Дъщерята на легендарния пианист и педагог Дмитрий Башкиров беше в София за концерт в зала "България"

Елена Башкирова е основател и художествен ръководител на Международния фестивал на камерната музика в Ерусалим

Нашият гост

Виртуозната пианистка Елена Башкирова е основател и художествен ръководител на Международния фестивал на камерната музика в Ерусалим. Родена в Москва, тя е дъщеря на един от корифеите в руската клавирна школа – големият музикант и изключителен педагог – Дмитрий Башкиров. Известната муикантка е за първи път в България. С концерта си със Софийската филхармония снощи откри 48-мото издание на Музикалния фестивал "Софийски музикални седмици".

- Неотдавна беше отбелязана 85-ата годишнина на баща ви Дмитрий Башкиров, който е един от колосите в руската клавирна школа. Как се чувства той?

- Вчера се видяхме. Той е прекрасен и все още е много активен. Преподава нонстоп. Струва ми се че от 85-ата годишнина всяка година отгоре трябва да бъде празнувана.

- Той е бил ваш преподавател в Московската консерватория “Чайковски”. Какъв беше към вас като към своя студентка?

- Не беше зле. Общоприето е да се смята, че не е възможно родителите да преподават на децата си. Но при нас не беше така. Характерът на баща ми беше такъв, че той от самото начало направи пълно разделение между професионалните и домашните ни отношения. Примерно като преподавател може да е много недоволен - че не съм се подготвила, не съм свирила добре, но приберем ли се вкъщи, не отваряше нито дума за това. Все едно не се е случвало. Това е уникално качество, благодарение на което успяхме да запазим отношенията си прекрасни.

- През 1988 г. имигрирате в Израел. Какво си спомняте за бягството от Съветския съюз?

- Беше нелегално, ситуацията беше много опасна, но осъзнах колко голям е бил рискът едва години по-късно. За съжаление, заради това че аз емигрирах, бяха наказани най-близките ми хора - майка ми и баща ми. Но такава беше системата.

- Защо решихте да напуснете Съветския съюз?

- Заради първия ми съпруг. Той искаше да си тръгне, а аз исках да съм с него.

- Как се адаптирахте към новия живот?

- Първите две-три години бяха много тежки. Не можех да се прибера, нямаше как да ги видя или да разговарям с тях. Дори писмата, които им пишех, често не пристигаха.

Но можеше да е и много по-зле.

Животът ми беше хубав. Пътувах много, откривах света. Това отшелничество ми тежеше, но по-скоро защото се тревожех за тях, иначе никога не съм била самотна. Да, страдах, щеше ми се родителите ми да можеха да бъдат с мен. От време на време сега баща ми открива някакви стари писма на тавана и ми ги носи. Когато ги чета, понякога не мога да дишам. Била съм много млада и лесно съм се възстановявала явно от тези тежки удари.

- Кога за първи път видяхте отново родителите си?

- През 1982 г. Тогава получих официално разрешително за пребиваване в чужбина.

- Смятате ли, че изгнаничеството е допринесло за това да имате по-добра кариера?

- Не знам, нали ви казвам - не за това напуснах Съюза. Може би това, че пътувах, срещнах толкова много прекрасни музиканти, имах шанса да се уча от толкова много хора, като гъба да попивам всичко добро, което виждам от тях, да поемам и добрата енергия. Свирих камерна музика с фантастични партньори. Тези неща бяха изключително важни за мен. Срещнах съпруга си. От много гледни точки изгнаничеството се оказа добро за мен.

- Всички най-важни хора в семейството ви са музиканти - баща ви, съпругът ви, децата ви. Имате ли изобщо контакт с външния свят?

- Да, така е. Около мен всички са по някакъв начин свързани с музикалния свят. Дали ще са изпълнители, интерпретатори, организатори, но по някакъв начин са свързани с музиката. Предполагам, че е защото музиката е моят живот, въздухът, който дишам.

- Синовете ви също са музиканти. Разкажете за тях.

- По-големият, Дейвид, се занимава с поп музика. В продължение на доста години беше продуцент на хип хоп, свири електро поп. Дригуят ми син Михаел е страхотен цигулар с кариера по целия свят. Понякога свирим с него камерна музика.

- Имате ли професионални спорове със сина си?

- Разбира се. Когато свирим заедно не сме майка и син, а колеги. Ако има нещо, с което не сме съгласни, го обсъждаме, както с който и да е от останалите ни колеги.

- А по отношение на Дейвид - как приехте това, че големият ви син е кривнал встрани от класическата музика?

- Подкрепям го. Стига да е щастлив и да влага цялата си страст и любов в това, което прави, аз нямам нищо против. Не твърдя, че разбирам много от работата му, а и няма как да му помагам, но го подкрепяме с баща му.

- В момента къде живеете?

- В Берлин.

- В кой от градовете, в които сте живели, се чувствате най-добре?

- В Берлин. Обожавам го. Фантастичен град. Преди това живях 11 г. в Париж. Там беше прекрасно, бях влюбена в Париж и си мислех, че ако трябва да го напусна, ще умра. Но ето че го напуснах. В началото ми липсваше, но сега съм влюбена в Берлин. Заради културата, възможностите, които ти дава този град, зеленината му, невероятната свобода всеки да си открие своето занимание. Хората са общителни, лесно е да се разбереш с тях.

- Приличате на човек, който лесно би се адаптирал навсякъде.

- Така е, но все пак предпочитам да живея в някой прекрасен град.

- Това е първото ви посещение в София, може и тук да ви хареса.

- Нямам търпение да разгледам града.