Политиката на Макрон - като на Блеър и на Клинтън

Реакцията бе неизбежна

Безредици по улиците. Затворени бензиностанции. Панически покупки на храна в супермаркетите. Страната е в хаос. Това не е антиутопична картина на Великобритания след Брекзит, а на Франция тук и сега под управлението на самопровъзгласилия се за антипопулист Еманюел Макрон.

Френските политици неизменно претендират, че са вдъхновени от де Гол и Макрон не прави изключение. На неговата официална президентска снимка се вижда книгата с военните мемоари на Де Гол. Подсъзнателното послание на Макрон към френския народ е очевидно. Подобно на Де Гол, той ще бъде силният водач, ще се издигне над дребнавата политика и ще управлява в национален интерес.

Сравненията с Де Гол, направени в последните дни, със сигурност, не касаят времето на Де Гол, когато създаваше френско правителство в изгнание в Лондон през 1940 г., или за Де Гол, който излекува раните от Алжир през 1958 г. Протестите на „жълтите жилетки“ неизбежно ни навеждат към май 1968 г., когато улиците на Париж бяха окупирани от студентите и работниците.

Подобно на Де Гол, Макрон не успя да забележи зараждащите се улични протести. Подобно на Де Гол, той не беше адекватен на ситуацията и нямаше подходящ отговор. И подобно на Де Гол, той ще плати тежката политическа цена, защото неговата партия твърдеше, че никога няма да капитулира пред исканията на протестиращите, ако излязат на улицата, но направи точно това и прекрати по-високите данъци върху горивата.

Има немалка ирония в това, че човекът, който се самопровъзгласи за отговора на популизма, провокира най-значимата демонстрация на популисткия гняв, който Европа някога е виждала. Когато пристигна в Елисейкия дворец, Макрон бе приветстван като нова порода политик, но той наистина беше политик от миналото, а не от бъдещето. Той е последният центрист-технократ в традицията на Бил Клинтън, Тони Блеър и Герхард Шрьодер.

Предшественикът на Ангела Меркел беше истинският модел за Макрон, защото Шрьодер прокара тежките реформи в пазара на труда и в социалната политика в началото на XXI век, за да направи най-голямата европейска икономика още по-конкурентоспособна. Реформите заработиха. Германия има ниска безработица и огромен търговски излишък, но това не се дължи на факта, че германските работници приеха намаленията на заплатите и намаляването на тяхната съпротивителна сила, а на това, че бяха направени в най-подходящото за това време.

Макрон смяташе, че тази рецепта ще заработи във Франция. В лицето на Марин Льо Пен той виждаше слаб противник в президентската надпревара, и спечели поста с доста слаба основна подкрепа. Франция избира своя лидер в двуетапен процес. Първият кръг е с множество кандидати, а втория кръг, е когато двамата кандидати с най-голям брой гласове отиват на балотаж. Има поговорка, че Франция избира в първия кръг, а елиминира във втория, но едва един от четирима гласували беше дал гласа си в подкрепа на Макрон.

Но въпреки това, новият президент смяташе, че има силен мандат за структурна реформа. Той съкрати данъците на богатите, улесни фирмите в наемането и уволняването на работната ръка и надделя над исканията на железопътните профсъюзи. Но беше само въпрос на време, преди да дойде реакцията.

Френската икономика се бореше да поддържа темпа на Германия. Но тя имаше много ограничени възможности да стимулира това, защото лихвените проценти се определят от Европейската централна банка, а фискалната политика и публичните разходи са ограничени от правилата за бюджетния дефицит на еврозоната. Франция подкрепи идеята за еврото, защото си представяше, че общата валута ще намали силната германска икономика, но се случи точно обратното. Германия стана доминираща сила в еврозоната и в разширения ЕС. Еврото заработи за Германия, или, по-точно, заработи за немските износители. След като видя своята грешка в присъединяването си към еврото, Франция се опитва да я отстрани.

Още докато беше в „медения месец“ на своя президентски мандат, Макрон обяви своя план за укрепване на паричния съюз, чрез формиране бюджета на еврозоната, контролиран от самата еврозона. Той знаеше, че единственият шанс, Берлин да приеме това предложение е, ако Германия вижда във Франция равноправен партньор, нещо, което не беше налице в продължение на много години. Начинът да постигне това беше да се постави френската икономика в същия строг режим на икономии, който немците бяха приели при Шрьодер. Като допълнителна полза от огласяването на новия вътрешен дневен ред, Макрон смяташе да създаде по-благоприятна за бизнеса околна среда и да пренасочи баланса на работните места към капитала за сметка на труда.

Германия беше податлива на желанието за по-широка фискална политика на еврозоната, както и на очакванията да участва във финансирането на това начинание. Тя обаче имаше колебания дали Макрон ще може да осъществи това във Франция и нейните съмнения бяха потвърдени от най-лошото улично насилие от половин век насам. Но има една друга гледна точка. Политиците трябва да разберат, че финансовата криза и едно десетилетие на нагласяване на жизнения стандарт, направиха разликата между това, какво е политически осъществимо и какво не може да се осъществи.

 

Режим на строги икономии

Възможно ли е, колкото и да е желателно, да се използва данъчната система за справяне с изменението на климата. Отговорът е да, само ако понижението на жизнения стандарт напълно се компенсира чрез намаляване на другите данъци. В противен случай това е просто режим на строги икономии, които гласоподавателите навсякъде по света ще отхвърлят. Политическо самоубийство ще бъде президентът на богатите да каже на гласоподавателите да не се гневят на повишаването на цените на горивата, да ползват споделено пътуване или да пътуват с обществения транспорт. Това не е Де Гол, а Мария Антоанета и нейния девиз „като няма хляб да ядат торти“.

(Превод за „Труд“ Павел Павлов)

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Коментари