Поетът Любомир Левчев пред „Труд“: За бъдещия Потоп не бойте се, деца!

„За съжаление като че ли свръхтехнологиите работят за смъртта и за конфронтацията. Те също като проклятие преследват утрешния ден на човечеството.“

- Г-н Левчев, есента властва в тържествени багри пред вашия прозорец. В едно стихотворение казвате: „В гора от мъртви думи / търсим своите души. / Вместо листа /от сухото небе вали молитва.“ Какво виждате в микроскопа на душата си днес?

- Виждам края на няколко епохи. Чувам безгласни взривове. Светът се бори да спаси своето бъдеще. Тази игра на метафори ме изморява. И аз се страхувам от себе си.

- Поетите винаги са били пророци. Ако разгадаем метафоричните им послания, ще видим, че те са очертали много по-вярно от Нострадамус пътя на човечеството. Ето такъв ваш стих: „Бъдещето става геометрия. Миналото - чезнещо изкуство.“ Какво е непредвидимо в тази световна геометрия?

- Нострадамус е превръщал своите предсказания в стихове. Ето един произволен пример:

„Грифон ще управлява източна Европа.

Червените и белите ще се опияняват от грабеж.

И Северът ще се оглежда във духовна пропаст.

И втори Вавилон ще бъде блудството с машинния водовъртеж.“

Вероятно Нострадамус се е надявал, че така религиозните догми ще му прощават свободомислието.

В тази световна геометрия всичко е непредвидимо, за да бъде свободно.

ЛЕВЧЕВ

- Дали долавяте мирис на трета световна война? Биха ли могли свръхтехнологиите да помогнат в преодоляването на религиозната конфронтация? Задава ли се нов потоп? Икономически тайфун или религиозен ураган?

- Третата световна война, или студената война, възникна почти веднага след Втората. Съдилищата на Втората световна война още работеха. Още не можеха да свършат работата на миналото, да произнесат присъдите на настоящето, когато бъдещето спусна желязната завеса. Тя приличаше на гигантска неизбухнала бомба. И до днес тя виси като проклятие - смърт, която продължава да живее. И, за съжаление като че ли свръхтехнологиите работят за смъртта и за конфронтацията. Те също като проклятие преследват утрешния ден на човечеството. Ние сме произвели вече няколко пъти гибелта на света. Така че „за бъдещия Потоп не бойте се, деца!“

- Ако заспите днес и се събудите след 100 години, каква Европа искате да видите?

- Легендата за Европа твърди, че тя е родена във Финикия. Финикийците са прадревен народ, който е бушувал там, където Азия целува Африка. Те са създатели на едни от първите монетни (буквени) знаци, наречени финикийски. Разказвам това, за да се учудя още веднъж, че Европа не е дете на Европа, че не е родена в Европа. Тя е открадната от всесилния Зевс. Като че ли днес нови същества и нови божества продължават да крадат Европа. Искам да видя Европа жива. Искам да видя, че не изчезва от картата на света.

- А изчезва ли България? Кои са отровните пипала на глобализацията?

- Както Европа не е възникнала от себе си, така и България не е дошла от Европа. Преди години, когато се честваше 1300-годишнината на България, случайността ме запозна с индийски професор историк. Попитах го какво значи на санскрит думата „България“. След кратко замисляне той ми каза, че „Бал-гар“ би могло да значи „Дом на силата“. „Бал“ като мярка за сила и „гар“ като дом (гара, гараж). Не, България няма да изчезне, няма да потъне в забрава. И глобализацията не може да я погълне.

- „Никога не задавай въпрос, за който нямаш поне два отговора”... Дали днешните ни политици са достатъчно добри играчи? Имат ли по два отговора на всеки въпрос? И защо народът ни толкова бързо забравя техните провали?

- Политиците ни имат два и повече отговора, но ги забравят, щом нямат полза. Аз също съм забравил себе си, но политиката ми е друга. И имам само един отговор.

- Вие сте създател на модерния орфизъм в нашата литература, разбиран не като обезсмъртяване чрез мистериозни обреди, а като пребиваване в космическото асиметрично време - в една цикличност на екстаз и скръб, равновесие и падение, гибел и възраждане. След това дълго пътуване чрез словото открихте ли златното сечение?

- Разбира се, аз не съм създател на никакъв орфизъм. Открих този вълшебник в Родопите и се намерих в себе си. Качих се в последния момент на кораба „Арго“, омаях Симплегадите и т. н.

- Има ли живот отвъд тленността на материята?

- Бих искал да има. И може би някой ден ще има.

- Защо нашият свят става все по-материален? Духовността е в криза, но въпреки това все повече хора създават изкуство, от което никой не се интересува...

- Човечеството преживява своята колосална експлозия. Материалните блага трябва да хранят хората. А духовните? Изкуството? Културата? В този свят на красотата ценностите се постигат по-трудно, по-бавно. Знае ли някой на каква цена се постига шедьовърът в изкуството?

- Коя е най-голямата грешка в живота ви?

Допускал съм много грешки. Но съзнателни грехове... вярвам, че нямам.

- Нека си представим, че пак сте на 20 години и сте седнали на перваза на историята - визирам известната ви снимка на покрива на Софийския университет. Какво ще извикате в този миг?

- „О, миг, поспри! Ти си тъй хубав!“ Това са думи на Гьоте. Наполеон няма да ги разбере.

 

Най-новото стихотворение на Любомир Левчев

СМЯНА НА ВРЕМЕТО

Бъдеще,

искам да ти дам

още малко надежда.

Минало,

отварям твоите скривалища -

безцелно оцеляли идеали,

безкрайни мигове,

светкавична вечност.

Има ли още нещо да се случва?

Спрял съм като часовник,

който вече не показва време.

Спрял съм, за да разбера,

че време и живот -

това са две неща,

съвсем, съвсем различни.

Все пак,

някъде откъм Всемира

времето ми се усмихва иронично:

- Какъв, по дяволите, е този живот,

който непрекъснато повтаря, че

няма време?

Сбърчен

като зловещи вежди,

светът произвежда

все повече смърт.

А животът от себе си бяга,

скътал последна надежда.

30 октомври 2016

 

Нашият гост

Любомир Левчев е роден на 27 април 1935 г. в Троян. Завършил е Философско-историческия факултет на СУ. Редактор и главен редактор на в. „Литературен фронт“ (1961-1971). Първи зам.-министър на културата (1975-1979). Председател на СБП (1979-1989). От 1991 г. е редактор-собственик на ИК „Орфей“ и едноименното списание. Първата му книга „Звездите са мои“ излиза през 1957 г. През 2008 г. излиза последният от седемте тома с негови избрани съчинения. Издал е повече от 30 книги с поезия, като най-новите са: „Кон със зелени крила“ (2009), „Седемдесет и седем“ (2012), „Тъжна светлина“ (2013), „В невидимата кула“ (2014). Автор е на романите „Убий българина!“, „Ти си следващият“ и „Панихида за мъртвото време“. Написал е десетки киносценарии и публицистични материали. 70 негови книги са издадени в 34 страни. Доктор хонорис кауза на УНИБИТ (София) и на Бургаския свободен университет; кооптиран член (fellow) на Йейлския университет (САЩ). В редица университети чете курсове от лекции по творческо писане на тема „Поетическото изкуство“. Действителен член на Европейската академия за изкуство, наука и култура - Париж. Член-основател на Европейската академия за поезия - Люксембург. Член на Международната къща на поезията, Брюксел, и на Международния литературен фонд, Москва. Носител на няколко национални награди: „Н. Вапцаров“, „П. Пенев“, „Д. Дебелянов“, „Хр. Г. Данов“. Удостоен с орден „Стара планина“ първа степен (2005). Признания в чужбина - златен медал за поезия на Френската академия и звание „Рицар на поезията“ (1985); медал на Асоциацията на венецуелските писатели (1985); награди „Мате Залка“ и „Борис Полевой“ - Русия (1986); Голямата награда на института „Ал. Пушкин“ и Сорбоната (1989); Световна награда за мистична поезия „Фернандо Риело“ (1993); „Златен венец“ на Стружките вечери на поезията (2010) и Международна награда „Уилям Мередит“ (2013).

 

ЗА НЕГО

Небето и децата диктуват твоята поезия

Любомире, твоите стихотворения са под диктовка от небето, от улицата, от хора, умрели преди 400 години, и от деца, които ще се родят след 400 години. Това са стихове на възвишена радост и мимолетна тъга.

Уилям Сароян, американски писател

Твоята драма е добрата ти памет

Вярвам, че в редки моменти на внезапна трезвеност, си спомняш нещо от времето, когато бяхме заедно. Например нашето четене в Ловеч или нашите смешни уроци по италиански, или онези приказни нощи в Боровец край камината и Луис Армстронг, чиято музика ни беше по-близка от цялата партийна идеология, и ако тогава някой се опитваше да ни каже, че той е идеологически диверсант, ти би го ударил. Това беше времето, когато критиците ветропоказатели не желаеха да споменават името ти, а те поставяха в "и други". Аз не ще ти припомням други моменти от тези години, когато много неща ни сближаваха и съвсем малко разделяха. Знам, че част от твоята драма е добрата ти памет.

Георги Марков, писмо до Любомир Левчев

Властелинът на баладата

Не можем да не отдадем заслуженото на един от първомайсторите на социалистическия класицизъм. Да, има ли някой, който ще оспори мястото на Корней?

Баладите са най-високият жанр в социалистическия класицизъм. А Любомир Левчев е властелинът на жанра.

Йордан Ефтимов, литературен критик

Има само едно стихотворение, което не е за мен

Просто не можем да живеем под различни покриви. Симбиоза. Пътешествието с Левчев не е леко, но със сигурност е сантиментално. Израснал е между грижовни жени, след като е останал без баща на 10 години. И досега има нужда от женска грижа. Но от цялото му 60-годишно поетично творчество има само едно стихотворение, което не е посветено на мен, а на “връхлитащите жени”. Никога не е имало причина да ме тревожат.

Дора Бонева, съпруга

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Интервюта