Всеки трябва да чете книги, с които не е съгласен. Винаги може да намери нещо хубаво

Новият телевизионен сезон в националния ефир започна ударно с няколко сериала и няколко риалити формата. Агенциите се надпреварват да ни убеждават кое предаване е по-добро и кое най-велико. Калкулацията показва, че всички, без изключения, са номер едно. Не е нужно да се взема страна - който каквото иска, това гледа. На тема сериали не се спори. Как изглежда светът на телевизията и политиката през очите на един писател и сценарист, какъвто е талантливият ни гост? Ето, това е далеч по-важно.

- Следиш ли шпионския скандал между България и Русия?

- Частично.

- Ти си сценарист и ти предлагат този сюжет. Какво би редактирал в него?

- Тенденцията, поне що се отнася до Холивуд, е да има така нареченото „разнообразие“. Наскоро излезе информация, че следващият 007 ще бъде изигран от чернокожа жена. В този смисъл да има шпионски „скандал“ с бял мъж в главната роля ми се струва - както биха казали в Холивуд - „непрогресивно“. Накратко - бих променил пола и/или расата на главния герой.

- Добре, дават ти заръка да напишеш сценарий. Започваш история за това как ДАНС разкриват мрежа на КГБ в България. Как започваш?

- О, това много зависи от жанра. Ако пишем комедия, тогава бихме се обърнали към стереотипите. Смелите агенти, които влизат под прикритие, принудени са да пият водка и да пеят „Смуглянка-молдованка“, заедно с оперативно интересните лица в нечия задимена от цигарен кухничка, като ронят горчиви сълзи за бозата от шест стотинки. Вдигат се наздравици и се рецитира Славейков „Кат Русия няма втора...“ Накрая обаче агентите се напиват, с което и биват разконспирирани, защото истинският мужик не се плаши от шише водка. След необичайно самообладание и малко късмет, по метода „Майор Деянов“ обаче, агентите успяват да отклонят обвинението и да успеят да заловят подлите шпиони. За екшън-трилър е същото, само дето се пее „Мгновения“, вместо „Смуглянка“.

- На теб коя песен повече ти харесва - „Смуглянка“ или „Мгновения?“

- Нито една от двете, аз си харесвам „Ваше благородие“. Създава усещането, че съдбата не е в твоите ръце (точно както почти всички „скандали“ на високо ниво). А това само по себе си е толкова освобождаващо - да не поемаш отговорност за нищо, защото има някакви хора, които са виновни за всичките ти проблеми. Един човек има ли си виновен, пиши го щастлив.

- Българите от десетилетия сме разделени на тема история, под знаменателя „Изток-Запад“. На тема вярвания, на тема... всичко. Ако си министър на образованието как би балансирал литературата на изтока и запада в учебните помагала?

- Не мисля, че литературата трябва да се дели на западна и източна. Има книги, които биха били полезни за децата от различните класове; книги, които да вдъхновят, да зададат въпроси, да разкрият пред подрастващите различни гледни точки, различен стил, различно мислене. За да се оформи не робот, който учи наизуст теми и тези, а човек, който задава въпроси и стига до отговори. Литературата няма нужда от знаци, географски координати, цветове или политически доктрини или парадигми. От една страна не можеш без Шекспир, Молиер, Юго. От друга страна не можеш без Чехов, Пушкин. Може би бих добавил единствено „Дванадесетте стола“ и „Златният телец“ на Илф и Петров, както и „Писма от земята“ на Марк Твен в учебната програма. Има нужда от повече сатира.

- Защо „Писма от земята“?

- Това е един учебник по сатира. Дори и човек да не споделя тезите на Марк Твен, книгата е еталон как трябва да се пише сатирично, как можеш да обвържеш ежедневието с митологията, как можеш да пускаш паралели между настоящето и миналото и всичко това да го пречупиш през критичния поглед, през питащия поглед, през съмняващия се поглед. Тук говорим за стил, не за тези, отново казвам, защото това е друго важно нещо: не е нужно да споделяш нечия теза, за да оцениш стила на автора. В случая с религията не споделям крайното мнение на Марк Твен, но не мога да не призная майсторството на владеене на езика, на нивото на познание и на остротата на мнението. Изобщо, човек трябва да чете книги, с които не е съгласен. Винаги може да намери нещо хубаво.

- Как си обясняваш, че в ранните години на комунизма е било възможно да излезе „Дванайсетте стола“, дори да настояват да бъде написан, а по-късно, дори и днес, това е невъзможно?

- Ами... забранено е. Не със закон. Не с директиви. Но не си ли се замислял колко закърняло и беззъбо е станало чувството ни за хумор от страх да не обидим някого. Че те голяма част от книгите и филмите, които сме гледали преди 10-15 години сега няма да минат изобщо. Сакън някой да не се засегне. Политическата коректност извади зъбите на хумора. Неслучайно във Фейсбук и Туитър те наказват за „непристоен език“ или там както го бяха формулирали.

Само да допълня, че последният стенд-ъп на един от най-добрите комици в Америка - Дейв Шапел, който излезе преди десетина дни, получи унищожителни критики и обвинения в „бял национализъм“. Човекът е афроамериканец...

Все пак за да има добра комедия (или добра сатира), трябва някой да я разбере. А ако човек е прекалено зает да се обижда от всичко, няма да му остане време да се посмее.

- В „Името на розата“ най-голямата тайна, пазена от църквата е „За комедията“ на Аристотел. Защо хуморът и сатирата пречат на властта?

- Хуморът развенчава митове, поставя под съмнение истинността на твърдения, може да посочи недостатъци, които да бъдат поправени. Освен средство, с което животът става весел и човек намира свеж поглед върху ежедневието. Хуморът е катализатор за настроенията в едно общество. Общо взето в сила е формулираното от Волтер, че ако искаш да разбереш кой управлява, виж кого нямаш право да критикуваш. А сатирата е вид критика.

Не би трябвало тя да пречи на властта. Това е просто начин да се изрази недоволство по метода „добре, че е майтапът, да си кажем истината“.

- Как би се помайтапил с Бойко Борисов, например?

- Ако говорим чисто човешки - както с всеки друг. Стига някой да има добро чувство за хумор, могат да се пускат всякакви майтапи и разговорът да върви.

- Чакай, да се върнем към киното. В Сараево, българският филм „В кръг“ (реж. Стефан Командарев) беше пренебрегнат за най-големите награди, заради грузинския филм на „В разцвет“ на Нана Еквтимишвили и Симон Грос, в който хореограф се влюбва в танцьор или нещо подобно. Защо такъв филм има фестивален успех?

- Как защо? Филмите за изкуство винаги са се котирали много по-високо от всички останали истории. Виж само какви филми излязоха само за една година - за Елтън Джон, за Фреди Меркюри, за „Бийтълс“. Правиш филм за някакъв вид изкуство и играеш на сигурно. Няма начин да сбъркаш с показването на това колко е хубаво някакво изкуство. Било то музика, танц или и двете.

- Определено това са хора, които заслужават да бъдат екранизирани, но нима само различието може да бъде достойно?

- Естествено, че не. Всяка една история, ако се разкаже добре, ще се радва на интерес. Тенденцията към търсене на „различното“ ми е малко странна, защото ми напомня на това как всички хипстъри изглеждат еднакви в стремежа си да са „различни“ (точно както преди 15-20 години всички метъли изглеждаха еднакво, защото бяха „различни“). Та сега много филми ми се сливат като един в стремежа си към „различие“. Но се надявам, че това е само мода и като всяка мода ще отиде там, където u е мястото - в историята.

- Ти пишеш за телевизия - „Столичани в повече“, „Комиците“, „Откраднат живот“... мислиш ли, че телевизията убива киното? Днес сериалите на НВО правят повече звезди и пари от киното. Твоето мнение?

- Не го виждам така. Тоест, не виждам конкуренция между телевизията и киното, а по-скоро виждам сливане на двете. Защото дали ще гледаш 15 епизод от сериал, или „Отмъстителите“, част 15, не е ли едно и също? Вижда се, че качеството на телевизионните проекти става все по-добро. Режисьори, сценаристи, актьори, които сме свикнали от години да гледаме само в киното, започваме да гледаме в сериали. И това е добре, за да има здравословна конкуренция и съответно по-добри продукции.

- Какъв сериал би гледал, разбира се, че „Откраднат живот“, но какъв друг би следял със страст на киноман?

- О, прекалено много са и вече станаха доста години, откакто приключиха (може би затова ги идеализирам, защото си ги спомням с носталгия). Обичам историческата тематика и в този смисъл съм фен на „Черни платна“, „Борджиите“, „Тюдорите“, „Рим“ „Короната“ и такива. Иначе напоследък разпускам със ситкоми - „Офисът“, „Паркове и отдих“, „Рокфелер плаза 30“. Не е толкова ангажиращо.

- Кога имаш време за писане, при това гледане?

- Хахаха за писане винаги има време. Вместо ядене или спане, но винаги се намира. Не вярвам на хора, които казват, че нямат време за писане.

- В понеделник е първият учебен ден, а след това идва ваканция, заради Деня на независимостта. Какво си спомняш от училището и независимостта?

- От училище имам много ярки спомени и всички са прекрасни. Имах късмета да уча в най-доброто училище в родния си град Русе - Математическата гимназия. Най-ярко си спомням идеята на учителите си, че преди всичко трябва да ни научат да мислим, да сме критични към света, да задаваме въпроси и да сме любопитни. Затова постоянно се стремя към това и все повече си мисля, че именно тези неща са в основата онази, истинската независимост.

- Ако се махне Вазов от учебниците ще спрем ли да мислим?

- Ако пак започне „да се маха Вазов от учебниците“, значи се случва нещо друго, което да остане в сянката на народното недоволство. Чуе ли се някъде, че някой иска да маха Вазов от учебниците, четете новините в малките карета.

- Как се учи литература?

- Литература се учи с четене. Няма друг начин. Произведения, критика, интерпретации.

Много често се бъркат понятията „харесва ми“ и „хубаво е; както и „не ми харесва“ и „не е хубаво“. Може да се каже, че си учил литература, ако - дори без да си съгласен с тезите на автора - да оцениш стил, богатство на езика и други достойнства на книгата. Както по-горе стана дума за „Писма от земята“. И също така: Литература се учи без оглушителния вой колко „архаичен“ е езика на някое произведение. Защото на всеки сто годишен текст у нас, се падат няколко такива на по триста-четиристотин години в Англия или сто и петдесет-двеста години в Русия. Не знам защо, ама никъде не съм срещал „Дайте да махнем Шекспир от учебниците, щото е много архаичен.“ А, дори и да има такива вопли, останали са където трябва - в забравата на нелогичната мисъл.

- Ти си част от екипа на три сезона „Сървайвър“. Понеже аз вярвам в това, надявам се и ти, това е най-великото шоу в историята на телевизионна България. Защо?

- Защото съчетава в себе си всичко - изпитание, екзотика, динамика, борба с условията, другите, себе си. Защото е приключение. Истинско приключение.

Нашият гост

Христо Раянов е роден в град Русе. Завършва журналистика в Софийски университет “Св. Климент Охридски”, магистър по творческо писане в СУ. В момента е докторант в СУ със специалност “Литература, кино, сценарий”. Има две издадени книги. С дебютната си книга “Трудният начин” е лауреат на наградата “Южна пролет 2014” в категория “Проза”. Втората му книга: “Ами ако: България на три морета” е сборник сатирични есета, публикуван през 2016 г. Христо Раянов е част от първия англоезичен каталог “Съвременни български писатели” на Националния център за книгата (2015 г.). Награден е от сп. “Форбс” в класацията за млади таланти “30 под 30 - 2016”. Негови разкази са превеждани на хърватски език. Публикувал е разкази в списанията “Гранта България” и “Страница”. Работи като телевизионен сценарист от 2008 г. Писал е за сериалите “Столичани в повече”, “Откраднат живот”, предаванията “Нека говорят”, “Сървайвър”, “Най-хубавите години от нашия живот”.