На 9-и януари, от 18.30 часа, в клуб „Перото“ в НДК, предстои премиерата на най-новата книга на проф. Боян Биолчев - „Преселението“. Предпремиерата бе в Царево - мястото, където се развива последната част от действието в романа. Историята в „Преселението“ започва по време на Втората Балканска война. Турците настъпват на северозапад и безчинстват в българските села в Беломорска Тракия. Българско семейство бяга с двамата си сина, дъщеря си и новородената си внучка. Действието разказва 6- годишно момче, през устата на 92-годишен старец - единственият оцелял от семейството.

- Проф. Биолчев, предстои премиера на книгата Ви „Преселението“, а предпремиерата вече бе в Царево преди броени дни. В същото време за по-малко от месец романът вече е почти изчерпан и трудно се намира по книжарниците. Случвало ли ви се е досега такова (иначе радостно за всеки автор) събитие?

- Не.

- Разкажете за романа - как се роди идеята да го напишете?

- Май с Цезарово сечение. През годините се опитвах неколкократно да започна, защото знам историите на собствения ми род и бях събрал записи на старци, преживели това преселение... Това, което знаех преди 30 години, не се промени с времето и беше пред очите ми и когато пишех и завършвах повестта. Обаче би било грешка, ако бях избързал с написването. Разбира се, тогава имах достатъчно опит, бях издал и доста книги. Но тук задачата беше и по-сложна, и по-отговорна - и към истината, и към правото да я казваш. Сега не ставаше въпрос за игра с думите, дори и с изпитано умение да заживяват те в изречения, а за по-дълбок диалог със себе си, постижим само в по-зряла възраст, която да те обдари с болката от думата; без тази болка нямаше да се получи „Преселението, а нещо друго.

- Записвали сте спомените на много хора, живели по онова време, кое ви трогна най-много в разказите им?

- Всички разкази трогваха, пареха душата. И тези, които въведох като кървави парчета живот в книгата, но и другите, дори по-трагични, които съвпадаха с тоналността на литературния разказ дори и без да попаднат в него. Старците бяха преживели преселението като шестгодишни деца и аз потърсих истинския облик и на войната, и на геноцида през очите на шестгодишен човек. Всъщност, събитията ги преразказва 92-годишен старец, който говори през устата на детето, което е бил. И затова съм се старал да не надвишавам речника на едно дете, макар че то в крайна сметка за много малко време се превръща в един обгорял от живота и осъден на самота възрастен, въпреки шестте си години.

- Какви хора са били преселниците?

- Вътре в романа един от героите казва: „Няма лоши хора, има лошо време, което оскотява и добрите“. Т. е. много е относително, да се оперира с категорични твърдения как точно е било. Във всеки случай, в цялата безнадеждност е било естествено да надделява инстинктът за самосъхранение, който понякога тласка хората към безразсъдни постъпки. Единственото, което спомага, за да останеш човек след надживяването на непоносимото, е проявената човещина към другите. Това, което ми е направило най-силно впечатление в разказите на старците, е, че те помнеха повече добрините от безпомощни като тях хора, отколкото собствените болки и страдания, които по-бързо бяха избелели в паметта им.

- Били сте мотивиран и от личната съдба на вашия род - вашите предци са преселници. Имате ли чувството, че сте живели в онова време?

- И двата ми рода, по бащина и майчина линия са преселници, но това са революционери (това е променлива дума, за онова време тя е имала друг смисъл и дълбочина) и хора на риска. Затова няма нищо странно, че им се е налагало да бягат от родните си места. През 1913-а година дядо ми по майка е заточен на остров Трикери заедно с българските войници, хванати в плен. И после следват две отделни мъчителни преселения – на баба ми, с дете на месеци на ръцете, и на дядо ми, след оцеляването му от заточението, докато се намерят в София. Родът на баща ми се преселва по-рано. Моят дядо - Боян Биолчев, е съученик, приятел и съратник на Гоце Делчев. Освен това е бил един от ктиторите и поддръжниците на българското образование в Прилеп. През 1897 година му се е наложило за една нощ да напусне града, тъй като са започнали силово опити за създаване на сръбско училище и, понеже той е бил преграда за това, са го предупредили, че няма да му е добре да остане още една нощ в града. Той грабва баба ми и леля ми - двегодишно момиченце, и тръгват за София. Дядо е починал преди моето раждане, но помня много добре и баба си, и леля ми. Те никога не ми разказаха, как са преживели тоя кошмарен път.

Видимо, може би поразени от спомена, панически се отблъскваха от тази памет и не споделяха с мен подробности. И аз изобщо не научих как са стигнали от Прилеп до Македонския квартал на София. Знам само, че са успели да пренесат една маса, на която всеки Никулден се е събирало в Прилеп цялото домочадие. Тази традиция продължава и в София, на ул. „Антим I“, където отсядат. Новият им дом е бил и секретна квартира на ВМРО, дейците са идвали при дядо ми „от вътре“, както са наричали останалите в Османската империя земи, събирали са се при дядо ми. Бях много горд, когато прочетох в спомените на един поборник, тогава студент, следното: „Запознах се с Гоце Делчев в къщата на Боян Биолчев, след като домакинът, както е обичайно, най-напред почерпи с ракия“. И как при това положение да не си горд с дядо си и традициите на рода.

- Да се върнем към тракийските бежанци. Какво са успявали да вземат със себе си при това паническо бягство?

- Някои са пътували с коли, натоварени с каквото има падне в бързината. Повечето оцелели са бягали през планината. Тези на пътя са били лесна плячка. Това, което най-много ме боли от записаните спомени, е, че точните думи на един от тях бяха: „Три пъти ни ограбваха, един път турци, два пъти - българи...“ Това също е запечатано в паметта ми, защото носи и тъга, и прозрение за пролуките в националния ни характер.

- Но казвате, че в книгата няма омраза, а кървавите драми са в душите на героите. Но това не е ли също толкова страшно?

- Литературата не трябва да плаши, а да тласка мисълта на читателя към, дори и болезнено, съпреживяване. Имал съм съзнание за това през цялото време. Има тежки сцени в книгата, но това не отклонява взирането ми във вътрешното състояние на човека. Тези хора са се пречупвали от едно прощаване с всичко и едно пилигримство към нищото на пълната неизвестност. Спасеният живот не спасява и душата.

- И бежанците са запомнили само добрите неща по пътя си?

- Повече са съхранили впечатлението от неочакваното добро, проявено от беззащитни бягащи хора, отколкото ужаса. Той е запомнен само като едно състояние на душевна паника, подробностите, от която много често се губят. Но добрината има много човешки облик и човешко лице, и те ги помнят.

- Повече доброто ли помним и сега?

- И да, и не. Между другото, един от героите, Учителя, казва: „Във всички народи има прекалено много хора, които обичат народа си, като мразят друг народ“. На Балканите пеем едни и същи песни с думи на собствените езици. Това малко опровергава поговорката: „Който пее, зло не мисли“.

- „Преселението“ повест ли е или роман?

- Като ме питат повест ли е или роман, отговарям: „Това е „Преселението“. Първоначално мислех, че няма да е повече от 100 страници, обаче книгата ме поведе нататък и в крайна сметка страниците достигнаха до 184. Между другото, в някои езици не стои тоя въпрос, защото повест и роман се назовават с един и същ термин. Така, както не разделят много често и новелата от разказа. Но ние ги разграничаваме. При нас жанровете са заковани. Това е културно-исторически насложено и няма бягство. Пък и защо.

- Преселението има ли го и сега и защо раздялата е по-лесна, когато е на тъмно, както казва героят на романа?

- Има го преселението, виждаме го и днес. А за раздялата и самият герой казва, че в тъмното хората по-бързо се скриват от очите, затова раздялата на тъмно е по-лесна.

- Събитията и съдбите на героите са тъжни. Къде е скрита надеждата?

- Надеждата не е скрита. Баба ми казваше, че надеждата умира след човека. Понякога надеждата представлява илюзорно изкривяване на действителността, в други случаи обаче тя е енергия за действие, за устойчивост на човека. В този смисъл надеждата никога не се крие.

Нашият гост

Проф. Боян Биолчев е роден в София, произхожда от големия прилепски род Биолчеви. Дядо му Боян Биолчев е деец на ВМОРО и македоно-одрински опълченец. Завършва гимназия в София и следва полска филология в Ягелонския университет в Краков, Полша (1962 – 1968), където получава магистърска степен. Постъпва като аспирант в Софийския университет, а през 1992 г. става ръководител на Катедрата по славянски литератури. От 1991 до 1993 г. е заместник-ректор на Софийския университет, а от 1995 г. е декан на Факултета по славянски филологии. От ноември 1999 година до 14 ноевмри 2007 година е ректор на Софийския университет. Боян Биолчев е автор на много книги, на над 200 научни публикации: монографии, студии и др.