В социалните мрежи възникна скандал около наградата „Димитър Димов”

На 25 юни през 1909 г. е роден писателят Димитър Димов, професор по анатомия на гръбначните животни. В социалните мрежи възникна поредният скандал около наградата „Димитър Димов”.

– Г-жо Павлова, само преди седмица в Ловеч – родния град на писателя, Ви беше присъдена Националната литературна награда „Проф. Димитър Димов” за цялостно творчество в областта на белетристиката. Сладка или горчива е славата?

– Макар да измина седмица, все още не мога да осъзная този факт. Ту се радвам, ту се измъчвам... Имах сведения, че съм била номинирана от два творчески съюза, ала не очаквах да я получа. Респектът ми към писателя Димитър Димов е толкова голям, че до последно не ми се вярваше да е истина. Една от първите книги, които са ми оказали силно въздействие, е романът му „Тютюн”. Когато я прочетох, бях ученичка и не съм си и помисляла, че ще пиша романи и след години ще получа тази най-висока награда за цялостно творчество като белетристка. Но неведоми са траекториите на живота, а блатото на социалните мрежи не може да ме удави...

– От Ловеч инициираха създаване на филм за Вашето творчество, който беше прожектиран в деня на връчването на наградата. Какви любопитни факти ще научи от него широката публика?

– Аз съм една обикновена жена с мощна воля – може би фактът, че сама изградих житейската си кариера, ме направи нетърпелива, неспокойна, вечно предизвикваща съдбата... Не бих могла да си почина от писането нито миг. Спя малко, главата ми е пълна с нови идеи за романи, разкази, стихове – те са живи персонажи на бита ми, предизвикват ме, молят ме да ги опиша... Живея в полите на Витоша и разговарям ежедневно с всяко цвете в градината си, с костенурките и птиците, с вятъра и прелитащите самолети. Нека не забравяме, че въображението е най-добрият любовник.

– Книгите Ви тежат в различни жанрове...

– До неотдавна не бях се замисляла по въпроса как се раждат творбите ми, когато се натъкнах на коментар, че така съм се била „разпилявала”. Само човек, който не пише, може да прави подобни изводи. Напротив, в жанровото разнообразие е скрита тайната за моята работоспособност. Това прескачане от поезия в проза, от криминални към социални, психологически, исторически, приключенски и дори политически романи, а после потапяне сред детската тематика ме предпазва от самоизчерпване, изостря сетивността ми и поддържа горенето – нито ден без ред, така казваше някога Радой Ралин.

– Равносметката дотук: имате издадени 61 книги. Много ли са, малко ли са?

– Когато човек се труди всеки ден, ставайки сутрин преди изгрев, и се е посветил на онова, което обича най-много и счита за свое призвание, нима има значение броят на книгите? За мене всяка книга е извървяна пътека като част от един по-голям път. Този път си е само мой. Движа се по него с радост и любопитство, с обич и доверие, с надежда и любов. Нека не забравяме, че границата между Царството на живите и Царството на мъртвите е тънка като въздишка. А после остава само написаното... Нека ценим времето, защото то ни наказва за ленността ни. Не мога да се начудя на завистта, припламваща между братята по перо. Колко творческа и психическа енергия се похабява в проявите на омраза! Та нали никой друг не може да напише моите книги, както и аз не мога да напиша чуждите? Тогава защо всеки не си гледа работата, защо не се радва на чуждите успехи, а злобее и хвърля кал? Присъдената ми награда стана повод за радост и доволство сред приятели и читатели. Но се натъкнах и на странни, неверни твърдения, че съм била най-награждаваната авторка, че съм имала над 100 награди. Всъщност аз съм от авторите с малко на брой, ала стойностни награди: за цялостно творчество „Калина Малина” (присъжда се през три години за творчество за деца), за криминален роман „Атанас Мандаджиев”, за поезия „Алдо Моро” (Италия), Национална награда за епична поезия „Шипка – 2015”, а сега дойде и отличието „Проф. Димитър Димов”. Всичко това дава представа за жанровото разнообразие на моите книги и се радвам, че съм била забелязана и оценена в различни направления.

– Вече влезе за печат най-новата Ви книга за Учителя Петър Дънов. Разкажете ни повече за нея.

– Зад заглавието „ПЕТЪР ДЪНОВ – СПАСИТЕЛЯ” е побран животът на тази забележителна личност, популярна по целия свят. Това не е роман, а историко-философска хроника – с множество извадки от дневника на Дънов, свидетелства на негови съвременници, позовавания на неговите забележителни беседи. Когато ми разказаха за ролята му при спасяването на българските евреи през 1943 г. от депортиране за Треблинка, Полша, реших да се заема с написването на тази книга, за да осветля събития, за които не знам защо не се говори. Ролята на Димитър Пешев и онези 42-ма депутати, както и на Светия Синод, както и на писателите, както и на интелектуалците не подлежи на съмнение. Ала никой от тях не успява да спре приемането на Наредба 127 от 2 март 1943 г., с която се взема решението за започване депортацията на евреите, става въпрос за 48 398 български евреи от старите граници. Министърът на вътрешните работи Габровски издава заповед, подписана от Цар Борис ІІІ, с която е определена и датата за изпълнението и тя е 10 март. След което Царят се скрива и никой не знае къде е отишъл. Това е тактически ход от негова страна, за да не могат да му въздействат. Ала Учителя е предизвестен, че евреите вече се събират на определените за целта пунктове, преди да бъдат товарени на ешелоните за Полша. И той изпраща тайния съветник на Царя Любомир Лулчев с послание до него. Това кара Борис ІІІ да се върне спешно в столицата и да скъса заповедта. И никога повече да не си помисли да изпълни тази Наредба. Но какво точно му е казал, ще разберете, когато прочетете книгата.

– Какво предстои през новия творчески сезон?

– В момента довършвам нова редакция на излезлия през миналата година мой историческия роман „Спартак, гладиаторът”. Скоро ще се появи третото му издание, с твърди корици. За да си почина след едногодишния обсебващ процес на писане за живота на Петър Дънов, вероятно ще се заема да довърша книга с лирика, озаглавена „Струните на душата”. Почти е готова, сега работя върху композицията й. Отдавна не съм писала детски приказки, а на тях се радва и ме зарежда с енергия моята внучка Ева. Може да помисля и за нова криминална книга, върти се в главата ми интригуващ сюжет... Здраве да е, останалото ще се нареди.

– Това ли ще си пожелаете: здраве? А генераторът за нови идеи?

–

Здраве и любов! Банално звучи, но те са основата на вдъхновението и не ми изневеряват!