Обичам те, мое мило отечество, казвам си. Тук ще е пиячката, тук ще е умирачката, плачката също ще бъде тук.

- Поетите се славят като най-сензитивната част на човечеството. Какви усещания събужда у вас сегашното смутно време? По цял свят сякаш се разместват тектонични пластове. Както на Запад, така и на Изток.

- Поетите са като децата, тяхното любопитство винаги върви една крачка пред човечеството, те не само усещат – било с кожата си, или душица, всичкото добро и зло, което иде, в състояние са да предвидят не само своите собствени душевни земетръси, а скрибуцането на пластовете в състоянията на цял един народ.

Никак не е случаен фактът, че в древността на поетите са гледали като на пророци. При толкова много лъжепророци, радио- и телевизионни канали за врачки, баячки, екстрасенси, частни социо- и политически телевизии щеше да бъде адски смешно и аз да река, че имам такива „заложби”.

И – тъй като живеем във време, в което все по-рядко някой въобще се сеща да попита за нещо поетите, и аз не правя кой знае какво голямо изключение от своите събратя по перо – и всичките въпроси, които никой век не разреши, си ги задавам сам, питам се и си отговарям пак сам – в стиховете си, с риск да ме вземат за ненормален. Както и ме взеха. Точно в Деня на народните будители преди две години кметът на Варна Иван Портних ме изхвърли от работа, понеже много питам.

- Какво пък толкова питахте?

-А аз питах не какво да е, а задавах вечните въпроси на онзи Вълкадин, дето говори с Бога, които повечето млади българи вече не са ги чели, все по-рядко някой от старците като мен си ги препрочита – и само поетите могат да им отвърнат: „Кои са тез, дето съдят на хората и редят световните работи, кой им дава таз сила, има ли Господ? Не са ли родени и те от майка и няма ли да умрат, като всички хора? Как може да се тегли граница ей тъй е, дето се случи – да оставиш гробищата в една държава, а в друга – близките на умрелите? Да тръгнеш да идеш при брата си, сина си да тръгнеш да видиш – и да те срещне някакъв си чужд войник, дошъл кой знае отде, да насочи срещу ти пушка, нож и да каже: "Назад!" У дома си да си, и да те пъдят. Как може да става туй, Господи, как? Кой хвърля брат против брата и син против баща? Защо доброто го няма, а злото се шири? Да те подгони мечка, ще срещнеш вълк, да избягаш от оса – змия ще те ухапе. Няма милост, няма блага дума, няма почит. Защо, Господи? Защо? Когато купуват или продават нещо, на хората очите са в кантаря. А защо, когато съдят човека, когато животът му е на косъм, гледат през пръсти?... Защо убиват невинния и защо притискат сиромаха? Защо, Господи? Защо? Земята ражда толкоз, колкото е раждала и по-рано. Защо има гладни, защо има голи и боси? А там, отвъд границата, що е! Чуждото се взема като свое, вкъщи в къта е седнал пришълец и пъди навън стопанина, праща го като добитък в яхъра. Старците са навели глави, мъжете стискат зъби и мълчат. Защо в таквоз усилно време криеш себе си, господи? Защо?"

След великото „Защо?” на гениалния Българин Йордан Йовков аз нямам какво да добавя, освен, че ще продължа да питам до сетния си дъх.

- Как ще се развие “бунтът на масите” срещу себичните елити? Какво предвиждате?

- За какъв бунт говорим? И къде са тези маси? И за какви елити става въпрос? Старци пред телевизорите с индийски сериали, ферми и биг-брадъри, чалга и псевдо култура, обедняващи парвенюшки елити, на които им палят къщите и гаражите, тук-там някой ще вейне националното знаме – било пред парламента, било пред президентството, ще изкрещи за пред камерите на БНТ, БТv и производните им ракови образувания „Да живей България!”, ще намотае флага, ще се прибере в студентската си квартира – да си помечтае преди сън за по-щастливия живот. Който, определено, няма да се случи тук.

- Защо, защо няма да се случи тук?

- Нали целият ни живот свърши в мечти? Нали премина в толкова гадна бедност, в която, ако и да не бяхме жадни, голи, боси и гладни, останахме слепи? На, сега и визите паднаха, вече сме в НАТО, в ЕС, утре – като едното нищо ще влезем и в нам си къф Евразийски съюз... Границите в световен мащаб, ако не се смятат драните със зъби и нокти кървавочервени граници на родните ни Балкани, са вече чиста условно-разделителна линийка. Тъпчеш балата с евро в задния джоб и потегляш. Това правят младите, включително и моите синове.

Някъде из своите книги с публицистика попитах своите четящи приятели – а бе, на вас не ви ли писна да пиете изгреви и залези над загадъчни земи и морета единствено от "Дискавъри ченъл"? Не ви ли дойде до гуша да ви разкарват с мек глас зад кадър по земи, в които други са имали щастието да идат още в детинска възраст със своите родители, баби и дядовци? Не ви ли е гадничко да знаете, че други са водили момичетата си по пирамидите в Египет, други са се правили на фараони по бистрата на Париж, докато вие само и единствено, тъпо и глухо, както е казал поетът Никола Фурнаджиев, сте бачкали за насъщния? И докато сте опъвали вратни жили на строежа, от любимото ви момиче остана да лежи, струпана върху семейната спалня, една нервна и уморена жена, която няма абсолютно никакви други желания, никакви други грижи, освен да нахрани децата, да ги изпрати на училище, да отиде на работа, да се върне и да напазари по-евтинко, да изглади, да сготви месо, да купи бири и тютюн на мъжа си, да измие терасата, да излъска плочките в банята, да премете кухнята, да изтупа килима, да изпере слиповете, чаршафите, потниците, панталоните и мръсното битие, след което да седне пред телевизора и докато почива, да ви изплете пуловер за зимата, а като си легнете на спалнята, страстно да ви милва на чуждо до трети петли. Макар че нито аз, нито вие вече сме за милване. Ами, погледнете се в огледалото. За какво ви е Австралия? Там и без вас си имат торбесто кенгуру и аборигени. Фестивалът в Рио ще мине и без вашия гол задник. Художниците в Париж ще изпаднат в ужас, ако поискате портрет, та вие приличате по-скоро на римските терми във Варна, отколкото на Родоския колос. Я по-добре си стойте вкъщи.

- Красиво, но мрачно звучи...

- България затова е толкова стара. Защото младите хора си вдигнаха чукалата и избягаха, върнаха се най-необяснимите от тях, а ние, които останахме, тъй сме си свикнали – да ни водят еднооки слепци. Без да знаем и без да ни пука, че ни водят в кръг.

Тъй върви светът. Ще си стоим тук в лъжа и робство, докато на тая грешна земя други царуват. И в най-скоро време България ще я обградят с гигантска ограда – но не заради нахлуващите пълчища бежанци, а заради нас самите – и тия, дето оцеляваме на това козе копитце земя, наречено в памтивека България, ще ни показват на наплива от туристи срещу заплащане.

- Каква ще е атракцията?

Да гледат и да се чудят как е възможно да съществува страна, в която тези, които не бачкат, са въшлясали от пари, а работягите имат само робските си вериги. Как шепа досетливи политици и армиите им от верни кредитни глупаци излапаха хляба на гладните, докато гладните пък благодарно ги гледаха в очичките заради ефимерната си почасова заетост на трудовия пазар. С две думи – да се чудят как парите се движат, отиват при пари, не се заседяват в дюшека, минават от джоб в джоб, а животът, който всъщност не е никакъв живот, някак си върви.

Ето защо и аз сядам – и ще си натискам парцалите до окончателната победа на комунизма, капитализма или който и да е друг, по-човечен строй, защото ми е късно да тръгвам на Запад. Ще стана на стари години и аз екстрасенс. Ще си милвам по цял ден голата си глава, ще си вая загадъчните движения като прим балерин покрай раменете, ушите, гладния си стомах и по-надолу, където и Кашпировски да ми бае, все тая. Заболи ли ме дванайсетопръстникът от пържения колбас и изригналото като исландски гейзер светло пиво, ще го затъкна с лебена содичка в два посред нощ. Болката се смалява, въздухът спира да скърца, очите се наместват, мечтите се връщат от скиторене по света и у нас и всичко придобива реалните си форми, мирис и цвят. Обичам те, мое мило отечество, казвам си. Тук ще е пиячката, тук ще е умирачката, плачката също ще бъде тук. Няма какво да правя на Изток. Няма какво да търся на Запад.

Ако и на вас ви писне като на мен, не ходете при разни шарлатани-екстрасенси. Ние всички сме екстрасенси. Седем милиона екстрасенси. Ще се справите и сами. Милвайте се по главата пет минути на гладно, а после отворете международния си паспорт и изпийте над него чаша студена гола во̀да.

- Носи ли вина т.нар. интелигенция, хората на духа и знанието за катастрофалното опростачване и лавинообразно меркантилизиране на новите поколения?

- Не, не и не! Основната вина за опростачването на българина носят българските медии, в които работят нискочели и малко чели журналисти с претенции за висш интелектуален пилотаж, които хабер си нямат ни от стилистика, ни от граматика на многострадалния български език, с който си служат. Жълтата журналистика е продаваема, тя е приземния етаж на тъпата информационна панелка, в която живеем всички. Колко по-лесно е да натъпчеш вестниците и гледаемите телевизионни времена с пияни писатели, фермери, самозвани графчета, ритони и ритонки, едноименни като йоркширски териерки фолк-певици, сто кила тъпащини на всеки сантиметър от екрана, отколкото да пуснеш Ленард Коен, примерно, или геният на китарата Виктор Зинчук?

Българската интелигенция е натикана в мазата на панелката, балкончето на Дядо Вазов отдавна е срутено и зазидано, защото никой от лакомниците в управляващата в България върхушка няма интерес от народ, който ни се води, ни се кара, защото не е добитък.

- Имат ли народите инстинкт за самосъхранение, какъвто е заложен свише у човешкия индивид? Боите ли се, че у нашия народ този инстинкт е със затихващи функции?

- Не знам как е при другите народи. Мога само да повторя това, което нееднократно съм твърдял навсякъде, колчем стане дума за нас. Да се родиш българин, е безумие. Да живееш като българин, е недоразумение. Да си българин в чужбина, е парадокс. Да умреш българин, е блаженство. Защото, откакто я има България, мъртвите българи са повече от живите. А това е утеха, че отивайки си от белия свят, ние попадаме в по-добрата България. Нищо, че по-добрата България все се отлага за сияйното бъдеще. Че все трябва да се задоволяваме с това, което ни е натресъл Бог. А Бог е стипца. Дал ни е стръмни урви, остри чукари, изпепелени и върнати някому другиму, но не и на нас, гори. Сурнал ни е лакоми свлачища, стремглави планински сипеи, корита на мъртви и сухи реки, изоставени махали, поругани гробища, ограбени гробници и плешиви дерета, през които пасат дребни сюрийки саански кози, млекцето на бедните ни братя.

Само печен българин би устискал да живее, ако днешното е живот, на тая рязана, кълцана, разпаряна, ръфана и оръфана черга България, хвърлена между Дунава и Егея. Само българин би се радвал да опъва вратни жили от двете страни на Балкана с радостта на нарочения да висне обесен нещастник, комуто са решили да подарят десет минути живот. Само як, катилест, чворест, жилав и клонест чаталлия като българина би денувал като седнал след кървава жетва на юз скоросмъртница жътвар на тия петкратно озлочестени 111 000 квадрата, кръстени България. Само сур пладнешки хаирсъзин като клания и недоклан достатъчно качествено и ефективно българин би замръквал на хладен камък, мокра папрат и хлъзгави треволяци и сладко би похърквал в нощите, хайдушки увиснали върху дълбоките пазви на урсузестите Балкани. Само кошмарният българин би извил вековечното си сухо хоро и би плюл подир него в центъра на кошмара, в епицентъра на света, наречен Балкански полуостров. Би изтраял да му друсат къщата, кайсиите, кесиите, брашняното чувалче, хамбарите. Би понесъл да го изоставят свои и чужди в окото на циклона, да го засилят в ръбестото гърло на пещерите с мустаците надолу, право в бездните на Сатаната. Да го тръшнат пред хобота на световното икономическо торнадо, наречено МВФ, безмилостно помело (и избръскало с презрение) на бунището на историята и икономиката европейския югоизток и страните от третия, четвъртия и петия свят.

- И пак за пословичнто търпение ли ще говорим?

- Само търпеливият до дебилство българин може да понесе подигравката именно неговите управници да го накиснат в тежкия мензис на Балканските и световните военни урагани. В емулсията на прясната арнаутска боза. В засмукващо-ураганната любов на нашичкия необясним Балкански бермудски триъгълник, погребал стотици отрепки и величия. И пак той би дърпал въздуха като риба, изхвърлена на сухо, в зверски кълцаното от политически кефлии и обратни гьонсурати пространство между Черно море и Албанската пустиня с надеждата да усети приятния гъдел, че още живее... И, сигурен съм, единствено Българин би могъл да се изтъпани на площада, мощно да се удари в гърдите и гордо (да ме прощава Вапцаров) да заяви на света:

Ето, аз дишам, работя, живея!

А всъщност нито е дишал, нито е работил, нито е живял.

Но точно поради това е курназ.

Ако Балканите са буре с барут, Българинът седи върху него, стиска фитила и с последната кибритена клечка си чопли зъбите.

- Кажете нещичко за последната си книга? Пък току да я зачетем на коляно в метрото, на пейката в поликлиниката, на плажа, сред гмежта летовници?

- Не ми се говори за моите издадени книги, Милена. Те отдавна не са вече мои. „Анализ на залязващото слънце” засега е последната от всичките 33 поезии, прози и публицистики, които написах за 40 години работа на писалището ми. По-добре ме попитай дали и в следващите 40 лета и зими ще въртя с поетите на България онези безкрайни и толкова тъжни пустинни кръгове към Ханаан. Май, да.

Благодаря, че ме разговори!

 

Стадото на слепите пастири

От хиляди лета пастири слепи

са ни повели някъде нагоре,

където ни очакват сухи репеи,

изтръгнати от ветрищата корени,

където подир дъжд едва покълва

тревицата – душица омърлушена,

а вълци с нокти в белите ни хълбоци

изпиват от гръкляните ни сушата.

Пастирите натирят ни пресипнали

и псуват в ямурлуците разпасани,

а ние се катерим все по сипея –

да стигнем до заветните им пасища.

Но там по пладне сянката е мащеха

и слънцето подскача по тоягата,

а някъде в поляните със мащерка

децата им играят с вакли агънца.

Но камъни навред, където свърнем,

обелени от слънцето оврази…

И молим бог в поляните остъргани

от слепите пастири да ни пази.

Но някой ден, езиците прехапали,

ще се свлечем връз тях като лавина…

Че по-добре под ножа на касапина,

отколкото подир слепец завинаги!

НАШИЯТ ГОСТ

Валери Станков е роден на 5 март 1956 г. във Варна. Там завършва гимназия, а в Шуменския университет - руска филология. Работи като учител, спасител по плажовете, шофьор на такси, моряк, нощен пазач, редактор и гл. редактор в алманах „Простори“, репортер, управител на ИК „Галактика“, директор на две издателства. Бил е зам.-председател на Районен съвет за култура и главен експерт в дирекция „Култура и духовно развитие“ в община Варна. Автор на 33 книги поезия и проза. Отличаван с множество награди.