Поетът, разправата и потресът

Никола Фурнаджиев е велик и недооценен творец

В българската литература модерността навлиза по два пътя

С всекидневните усилия на историците ни за 60-70 години близката ни история прилича на тука има-тука нема. Преди време имаше Септемврийско въстание и като производна от него - термина септемврийска литература, обозначаващ група произведения от 1924-26 г. Те са: великите за всяка литература стихосбирка “Пролетен вятър” на Никола Фурнаджиев, поема “Септември” на Гео Милев, роман “Хоро” на А. Страшимиров; чудесните “Жертвени клади” на Ас. Разцветников и “Ръж” на А. Каралийчев; публицистиката на Г. Шейтанов и Й. Хербст. Обединява ги те само времето на създаването и тематиката. Защото по-късно творби за станалото написаха и К. Константинов, Вл. Полянов, Ем. Коралов и т. н. Новите автори на тази тема сътворяваха литература. Септемврийските правеха нещо повече - създадоха документ на обществените страдания, потрес и надежда. Не със задължителната точност на описвани събития, макар тук използваната конкретика да не се нуждаеше от писателска фикция. Този документ е документ на осмислянето и на на невъзможността да се осмисли случилото се. Което прави творбите голяма и винаги модерна литература.

Днешните литературни историци обмълчават термина с надеждата, че тази “литература” ще се претопи в модернизмите или ще се позабули и позабрави. Просто е - тука нема. Приносът на историците в играта е, че за въстанието се търси друга, омаловажаваща го дума като събитие, метеж и т. н., че то се случило по нареждане на Москва и т. н. Наивната вяра в магията на обяснителните фикции е такава, че вглеждането в реалиите и анализът изчезват. И се създава връзката подвеждащи /неизвестно вярващи ли си/ историци и консуматори на историографски неистини. Москва има, разбира се, роля. Но тя е главно косвена, а не в нареждане, неизпълнимо при жертване на много хиляди животи. Превърнала се е в символ, защото все още е неразгадана истина и ненадупчена пропагандна мишена. Символ на нова възможност за достигната справедливост, за лечение на следвоенните рани на нищета, страдание и безчовечност. Другият отблъскващ опит на историографията ни е да обяснява 9 юни и септември 1923 г. с жестокостта на двете страни на противоборството, придобита от войната. Глупости, сраженията са свършили за България през есента на 1918 г. И бунтовете тогава на изтърпялите тежестите и безумието и осъзнали безсмислието на войната са били лесно възпирани и укротявани без кръв. С изключение на Владая.

Но сега ще отложа историческата екскурзия. Не и преди да заявя, че за участниците в Септемврийското въстание то е било протест срещу отнетото им силом на 9 юни, заявка за присъствие в обществения живот. Историческите факти показват, че те не са опетнили своя протест с насилие, с уж придобития военен антихуманистичен синдром. Но властта им отвръща с погром. Отказвам се тук да го характеризирам и заради думите на А. Страшимиров “Клаха народа както турчин не го е клал”. Та е разбираем и потресът, след като викът за справедливост среща безотговорна и крайно жестока сеч. Но не само потресният ефект е важен. Главното е във времето - безмълвно обявената и все още несвършваща война между противоборстващите и наследниците им. Станала вече стогодишна. Такава има, но такваз гражданска няма. И се боя, че насилието при разгрома на въстанието е събитието с най-пагубен ефект в новата ни история. А литературата - някога септемврийска, днес безименна, тогава улови и дълбокия потрес, и безсрочната пропаст, издълбана от насилието.

С най-пълна сила това стори Н. Фурнаджиев /1903-1968 г./. Днес ни подмятат, че тази поезия може да бъде четена и в контекста на станалото. Излиза, че може и без него. И по-добре е да е без него. Ама хайде да не слушаме гласовете на конюнктурата и да не им отговаряме. Големият въпрос е как едно 20-21 момче стана антена и генератор на голямото страдание. И го превърна в голяма литература. В странна реконструкция на реалността, в чиито цветови, символни и понятийни асиметрии вика неспирната и нетърпяща утеха и мъст болка. В българската литература модерността навлиза по два пътя. Единият е на привнасянето, на самовнушението за съпреживяващо следване на чужди открития и тенденции. Другият е на настройването на вълната на общото настроение и страдание. Както това е сторил с особена сила Н. Фурнаджиев, надминал в чудата си образност модернистични разсъдъчни конструкции. Които - модерни като литература, сякаш са ни убедили, че стоят естествено като реалистична картина. Първата причина за силата на това въздействие е органичността на сътворението. Поетът не е оплаквач. Той е чистата болка, самоизразяващата се болка. Тя не търси ефекти, не се оглежда да се пренастройва за повече убедителност, не се опиянява. Тя се изказва естествено и свободно. Не търси обяснения и словесни заключения. Но и не търпи опитите да бъде смекчена и надзиравана със съчувствие.

 

Пленница

Изкуството трябва да бъде оригинално, то трябва да бъде винаги ново. Това е първото условие задължител­но за всеки автор. С оригиналността ние мерим силата на един талант, в нея е дълбочината, свежестта, обаянието, с което ни покорява всеки нов човек в литературата.

Зная, че това, което ще кажа по-надолу за оригинал­ността на нашите писатели, не ще се хареса на мнозина. Самодоволството, което характеризира повечето от тях, сочи тяхното дилетантство или еснафско задоволяване с най-малкото. Извоювали си места на писатели, обкръже­ни от ореола на това сантиментално още в нашата страна прозвище, възхвалявани от свои критици и почитани от свои почитатели - самодоволни и горди, - нима някой смее да смущава тяхното щастие? И ако някой има по-друг манталитет от техния и едно по-неспокойно отноше­ние към задачите на литературата ни, и ако освен това той има доблестта да им каже истината право в очите - не­ка се пази! - той ще бъде маниак, грандоман, хулиган.

Но ако това е тъй, тогава хулиганщината е най-вяр­ното отношение, което трябва да имаме към самодовол­ните български “писатели” и техните дела - в процент поне 90%.

Защото трябва да се каже, че литературата ни в гор­ния процент е банална, книжна и неинтересна литерату­ра. Банални са повечето стихове, които се пишат, банал­ни са разказите, които пълнят списанията и подлистниците на седмичниците, скучни са повечето романи, кои­то тъй охотно ни се препоръчват напоследък. Разгръщаш книгата на нов човек и в повечето случаи още от първата страница те лъхва скуката на нещо, което си срещал мно­го пъти. Тъй нареченият реалистичен дух на българската литература се въплътява напоследък в някакви пло­ски описания и скучни, известни психологически анализи, а стиховете - омръзнало ни е да слушаме самооплаквания, или пък, което е по-модно, книжен хленч за народа, хленч, от който би се срамил всеки.

Тоя банален дух овладява целия ни литературен жи­вот. Той притъпява критичността и у ония, от които тря­бва да се чуе по-строга присъда и по-високо изискване: потъваме в сивотата на група обикновени дарования, които ни задължават да ги почитаме. Преди години, ма­кар и в повечето случаи нескопосно, но все пак с устре­ма на младостта, която имаха, някои млади хора се опит­ваха да бъдат нови, да станат новатори в тая литература. Днес няма нито подобно, написал две-три горе-долу сносни работи, които могат да се харесат в колонката на “Слово”, от редактора на “Мисъл” или от редактора на някой ежедневник, новият «писател вече се интересува как се влиза в писателския съюз. Настанил се и там, фамилиарно разположен между снизходителните си коле­ги, той цял живот ще разнася суетната си писателска осо­ба и ще вегетира в кръга на своето банално труженичество.

Това е общата, може би малко субективна, но, стру­ва ми се, вярно усетена характеристика на новата ни литература. Зная, че е рискувало да се говори така, но трябва ли да се търси сметка за тартюфите? Аз мисля, че е дълг на всеки човек, който обича литературата ни, за чест на малкото истински талантливи хора, които ра­ботят в нея, да отвори очите си и смело да види, че тя е пленница, че новата българска литература като никой друг път се твори от хора, на които морето е до коляно. Тези чудновати автори създават свои теории най-често за да оправдаят себе си като писатели. Те не чувствуват съда на времето, нравствената им личност не се догонва или, по-право, не съществува: стига им славата за ед­на седмица - отговорността малко им важи.

Литературата ни е пленница на много недоразумения, но първото от тях - това е недоразумението, че повече от нейните служители нямат нищо общо с нея.

В кръчмата

Омръзнаха ми твойте пусти думи

омръзнал си ми много, дядо попе,

в гърдите пари като смърт куршума

и гният по хармана мойте снопи.

Преминаха на кървави кобили

другарите ми в страшни преизподни

и мрат в селата, в студ и без закрила,

разлюбени чадата ти господни.

Ракията е бяла като гибел,

но виждаш ли вън месеца огромен,

той спомня туй, което вчера имах,

и туй, което днес е кървав спомен.

Омръзнаха ми тези пусти думи,

омръзнал си ми много, дядо попе,

гори, гори, гори ей тук куршума

и вятъра развява мойте снопи.

Бежанци

Издигна се огромен месец снощи

като свиня нощта се черна тръшна

и вятъра лети и бие още

над урвите и сламените къщи.

Запалени, купните страшно светят,

назад е мрак и неотменна гибел

и тъмните, бездънните полета

в прегръдките си черни ни приимат.

Дали ще стигнем някъде на север,

о, господи, гладът пълзи в колата

и гният в кърви тъмните посеви,

и вятъра лети над равнината.

И никога не ще прозвънне сърпа

над веселите ниви да запее,

жени вървят и плачат с черни кърпи

и слънцето през облак черен грее.

Издигна се огромен месец снощи,

като свиня нощта се черна тръшна.

О, господи, пази ни здрави още

и дай ни хляб, и дай ни родна къща.

Вълци

Глутница вълци яростно се спуща,

посевите в мъглите сиви спят

и ние със железните обуща

от ранина вървиме пак на път.

Край нас минават черните каруци,

препълнени с разложени тела,

и най-подире като птица куца

кобилата с най-черната кола.

Но в този час ний няма да се молим,

в душите черни пари пепелта,

край друмища опалени и голи

са черните гнезда на гибелта.

И в крясъка зловещ на тези вълци,

и в екота на черната кола,

и в вятъра и в пламналото слънце

гори любов, гори и пей смъртта.

Глутница вълци яростно се спуща

посевите в мъглите сиви спят

и ние със железните обуща

от ранина вървиме пак на път.

Ужас

Нивга, никога няма да бъде

да ми дойде пак някой на гости.

Черна кръв пълни всички съсъди,

пред иконата - кървави кости.

Боже господи, страшно и глухо

стене вън побеснелия вятър.

С нокти къртя зеления мухъл,

облепил като ужас стената.

Небесата ме гледат без милост

и със бяла и огнена брадва

нощем някой на черна кобила

ме спохожда и кани на сватба.

Той ме гледа с очи зачервени

и със брадвата огнена маха,

сякаш иска да мине през мене,

както нявга те тука умряха.

Боже господи, в мойто кандило

свети кръв вместо божие масло

и голямата страшна кобила,

и човека със брадвата раснат.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Култура