Пожалете олимпийците - 2

В началото на 2014 г. в. „Труд“ публикува два материала със заглавия „Пожалете олимпийците“ и „Въпроси вместо отговори“. Поводът за тях тогава бе обществената настройка за „слабото“ представяне на родните спортисти на олимпийските игри в Сочи.

В материала „Пожалете олимпийците“ от 7 януари 2014 г. има следния пасаж: „Както я е подкарал българският спорт с двете си медалчета (без титла) от Лондон 2012 и с петото място на Александра Жекова, което е със стойността на отличие от Сочи 2014, нищо чудно в Рио след две години да останем пълно капо. Но за това олимпийците ще са най-малко виновни.“

 Отново доста българи вече са настроени негативно срещу олимпийците. Не печелели медали, но харчели народна пара. Подобна ситуация в обществото не е трудно да се прогнозира след или още по средата на последните 5-6 олимпийски игри, без значение зимни или летни. Така е и сега.

Сякаш вече не е ясно, че елитния български спорт го има само от време на време. И то ако по оста „спортист - треньор - клуб - федерация“ няма засечки. И ако в клубовете се работи целенасочено, а не само за таксите на подрастващите. Ако има и мениджър по веригата, който да осигурява средства от спонсори. И ако държавната подкрепа дойде точно на място и навреме.

Не важи старата песен за липсата на спортни бази. Защото не е вярна. Като цяло у нас вече има хубави зали, арени и стадиони. Проблемът е, че клубовете, които по дефиниция трябва да правят спорта, често нямат възможност да получават достъп до същата тази скъпа база, за чието ползване резонно се искат и сериозни наеми.

Преди да започнем да пресмятаме колко е струвала подготовката на олимпийците от бюджета на Министерството на младежта и спорта, трябва да се кажат няколко неща.

Отдавна настана времето, в което и самото участие на олимпийски игри вече е доста сериозен успех. На практика квалификациите за игрите вече не са само увертюра, а сериозна част от голямото състезание. Това е така, защото конкуренцията в световния спорт главоломно расте. Затова достигането до игрите е все по-трудно, но у нас продължаваме да въздишаме по миналото ,без да искаме да видим настоящето. И много странно въпреки хала ни отново искаме да сме на върха на спортния свят. И когато това не става, виновни най-вече са олимпийците.

Игрите в Рио още не са преполовени. Предстои участието на боксьори, борци, гимнастички, бадминтонистки, лекоатлети… Това, че досега нещата не се получиха в преследването на заветния медал при гребци, стрелци, фехтовач, плувци, колоездач и т.н., съвсем не прави родните участници в Рио по-малко олимпийци или по-малко спортисти. Всички са тренирали упорито, за да гонят олимпийската си мечта.

Затова отново трябва да се каже - пожалете българските олимпийци! Пожалете ги от първосигналните критики. Не искайте от тях това, което понякога просто не могат да направят. И не ги корете, защото са се раздали по олимпийските трасета според силите си. Бъдете сигурни, че почти всички те са го направили. Това „почти“ е просто едно изключение от корта.

Иначе в коя обществена дейност или сфера сме шампиони или поне в световния топ 3, че изискваме точно от спортистите ни да са най-добри? По икономически или демографски показатели? По подреденост на държавата? По спазване на законите? По обществен ред? По равнище на образованието? Като си отговорим на тези питания, нека кажем дали е честно да искаме от олимпийците единствено и само медали.

Възможна крайна теза би могла да бъде - щом не могат да печелят, по-добре да си останат у дома. И да не харчат пари. Но контратезата е - олимпийските игри не са само спортно събитие. А мащабността и дълбочината на олимпийските идеи дори и днес изключват победата на всяка цена. Световен празник като игрите и дефилирането на всяка нация на официалното откриване пред очите на цялата планета е въпрос на престиж и култура. На самочувствие и вяра в общочовешките ценности, заложени в Олимпийската харта. Заради всичко това отказ от участие няма как да има.

Проблемите, както най-често се случва, са на родна земя. И са далеч по-генерални от това дали един роден олимпиец се е класирал 20-и или 50-и.

Цялата ни спортна система има нужда от пренареждане и презареждане. Може би този процес ще стартира с изцяло новия Закон за спорта, чието приемане предстои до края на годината. Ясно е обаче че приоритет няма как да не е развитието на сериозни и жизнени спортни клубове. Също повсеместното издигане на професията „треньор“ на подобаващата й позиция в обществото. Уточняването на реални и действащи критерии, според които отделните спортове да получават парчета или парченца от държавното финансиране.

Иначе и за 2016 г. големите спортни федерации получиха добри договори от страна на държавата за финансиране на представителните си отбори. Добри съобразно ситуацията в България, а не в сравнение с повечето от тези, които искаме да побеждаваме. И ако не постигнат съответните планирани резултати, топката би трябвало отново да е в тяхното поле.

Целта на първо място би трябвало да е - повече здрави деца и по-малко шампиони, дошли само по естествен път. С наличие на т.нар. широка спортна пирамида, която у нас я има само в няколко спорта, които са в Рио. Има и голяма масовост при много други, основно в спортните игри, но там сглобяването на силни представителни отбори е процес с много повишена трудност за българското общество и държава открай време. Трябва да върнем и хубавото от предишната спортна система, брутално разрушена у нас за разлика от същата като територия и население Унгария, на която сега дишаме прахта и в Рио.

Останалите спортове разчитат на развитие „под похлупак“ на няколко талантливи юноши и на натурализирани подкрепления. Но от подобна схема българският спорт и българските деца няма как да спечелят.

 

 

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Спорт