Плевнелиев, не лъжи българите от Македония

Антибългарската кампания не е преставала през целия преход в Македония

На хората им омръзна от български политици, които докато са на власт не правят нищо за тях, а сетне вдигат патриотарски наздравици

Започнах да готвя този текст преди повече от двайсет дни, но принудителното ми хоспитализиране ме спря.

Е, сега продължавам:

Отдавна се каня да помоля президента Росен Плевнелиев да спре да се тупа в гърдите какво бил свършил за отношенията с Македония, ама все си казвах: кой си ти, та да му даваш акъл на доскорошния държавен глава. Или пък, не дай Боже, да му правиш оценки. Я виж, ако се вярва на думите му, какъв успешен мандат е изкарал, колко приятели на България е открил, колко е уважаван по света.

И сигурно така и щях да си остана с намеренията, но онзи ден прочетох в един столичен всекидневник интервю с него, прочетох го и препрочетох няколко пъти, пък взех и си подчертах думите му за Македония. Особено онези, в които се хвали, че “...наскоро бях в един ресторант в Охрид с невероятни българи. Всеки един от тях – ходил по затворите, защото се нарича българин. Отидох, за да видят президента си, да го прегърнат и аз да ги прегърна. Беше много мило. Направо се разплаках”.

Така-а-а. Я да си превъртя отново клипчето от онази вечер в Охрид, за която говори президентът. Бях го видял има-няма десетина минути след като бе качено в мрежата, дори още звучеше “Сал майчино сърце знае истински да люби...”, в изпълнение на ресторантския оркестър. В центъра на вниманието, разбира се, Плевнелиев – прегръща се с този, с онзи, говори нещо на гостите около масата. Гледам участниците в купона, ама не знам някой от тях да е “ходил по затворите, защото се нарича българин”. С едно изключение – подпредседателят на Българския културен клуб - Скопие Мирослав Ризински, който наистина лежа в Скопие преди около десетина години, но по съвсем друго обвинение, до голяма степен скалъпено. Миро живее в София от дълго време и ако президентът Плевнелиев е искал да го прегърне, би могъл да го направи, когато на Ризински му беше най-тежко, защо трябва да чака той да завърши мандата си, да отиде на частно парти в ресторант “Далга” в Охрид и там да протегне ръце...

Чакай, и друг един доскорошен затворник се появи там – брат Любе Бошковски. Не знам откъде се взе,

явно

не е бил от предварително поканените,

ама беше там и се снима с Плевнелиев. И общата им снимка е в мрежата. Не знам, може би се е наложило домакините дълго да обясняват на Росен кой всъщност е Любе Бошковски, за когото най-краткото, което може да се каже е, че два “екипа” се опитаха да го вкарат зад решетките – първо, съдиите от Трибунала в Хага, които в крайна сметка го оневиниха и освободиха, и второ, “своите”- македонските магистрати, които си го осъдиха като стой та гледай и Любе надлежно си излежа присъдата. Ама да не вземе някой да каже, че е било заради това, че се е наричал българин. Голям смях ще падне...

Я пак да превъртим. А, там е и Лазар Младенов, председателят на Българския културен клуб в Скопие. И се питам: защо му е на Плевнелиев да го вика на среща в Охрид от неговата Струмица, след като само преди два месеца, на 6 май, двамата се срещнаха на българските гробища край Ново село, а после и в офиса на БККС в Струмица. Лазар не крие своето българско самосъзнание, работи много за неговото утвърждаване сред македонските граждани, но не знам да е лежал в затвора за това. Има неприятности, дума да няма, някои от които причинени и от хора и институции в България. Имал е тежки моменти, често идва в София, не можа ли президентът да го покани на среща – хем да го легитимира като лидер на БККС, хем да му вдъхне кураж в борбата против ударите, които идват от всички страни срещу него.

Там са и баща и син Куртелови: бай Ангел и Любчо, мои приятели, които безкрайно уважавам. Снимал съм ги в мои филми, и двамата са сладкодумни и много проблеми са им минали през главите, пък и знаят много. И понеже съм верен на някои професионални принципи, за да съм сигурен, че не греша, попитах Любчо: Я ми кажи, кои от хората на вечерта са лежали в затвори за българщината, че нещо не ми се връзва, а той ми отговори – доколкото знам, никой, това се отнася за хората от по-възрастните поколения. В Охрид имаше и все още има такива, тях да беше потърсил Плевнелиев.

Иначе, веселбата си заслужаваше.

“Далга” е един от скъпите, но изискани ресторанти в Охрид, оркестърът се беше очевидно заредил със старите български градски песни, които в Охрид помнят и пеят, пък и тамошното вино не е никак лошо.

Само се питам какво би могъл да отговори Плевнелиев на един простичък въпрос, ако някой от компанията му беше го задал: Защо, господин български президент, в рамките на своя петгодишен мандат Вие нито веднъж не посетихте Македония, за да разговаряте на място с тукашните ви партньори за подобряване на отношенията ни? И какво щеше да отговори? Може би това, което е отговорил във въпросното интервю:

“Десетте години, в които Груевски беше на власт, нашата история се плюеше и се крадеше с невероятни темпове. Проявихме характер, застанахме на твърда позиция”.

Впрочем, година преди мандатът на Плевнелиев да изтече, в неформална среда попитах човек от екипа му защо президентът не прави посещение в Македония? Отговорът беше сходен: при тази антибългарска кампания там, няма никакъв смисъл. Те крадат историята ни, държат на македонизма, едно посещение ще означава, че подкрепяме тази политика и така нататък.

Хора, антибългарската кампания не е преставала през целия преход в Македония, кражбата на историята – също. Македонизмът е имал своите прояви през цялото това време, но български политици са отивали в Скопие, виждали са се със своите партньори, убеждавали са ги в смисъла на това България и Македония да имат добри съседски отношения. Те, какво, са били хора без характер, що ли? Желев отиде, Петьо Стоянов направи едно много симпатично посещение, и Първанов беше, дори преди да стане президент като лидер на БСП си имаха приказката с Бранко Цървенковски. Симеон Сакскобургготски в качеството си на премиер направи също знаменателна визита, да не говорим за Иван Костов, който беше семеен приятел с Любчо Георгиевски и беше си спечелил доверието до такава степен, че в един момент беше се превърнал в арбитър и помирител между Георгиевски и неговия коалиционен партньор Арбен Джафери. Дори Станишев през 2006-а бе изкопчил обещанието от премиера Владо Бучковски от СДСМ да отбелязваме заедно важни съвместни дати от общата ни история. Но Бучковски го сполетя бързо падане – първо партийните му приятели социалдемократи го предадоха, после му разиграха съдебно обвинение, че набавял части за “българските танкове”, едно дело, което май още се влачи насам-натам по съдилища и апелации.

Думата ми е, че по време на петте години на Плевнелиев, а това са години на Груевски, някакви особено остри моменти в антибългарската кампания, които да я различават от предишните периоди, не знам да е имало. И затова не бих могъл да приема това като основен аргумент да се прекъсне крехката традиция на срещи на високо институционално ниво между София и Скопие, установена с големи компромиси от неговите предшественици все с идеята, че с елитите от Скопие трябва да се подържа постоянен личен контакт.

Но аз виждам вината на Плевнелиев в друго – нямаше ли кой да му каже, че всяко посещение на български държавен глава в Македония е

знак на подкрепа за българите там,

че то им вдъхва поредната доза надежда за по-доброто и по-спокойното им бъдеще. Всеки от хората от София, посетил Македония, намираше начин да се срещне или да разговаря с българите, които Плевнелиев сега толкова уважава и “прегръща”. Първанов прекоси цялата пешеходна зона на Охрид, мина покрай стария чинар и пазара в един жесток пек, за да отиде в малката книжарничка, в която бай Ангел Куртелов и синът му Любчо се опитваха да продават българска литература. На площадката пред църквата “Свети Спас”, строени в редичка чинно местните българи чакаха премиера Симеон Сакскобургготски, който след като се поклони на гроба на Гоце Делчев, мина и се поздрави с тях. Последен в редицата бе бай Ангел Героя (който се занимава с Македония, трябва да го знае, а който не го знае, да вземе да си направи справка).

Бай Ангел му козирува, посочи му ордена на гърдите си и каза: “Ваше величество, този орден ми е връчен от баща ви. А тази снимка, на която сме с него, ви я връчвам за спомен от мене”. Е, няма да скрия, че Симеон се разплака... Разглеждайки Охрид, Петър Стоянов дълго време се опитваше да се прави, че не чува възгласите “Да живее Майка България!”, които идваха от голяма група българи, давайки им дискретни знаци, че ги чува. Най-накрая, на малката площадка между ресторанта “Света София” и църквата отсреща едно малко момиченце му поднесе цветя и Стоянов, наобиколен от българите, го попита: “Как се казваш, моето момиче?” “София” – отговори то. “Кажи на родителите си да ти родят и братче, което да нарекат Пловдив” – пошегува се Стоянов под бурните възгласи на околните. Дори Кристиян Вигенин, към когото имам сериозни резерви, в краткия си министерски мандат отиде в Скопие и в посолството се срещна с българите, надхвърляйки определения един час и изслушвайки ги почти четири часа.

Опитвам се да разбера Росен Плевнелиев. И не мога да намеря основания. Като президент с изтекъл мандат искаш да се занимаваш с патриотични каузи, няма лошо. Ама го прави честно, без лъжа и фалшив патос. Особено към българите в Македония, на които им е дошло до гуша от български политици, които докато са на власт и могат да направят много неща за тях, не го правят. И които предпочитат след като не са на власт, да вдигат патриотарски наздравици в охридските кръчми и като връх на героизма си да слушат на ухо “Сал майчино сърце може истински да люби”. И задължително – песента за капитан Бърдаров. Пък ако Плевнелиев не може без да се тупа в гърдите, има други терени, където да го прави – Путин, Русия, това-онова.

Най-малкото, което българите в Македония заслужават, е лъжата.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи