Красимир Каракачанов има отлична възможност да се възползва от реалните страхове на българите от злокобната емигрантска вълна, не се долавя хъс обаче

В условията на реална или фасадна демократична многопартийна система, каквато имаме по нашенско, основна и постоянно действаща задача пред партийните апарати и водачите е мобилизацията на членската и симпатизантската маса преди избори. При очевидно фасадния вариант в България надъхването на избирателите чрез градивни мотиви бързо се изчерпа още през 90-те години на миналия век. Изхабяването на водачите и техните видими обкръжения, повяхването на представителните за партиите обществени фигури и компрометирането на примамките на пропагандния антураж неизбежно доведе до преизползването на подбуждане към отрицателното и наказателното гласоподаване.

„Демагог“ буквално значи „водач на народа“, като такива в древността са определяни Аристид и Перикъл, но още в античните времена думата се е натоварила с отрицателни асоциации. Аристотел нарича демагозите „ласкатели на народа“ заради усилията им така да постигнат смирение сред хората, неспособност за съпротива и протест срещу несправедливостите. Обаче демагогията със светли обещания и ласкателства има сравнително кратковременно въздействие, което скоро води до тежки загуби за демагогстващите.

Политиците редовно шантажират избирателите чрез страхове и тревоги, в хода на предизборната кампания за президент се виждат очевидни примери. Безценни услуги предстои да сторят на народонаселението, стига то да избегне идването/оставането на власт на политическите противници. Та те са пределно опасни за обществото и държавата! Вече са го доказали при предишните си властвания, несъмнено ще бъдат още по-вредни при евентуално ново овластяване.

Следователно на избирателите им се внушава, че им остава само да ги отстранят чрез наказателен хъс пред урните или чрез отказ да се гласува. И в двата случая печели „спасяващата“ партия или коалиция, най-успешно успяла да формира в своя полза страхове. Особено релефно изпъква тази тактика в сблъсъка между двамата претенденти за президентското кресло в САЩ. Ако победи Клинтън, вещаят от отбора на Тръмп, икономиката се срива, мигрантите заливат страната, войната с Русия и Китай става неизбежна и унищожителна. Тръмп е луд и развратен, пръв приятел на Путин, крещят опонентите, Америка ще погине начело с него.

Страхът от промяната има извънредно силно въздействие върху самите управници. С оглед своята сигурност във властта те активно пренасят страховете си върху гражданите под предлог сигурността на държавата и обществото. Действат обикновено посредством разнообразни въздействия върху емоционално-волевата сфера, представяйки опасностите като много близки, едва ли не непосредствено предстоящи.

Страхът е базова емоция, извънредно силен механизъм за въздействие както върху индивида и групите, така и върху масите. Страховете водят до смирение, а се пораждат от насилието. То е в широка гама: от преките убийства и през правораздавателната репресия до различните форми на публичната дискредитация чрез клевети и очернящи интриги. Проф. Васил Проданов пише: „Осъществяването на насилие може да стане както чрез директно физическо въздействие, така и с икономически и политически средства, пропаганда, манипулация, психологически натиск“.

„Реформаторите“, верни на седесарската си същност, плашат избирателите с отдавна несъществуващите комунисти и служители от бившите тайни служби, с коварната Русия и отвсякъде опасния Путин. Напълно изтърканите страшки за вездесъщите ченгета и злите комуняги, по-новите вносни пропагандни мантри за хибридната агресия и пълзящата путинизация могат да впечатлят малцина. Опитват да стреснат и откъснатите им от ГЕРБ симпатизанти с глупашки изцепки като Раданчовото „Хей, Бай Хуй“, но с нея той само припомни за онова обръщение към него „Гъз, ти си наше знаме!“. На гол дирник такива задявки излизат лютиви.

Позитанските тарикати извадиха на бойното поле Военния, Генерала, всъщност древния образ в колективното несъзнателно на Героя, на извора на благородство и храбреца, винаги побеждаващ злото. На представителя на военното съсловие са присъщи мъжество, сила и решителност, а насилието е важна част от начина му на живот и професионална подготовка. Образът е много популярен политически във всички времена, играе се в доста страни, у нас от години Генерала успешно играе Бойко Борисов.

Сега в по-неблагоприятни условия го подхваща Румен Радев. Внушава се традиционната за военните в политиката насоченост против „вътрешните“ врагове чрез силови решения. Когато народът е силно разколебан и загубил вяра в уменията и почтеността на „ораторите“, военните нерядко са вземали властта и са ставали народни водачи. Възниква със сила обаче въпросът за центъра на държавната власт и за нейното върховенство. У нас този център е извън България...

ГЕРБ размахва страха за хаоса и свързаните с него безбройни беди в случай на загуба на т.нар. стабилност. Тя пък ще е следствие от загубени избори през ноември и възникване на правителствена криза. Мислете му, партийци и настанени в администрациите „сачми“, предстои да ви наритат и натирят, ако не се напънете да спечели Цачева! Мисли му, народе, ако ни загърбиш другия месец, тройна коалиция и Орешарски ще те яхнат!

Отборът на Красимир Каракачанов има отличната възможност да се възползва от напълно реалните страхове на българите от злокобната емигрантска вълна и антиевропейските замисли на турския президент Ердоган, касаещи България. Не се долавя хъс обаче, правят го вяло, очевидно защото не искат да си развалят отношенията с ГЕРБ, като атакуват правителството за явните му недомислици и провали в тези посоки.

Прицелените в турчеещия се електорат партии се сочат една друга като заплахи за „своите“ избиратели. Засега не разкриват коя как ще изтъргува специфичната си роля на плашило за симпатизантите на другите партии. Вероятно ще действат в полза на ГЕРБ, като партия на власт има най-мотивираните от страха да загубят бизнеса, постовете и работата си потенциални гласоподаватели.