Посланик Петър Воденски пред „Труд“: Москва и Анкара имат общи интереси в икономически план

Важно е политиците да се опитват да чуят какво им казват дипломатите

Доколко предвидими бяха икономическите и финансови трусове в Турция от последните седмици; търси ли Анкара верен нов приятел в лицето на Москва или само дърпа опашката на Вашингтон и защо; новите геополитически реалности в световен мащаб налагат ли нова гъвкавост във външната политика на страните от региона на Балканите и в частност България – само малка част от темите, по които потърсихме мнението на кариерния дипломат и бивш посланик на страната ни в Турция Петър Воденски.

- Г-н Воденски, от две седмици съседна Турция преживява неочаквана финансова и икономическа криза, видимо като че ли създадена от външни фактори. Какво предизвика според вас тази ситуация?

- Тази криза не е съвсем неочаквана. Една от причините турският президент Реджеп Ердоган да изтегли с една година напред изборите, които трябваше да се произведат догодина, беше именно очакването за такава икономическа криза. От началото на годината лирата губи от стойността си. За последните 10 години външният дълг на Турция от 20% от Брутният вътрешен продукт сега се равнява на 70 на сто от БВП. Трябваше да бъдат вдигнати лихвените проценти на банките, на което Ердоган се противопостави – включително и по верски причини, защото както знаете, монотеистичните религии и в частност Ислямът са против лихварството. Не всички монотеистични религии се съобразяват с това изискване, но, очевидно, Ердоган държи на него. След избирането му за президент на последните избори, при промените в кабинета, които той направи, сложи своя зет за министър на финансите – което пък даде повод да се заговори за загуба на суверенитет на централната банка. Все фактори, които бързо разтревожват и прогонват инвеститорите. За допълнителен катализатор сега послужи митническата война, която де факто президентът на САЩ Доналд Тръмп обяви на турската металургия, като увеличи двойно митата за внасяните от Турция стомана и алуминий. Това пък задълбочи противоречията, които имаше между Вашингтон и Анкара, и които се натрупват вече близо 4 години. Като се има предвид, че в Турция негласно обвиняват САЩ за опита за преврат през 2016 г., можем да си представим настроенията на Турция сега. Даже има оценки, че разривът между Турция и САЩ е едва ли не необратим. Аз не бих стигнал до такива крайности. Както виждаме, и Тръмп, и Ердоган са неотстъпчиви като личности и характери, но също така сме свидетели, че могат да правят отстъпки - единият по въпроса за отношенията със Северна Корея, другият за тези с Русия след свалянето на руски самолет над Сирия преди време. Така че има според мен перспектива за изглаждане на отношенията между Турция и САЩ в бъдеще, но какво ще се случи - предстои да видим.

- Своеобразният триумвират за решаване на съдбата на Сирия, който направиха преди два месеца президентите на Турция, Русия и Иран, не повлия ли също на обтягането на отношенията между Анкара и Вашингтон?

- Несъмнено една от причините за обтягането на двустранните отношения е, че Турция се ориентира към Русия като тактически съюзник в Сирия. САЩ на този фронт подкрепят кюрдския фактор, защото смятат, че им върши работа в борбата с „Ислямска държава“, което може много да бъде оспорено. Важното е, че за Турция каквато и да е форма на държавно образувание да са обещали САЩ на кюрдите, за да се сражават срещу ИДИЛ, е неприемлива и представлява смъртоносна заплаха. Там вече Анкара и Вашингтон сблъскаха интересите си. Намериха някакъв „модус вивенди“ около големите турски военни операции в Африн и Манбидж, където успяха да договорят съвместна „пътна карта“. Но такива договорки предстоят за Турция и с Русия, и с Иран. И този съюз между Русия, Иран и Турция, за който говорите, е също тактически и ще видим колко дълго ще продължи.

- Този съюз дава и икономически гаранции на Ердоган. Покрай отслабената от гражданската война Сирия, той напълно овладя течението на река Ефрат, строи водноелектрически централи от своята страна на границата, развива инфраструктурата...

- В икономически план Москва и Анкара имат общи интереси в региона – за Русия на първо място това е износът на енергоносители; за Турция това е износът на селскостопанска продукция, работна ръка за строителството. Масовото връщане на руски туристи по турските курорти тази година също демонстрира желание за развиване на взаимните икономически интереси. Доколко това може да се превърне в някакъв политически или друг съюз, съм доста скептичен. Видяхме че турският президент Ердоган направи заявка за БРИКС, на което руската страна отговори уклончиво. С което стана ясно, че ходът е по-скоро Турция да ядоса САЩ с „ние имаме алтернатива“ – доколко е реална тя, е спорен въпрос.

- Смятате ли че това обтягане на отношенията между САЩ и Турция, на което сме свидетели, може да повлияе на ангажиментите на Анкара към НАТО? И как би се отразило това на сигурността в регионално отношение?

- На този етап НАТО, в лицето на генералният секретар Йенс Столтенберг казва, че Турция е примерен член на организацията, с всички останали суперлативи. Но самото бъдеще на НАТО в сегашната му форма малко или много се поставя под въпрос. Особено, като имаме предвид поведението на американския президент Доналд Тръмп на последната среща на върха на Алианса в Брюксел и всички въпроси, повдигнати от него. Засега не виждам Турция да е заемала позиция против ангажиментите си към НАТО, но и въпросът за бъдещето на самата организация е любопитен момент.

- Къде според вас ще се озове България в един хипотетичен сценарий на трайно затопляне на отношенията между Турция и Русия и съответно охлаждане на тези „със Запада“?

- За нашата историческа памет, в региона всъщност се създават едни напълно нови съюзи. Ние винаги сме били малко или много с Русия, когато сме имали въпроси за решаване с Турция, още от робството насам. А сега в региона виждаме намесени интересите, както на Москва и Анкара, така и тези на Вашингтон и Брюксел, включително и тихомълком тези на Пекин, който от няколко години също се промъква насам. За нас това е напълно нова обстановка и ни е необходима една много предвидлива и последователна външна политика в един многовекторен свят. Винаги съм застъпвал тезата, че във външната си политика България няма ресурса да диктува какво ще се случи в региона. Но може да предугади какво ще решат големите, преди то да се случи и да ни бъде наложено силово и без зачитане на нашия интерес. И България да успее да вплете своите предложения в тези на големите. Това е изпълнимо. Може да бъде постигнато. Но за целта е необходима многовекторна и много отворена външна политика, която да може да отработва всички тези гледни точки, които споменахме. За това е важен и личностният фактор...

- Имаме ли професионалния капацитет?

- Ние разполагаме със сериозни дипломати, които могат да отиграят такива ситуации. Въпросът е доколко политиците са в състояние да чуят. Защото доста често пропускат да чуят какво им казват дипломатите. А съвсем отделно е да го направят. Сами видяхте по време на българското председателство на ЕС срещата, която се организира за европейското бъдеще на Западните Балкани. Голям успех, реализиран благодарение на това, че успяхме още в началото на периода да вплетем този си интерес в общия дневен ред на съюза. Предложението се приемаше отначало с насмешка в Брюксел, но в крайна сметка се обърнаха нещата, българските дипломати успяха да я реализират, но все още се съмнявам, че политиците ни разбраха какво точно се постигна и колко голям е този успех, отвъд заглавията и рекламата, които излязоха от цялото нещо. Така и тук с тези многовекторни интереси и фактори, които влияят на региона, не съм сигурен, че политиците ще искат да чуят дипломатите какво имат да им кажат. Иначе професионалният капацитет го имаме, все още не е разрушена напълно българската дипломация.

- Да се върнем отново към отношенията Турция-САЩ, вие споменахте по-рано, че този процес на охлаждане продължава вече няколко години и най-сериозно се разгоря преди през 2016 г. около т. нар. опит за преврат, за който Анкара обвинява живеещият в САЩ Фетуллах Гюлен. В чистката, която Ердоган провежда оттогава бяха набедени стотици хиляди души за поддръжници на метежниците; турските тайни служби отвличат безотчетно предполагаеми „гюленисти“ от чужди държави; това поведение на Анкара не е ли също фактор за сегашната ситуация?

- Турският президент Ердоган е наредил на турското разузнаване, чийто директор е негов много приближен, да предприеме действия за извеждане на „гюленисти“ от чужди държави – видяхме го в Косово, в Азербайджан, в Украйна и последното фиаско в Монголия. От България поне не съм чувал МИТ (бел. ред. – турските тайни служби) да са извеждали някой без наше знание. Доколкото знам, е търсен контакт за двустранно споразумение по този въпрос. Но така или иначе, тази намеса на Турция във вътрешните работи на страни, в които Анкара смята, че има влияние, е абсолютно недопустима. Тя върви по линия на турските и мюсюлманските малцинства в дадени страни, където го има – инструментите са МИТ, ТИКА (Агенцията за развитие) и Дианет - дирекцията по вероизповеданията, която се грижи за мюсюлманите в близки и далечни страни, изпраща проповедници в чужбина, следи за „Гюленисти“ и други неприятели и т. н. Тоест, Турция си има такава политика и я осъществява посредством съответните инструменти. Прибягва се и до партиен инженеринг, както видяхме и в България на последните и предпоследните избори. И, откровено казано, не съм чувал друг, освен служебното правителството на Огнян Герджиков, да поставя въпроса за това пред турската страна. Ние водим политика да не правим забележки на Турция, в интерес на това тя да спира имигрантите през нашата граница, но ми струва, че при настъпилите нови геополитически дадености е необходимо да се внесат корекции в тази наша политика. И отново като бивш дипломат казвам, всичко зависи от това дали ще ни чуят политиците, когато ги съветваме.

Нашият гост

Посланик Петър Воденски е български дипломат от кариерата. Роден е през 1951 г. Бил е генерален консул и посланик на България в Турция, Молдова и Кипър. На два пъти е заемал длъжността началник на кабинета на министър на външните работи. Служил е и като офицер от военното разузнаване. През 2013 г. издава автобиографичната книга „А иначе дипломацията е сериозен занаят“.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Интервюта