В катедралния храм „Св. Неделя“ лежат мощите на безбожник

Съвременници описват двореца на крал Стефан като „Храм на удоволствията“. Владетелят си падал по виното, хазарта и хубавите прислужнички. Винаги бил готов за приключения

Една истина позори центъра на столицата София. Малцина знаят за нея, защото се спотайва в катедралния храм „Св. Неделя“. Там се пазят мощите на светия с житие разпънато от похотливи и кървави изстъпления. Може да се види онова, което е останало от сръбския крал Стефан Урош II Милутин.

„В тази наша църква, без да предполагат, вярващите почитат мощите и целуват ръката на един от най-бележитите авантюристи и сластолюбци не само на Балканския полуостров, а и в Европа. Такова нещо не би могъл да си позволи нито един народ“, възмущава се проф. Йордан Иванов.

Проклет приживе от жертвите си, след смъртта Милутин е обявен за светец от Сръбската православна църква. Той е воювал с България, късал е части от земите ни, а нашето духовенство столетия тачи култа към нашественика. И досега побелели столичани казват „Св. Крал“ на църквата „Св. Неделя“. Така се е наричала тя в миналото.

Стефан Милутин слага кралската корона през 1282 г., когато по-големият брат Драгутин му отстъпва престола. Уговорката била Милутин да управлява докато братовите синове станат пълнолетни. Абдикиралият не подозира, че неговите деца никога няма да се докоснат до трона.

Стефан първо се жени за Тесалийската принцеса Елена. Скоро обаче я изоставя и взема за съпруга Елисавета, дъщеря на унгарския крал Стефан V. Маджарката е балдъза на Драгутин, който бил женен за сестра й.

За трети път Милутин минава под венчило с щерката на българския цар Георги I Тертер. През 1284 г. слага на Ана брачен пръстен, а през 1299 г. я прогонва. Целта му е да освободи ложето си за дъщерята на византийския император Андроник II. Новата съпруга Симонид е едва шестгодишна - непозната тръпка за сластолюбеца!

Съвременници описват двореца на крал Стефан като „Храм на удоволствията“. Владетелят си падал по виното, хазарта и хубавите прислужнички. Винаги бил готов за приключения.

„Крал Малетан иска да се ожени за сестра си Кателена, а она не рачи“, гласи една народна песен, записана от фолклориста Кузман Шапкарев. Според нея кралят все не можел да си хареса невеста и затова ребром попитал: „Мош' ли, сестро, менека да земеш?“ Кателена обаче не се подала на кръвосмешението.

Българката Ана ражда на Милутин дъщеря и син. Кралят дава щерка си за жена на цар Михаил III Шишман, чийто баща е сразил в битка. Синът си ослепява, защото дръзнал да се побуни срещу него.

Свирепият монарх умира внезапно на 29 октомври 1321 г. Мълви се, че причината за смъртта е невръстната Симонид. На сръбския престол сяда незрящият син Стефан Урош III Дечански, а бащата ослепител е обявен за светец.

Тялото на Стефан Милутин е погребано в Банския манастир в Косово. По време на Косовската битка през 1389 г. кральовите останки са спасени в близкия град Трепча. През 1455 г. селището е разорено от турците и мощите поемат към София. Пренася ги тукашният митрополит Силван.

„Как се е създал у софиянци тоя висок култ към Св. Крал?“, пита църковният историк Иван Снегаров и се опитва да обясни явлението: „С течение на времето софиянци почнали да забравят националното потекло на Св. Крал и го считали свой местен светия.“

Стихийният Милутин е почитан като пазител от природни бедствия. Не само християни, но и мюсюлмани удряли чела пред ковчега му. Турците го наричали Крал баба (отец, баща) и вярвали, че мумията пази града от земетресения.

Кральовият кивот винаги е стоял в най-личния софийски храм. Първо е положен в катедралната църква „Св. Георги“. През ХVI столетие тя е превърната в джамия и сърбинът е преместен в църквата „Св. Марина“. През 1578 г. немският пътешественик Стефан Герлах го намира тук. Виждали се само ръцете на мумията, а на гърдите му имало блюдо за помощи.

По-късно Милутин обитава църквата „Св. Архангел“, докато най-сетне е преместен в катедралната „Св. Неделя“. Руският славист Виктор Григорович пише, че през 1845 г. е видял тялото под нейния свод.

Българите използват слабостта на поробителя към Крал баба и измолват построяването на нова църква. През 1856-1865 г. върху старата „Св. Неделя“ е вдигнат нов храм. Някои софиянци искат той да се посвети на равноапостолите Кирил и Методий, но други настояват да си остане името „Св. Неделя“.

„Средечани никога не са наричали храма „Свети Крал“; те го наричаха голямата църква или „Света Неделя“, пише публицистът Петър Карапетров. През 1895 г. той пояснява:

„Обаче, когато в последната Руско-турска война русите бяха завзели Средец, владиката Мелетий намерил, че названието „Света Неделя“ не било благозвучно за ушите на русите, па и за да угоди на тогавашния тука сръбски дипломатически агент, който му бил личен приятел, и надясно и наляво казвал и разправял, че храмът се не казва „Света Неделя“, ами се вика „Свети Крал“.“

Мелетий налага името не само за да угоди на сърби и руси. Той се вслушва в широките народни маси, които искрено тачат мощите. Във възрожденския печат например църквата почти винаги се споменава като „Св. Крал Стефан“.

Оказва се, че демоничният ореол на Милутин е по-силен от мъченическия на Неделя. За разлика от сръбския монарх тя отказвала брак, защото се била сгодила за Христа. Неделя искала да умре девица. Озлобен почитател съобщил на римския император Диоклециан, че е християнка. Благоверната била подложена на жестоки изтезания и предала душата си на Господа.

Светията многоженец преименува не само централния софийски храм. По едно време главата на Милутин е вдигната от кивота и занесена в Горнобанския манастир „Св. св. Кирил и Методий“. И става чудо - миряните започват да викат на тази обител „Св. Крал“!

Стефан Милутин винаги е гледал на изток. Един от подвизите му е присъединяването на Скопската област към кралството. Когато неговите мощи пристигат у нас, в тях продължават да тлеят въжделенията за Велика Сърбия.

По време на Сръбско-българската война от 1885 г. крал Милан тръгва да „освобождава“ и тленните останки на своя средновековен предтеча. В София обаче суеверни се кълнат, че тъкмо Св. Крал е отървал столицата от нашественика.

През 1893 г. сръбският вестник „Дневни лист“ цитира реч на командира на Пиротската дружина. Офицерът сложил ръка на сабята и призовал войниците: „Костите на Краля Милутина и на други сръбски владетели и светци викат към вас да ги освободите, да ги не къса и да ги не мъчи веке сръбският неприятел!“

Западните ни съседи мислят за мощите и по време на Първата световна война. След Ньойския диктат те се обръщат към генерал Кретиен, главнокомандващ окупационния корпус у нас. Сърбите го увещават да им предаде мощите.

Генералът обаче имал други грижи, хич не му било до стари кокали. Пък щяло да пламне и народно негодувание, преценява той. Българите едва ли биха се лишили от кралската десница, която от векове благоговейно целуват.