Ангеле, не пиши, а пий!”

Този творчески диалог е в култовото Писателско кафене на СБП. Ангел Тодоров беше последният пролетарски бард, който искрено вярваше в крайната победа на комунизма. Иван Пейчев - поет на трагичната изповедност.

Анекдотите за майсторите и чираците в българското слово чакат да бъдат събрани. Всеки лежи върху истинска случка, фолклоризирана по хълмовете на времето. Тръгват от зората на нашата книжнина, за да стигнат до днешната безкнижна реалност.

През Възраждането голобрад автор влиза при Петко Славейков. “Господин Славейков, нося мое списование, което да поместите в газетата си”, обяснил визитата той. “Ще ви замоля само да не пипате нищо”, добавил кандидатът за гений. Литературният ветеран си наместил очилата, изгледал го от глава до пети, и рекъл: “Млади момко, на този свят само едно нещо не се пипа. Лайното, млади момко, лайното!”, натъртил той.

В друга епоха Пеньо Пенев влиза при Георги Караславов. Той е председател на Съюза на българските писатели, държи ножа и хляба. Пеньо иска творческа помощ, защото е огладнял. Караславов се прави, че не го забелязва. По едно време си вдига страховитите вежди: “Ти какво се въртиш тука като муха?”, изстрелва литературният властелин. “Мухите се въртят там, където има мърша!”, отвръща поетът и излиза.

Петер Юхас е колекционер на писателски анекдоти от славното време на социализма. Унгарец по рождение и българист по призвание, той се потопи в нашите творчески води. Вътре плуваха тлъсти шарани и поврътливи каракуди. Юхас ги ловеше и пускаше в аквариума на една забележителна книга.

“Смъртта не е алиби” се появи през 2000 г. и предизвика земетръс. Придворните текстописци се почувстваха измамени и омерзени. “Ние му се доверявахме, а той ето какви ни изкара”, плюеха жлъч блюдолизците с лаврови венци. Някои дори искаха да съберат тиража на книгата и да го изгорят!

Но вече нямаше как да се устрои аутодафе. Добра или лоша, демокрацията беше започнала да филтрира литературното блато.

Единственото държавно разрешено сирене

Литературната политика (използвам по навик този работен термин, от Гюла Ийеш насам знаем, че свързването на тези две понятия е такъв абсурд, като кръстоската на лебед с пор) считаше свободния индивид и въобще всичко, което е самобитно и особено, за опасно. Хибридните отрочета от лебед и пор сякаш бяха схванали скрития смисъл в думите на Дьо Гол: трудно е да се управлява държава, в която има двеста вида сирене.

Ето защо българската държава мачкаше личностите, докато не ги превърне в едно единствено разрешено, безцветно и и безвкусно сухо сирене. Гражданинът деградира в поданик, така бе създадено и единното тоталитарно писателско общество. До каква степен се бяха превърнали в бездушна и послушна маса, представа може да ни даде фактът, че от 600 писатели само петима (Гочо Гочев, Христо Ганев, Благой Димитров, Марко Ганчев и Валери Петров) не гласуваха протестната телеграма срещу присъждането на Нобеловата награда на Солженицин.

Това е разбираемо, тъй като след 1945 г. не само писателите бунтари бяха изтласкани на заден план, а всяка духовно и психически свободна суверенна личност, която не желаеше да се откаже от оформения си вече стил, маниер, с други думи: тези, които не танцуваха по гайдата на Караславов и Джагаров. (Вл. Василев, Ас. Разцветников, Ат. Далчев, Сл. Красински, Ст. Гечев, Чудомир, Й. Вълчев, К. Константинов, Ив. Пейчев, Г. Стоев, П. Алипиев, К. Павлов и др.)

Любимците

Поетът може да се познае по предпочитаните от него думи или изрази, селянинът по любимите му животни, а държавният глава - по любимците му.

Познавах вече предпочитаните думи на българските поети, така че с интерес очаквах селянина.

Вече половин час стояхме в ресторанта край наредените по четирите стени изобилно отрупани маси, когато изведнъж всички станаха. Мъжете застанаха мирно. Макар че не беше прозвучала никаква команда. Жените обаче с грак извиха шии към вратата. И както казва нашият народ: “Чакаха “стопанина” като гладни кокошки сопола.”

Откъм вратата отекнаха ръкопляскания, после като идваща към брега вълна преминаха през цялата зала. Във вихъра на ръкоплясканията с райската усмивка на всезнаещ мъдрец влезе Живков с двата коня на Калигула от двете си страни - Димитър Методиев и Георги Джагаров. Всеки от тях страдаше в себе си защо не може да бъде и от двете страни на Живков. Зад тях пристъпваха Людмила Живкова и дъщеря й, изпънати като две дълги, слаби, увити в коприна женски тръстики.

Живков поздрави писателите с кратко кимване, после с жест даде разрешение за сядане. Носеше гълъбовосин, лек летен костюм от тропикал и бяла ленена риза. Тъй като беше от типа, при който човекът и елегантността са седем различни неща, имах чувството, че отличното облекло служи само за да компенсира липсата на други, будещи уважение неща. Едва ли имаше повече от двайсет косъма на главата си, ала ги беше оставил да пораснат и с тях покриваше цялата си глава, и така се чувстваше млад и рунтав.

Беше потаен човек, нямаше приятели, следваха го и го мразеха.

На погребална риза няма джоб

Никъде по света писателите не живееха така добре както в България членовете на официалния елит. Ако Ефтим Ефтимов дадеше на главния си редактор Йордан Милев 18 000 лева, около 10 000 долара, тогава и Милев му даваше толкова за стихосбирка от двайсет-двайсет и пет стихотворения.

Според Светлозар Игов някои са отбелязвали и тираж от 70 000 в карето на книгите си, за да вземат по-големи хонорари, а всъщност са отпечатвали само 7000 екземпляра от книгата, за да не трябва да се срамуват за непродадените години наред бройки.

От бай Димитър Добрев зная, че според поверителна наредба членовете на Политбюро получават три пъти тавана. Затова най-добре печелещият писател беше Тодор Живков. Не е чудно, че е “писал” повече от Толстой. Колко ли е получил за четиридесет и няколкото си тома събрани съчинения? Горкият, не знаеше, че на погребална риза джоб няма.

И днес още някои не могат да разберат, че този свят вече не съществува. Преди няколко месеца Нино Николов получи 700 000 форинта (7 милиона лева) от Фонда за подкрепа на унгарското книгоиздаване - Франкфурт, за да преведе и издаде трима трансилвански унгарски поети. Той наистина преведе към тридесетина четиристишия, но и на ум не му идва да ги издаде.

Какво си мислят тези унгарци? Че той ще жертва 300 долара от своите 3500 доларчета?! Как ли пък не! Как смеят да го ограбват по този начин?! Да дадат нова сума за издаването на книгата.

Залезът на боговете

Веднъж, докато чаках Любомир Левчев в ресторанта на писателите, седнах на масата на Лъчезар Еленков. Прие ме с мрачна физиономия. Самолюбието му се надигаше като гушката на добре нахранена кокошка. Със съзнанието за важната си роля в живота заяви: “Имаш чудесен син. Обичам сина ти. Тебе не те обичам, защото не харесваш поезията ми.”

“Лъчко, признавам, че грешката е в моя апарат, колкото пъти отворя някоя от стихосбирките ти, винаги изпитвам същото чувство, както когато включа радиото, но нищо не чувам - предаването е на други вълни.”

“Естествено, защото ти не обичаш ангажираната поезия. И Вапцаров не обичаш…" “Лъчко, я да пием по-добре!” - прекъснах го аз.

След 1990 г. слезе на земята. Срещнах го пред “Ангел Кънчев” 5. Покани ме сърдечно: “Ела да пием горе по едно кафе.” Както не мога да казвам не, ако бях жена, сигурно щях да съм най-голямата пачавра на София и Будапеща, приех поканата. На етажа прочетох с изненада: “Съюз на независимите писатели”. “Какъв е този съюз?” - попитах. “Остави ги, някакви ченгета от МВР” - рече със съзнанието на полковник от КГБ.

Оттогава се сви като вълнен чорап след пране, станал е по-нисък от тревата. Вапцаров би казал за него: “Пропадна и стана човек.”

За падащите звезди и измиването на мавъра

Преди няколко години зърнах Джагаров в един мрачен ъгъл на кафенето. Беше се свил самотен. Сателитите му бяха изчезнали в космоса като падащи звезди. Като седнах до него, веднага ме попита: “Чете ли откритото ми писмо? Написал съм защо напуснах партията.”

“Четох го, Георги, тя и майка ми я напусна преди двайсет години, още преди да започне да потъва корабът. Беше обикновена селска жена, но нейното обяснение повече ми хареса.” “Какво каза майка ти?” - попита стреснат. “Каза ми: напускам, сине, не искам на погребението ми да говори този глупак партийният секретар, попът говори много по-хубаво.”

Миналата година почина и Джагаров, отиде си и Тодор Живков, за когото вече казват, че е бил голям човек - надживя собствената си статуя.

Времето, казват, разкрасява нещата. Можах да се убедя в това и в родното ми село. Влязохме с Марин Георгиев в кръчмата, където позахабената, но все още в добро състояние кръчмарка ни посрещна с думите: “Познавам ви аз вас, заедно играхме в драматизацията на великденските мистерии. Аз бях и тогава вече каещата се Магдалена, а вие бяхте Христос, Спасителят.”

“Марине, Марине, виждаш ли какво прави времето. Наистина играх в тези мистерии, ала бях Юда, а сега хората се кълнат, че съм бил Христос, Спасителят.”

(Със съкращения)

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи