Посланик Петър Воденски пред „Труд”: Трябва да стоим единни с Европа срещу Ердоганова Турция

Действията на турския президент са вредни за страната му, вредни за България, но най-вредни са за българските турци

- Г-н Воденски, как оценявате изострянето на тона в отношенията между ЕС и Турция през последните седмици? Турският президент Ердоган и официални лица несъмнено нарушиха всякакви норми на добрия тон с изказванията си; Германия и Холандия предприеха сериозни ответни мерки.

- Ердоган в момента е сякаш обсебен от една и само една мисъл: как да преустрои Турция от парламентарна в президентска държава, за да завладее и по закон цялата власт. Той и досега, особено след опита за преврат, има в ръцете си тази власт - в страната след 15 юли 2016 г. има извънредно положение, удължавано няколко пъти, като президентът управлява с укази. Според различни данни поне 85 000 държавни служители са били отстранени от длъжност, 96 000 са обявени за “заподозрени”, а 40 000 са арестувани. Броят на отстранените съдии и прокурори е близо 5000, закрити са десетки вестници и телевизии. Снет бе имунитетът на депутатите от опозиционната прокюрдска Демократична партия на народите, а те бяха арестувани, за да бъдат разследвани за терористична дейност. Десетки турски офицери, работещи в Брюксел, както и в различни щабове на НАТО, отказаха да се завърнат в Турция и поискаха политическо убежище, след като видяха как техни колеги, които са се завърнали в страната, бяха арестувани и обвинени в “гюленизъм”. Някои висши турски дипломати също отказаха да се върнат, защото научиха, че техни колеги са били закарани в Турция буквално “в чували”. Хора, живеещи в Турция, разказват, че като попитат за някой съсед, когото не са виждали известно време, например “Бай Ахмет нереде?” (Къде е бай Ахмет), получават отговор “Гитти битти” (Отиде, та се не видя). Като при Сталин едно време.

По някои оценки Ердоган използва преврата от 15 юли, за да направи своего рода контрапреврат и да вземе властта “по законен път”. При евентуално осъществяване на желаните от него промени той би се превърнал в “повелител на всички власти”: ще е начело на изпълнителната власт, едновременно запазвайки поста на лидер на партията; ще назначава вицепрезидента и министрите, ще назначава и отстранява висшите бюрократи, половината от Висшия съвет на съдиите и прокурорите и т.н. - представете си какво означава това.

- Наблюдатели коментират, че в основата на скандала е фактът, че референдумът на Ердоган разединява турското общество до такава степен, че изходът от допитването ще се реши от гласовете на диаспората зад граница, предимно в Европа. И съответно отказите на Берлин и Хага пречат на плановете на турския президент да събере необходимата подкрепа.

- Първоначално Ердоган дълго време проучваше дали желаните от него промени в конституцията биха минали през Меджлиса и когато разбра, че това е невъзможно, реши да играе вабанк и да отиде на референдум (насрочен за 16 април). Най-вероятно проучванията му сочат, че и на референдума не би получил достатъчно одобрение, което го “настърви” още повече. Сега в Турция се заглушават по всякакъв начин гласовете против предлаганите от него промени, агитира се в тяхна полза - по медии, на митинги, срещи, включително на проповеди в джамиите, макар това да е забранено със закон, а онези, които се обявяват против, биват обвинявани в “гюленизъм” и “тероризъм”, като някои от тях биват и физически малтретирани.

Това, което у нас обозначаваме с термина “Европа”, буквално се стъписа от горните антидемократични действия на Ердоган. След известно мълчание се чуха гласове против, които впоследствие се засилиха. В лицето на турците, които живеят в страните в Западна Европа и имат правото да гласуват, Ердоган вижда ресурс за спечелване на референдума, което го кара да търси агитация сред тях - макар по турските закони такава агитация в чужбина да е забранена. Очевидно тези действия “дойдоха в повече” на някои европейски лидери, което доведе до безпрецедентна реакция от тяхна страна: недопускане на самолета с турския външен министър да кацне в Холандия, задържане на друг турски министър на границата на Холандия и т.н., а това буквално вбеси Ердоган, който обвини тези страни и техните лидери в “липса на демократичност” и “нацизъм”.

Според мен следващата стъпка на Европа би следвало да е: заемане на обща позиция спрямо Ердоганова Турция, като ние би следвало да участваме много сериозно и плътно в дискусиите за изработването й, и да заявим еднозначно нашия интерес от мерки, които да пресекат в зародиш едно дестабилизиране на ситуацията и пренасяне у нас (и в ЕС) на проблемите, с които сега се сблъсква Турция и които Ердоган иска да “експортира”.

- Същевременно той държи ЕС за заложник със “споразумението за бежанците”…

- Въпросът за т.нар. бежанци в Турция е много интересен. Причините за този феномен са различни, в основата им лежи, най-общо казано, желанието за по-добър живот. Преди няколко години, когато Турция видя, че в скоро време не може да очаква промени във визовия си режим със страните в Европа, тя на практика улесни във възможната степен визовия си режим с редица страни от Северна Африка и Близкия изток (визи се издаваха на летищата на онези лица, които обявяваха като цел на пътуването си “туризъм”, т.е всеки, които имаше достатъчно финансови средства и искаше да емигрира в Западна Европа, можеше да отиде в Турция “като турист” и там да търси съответните канали за придвижване по-нататък). Това е една част от хората, наричани - очевидно без никакво правно или каквото и да било друго основание - “бежанци”.

Друга част са действителните (за Турция, като непосредствен съсед на страни с военни действия) бежанци - хора, избягали от войните в Ирак и Сирия. Някои от тях имат желание да се придвижат към Европа - желанието се засили след злополучната покана от страна на канцлера Меркел да отидат във ФРГ, други очакват да настъпи мир и да се завърнат по родните си места.

Ердоган усети слабостта на Европа, която буквално “се задъха” през 2015 г. от огромния брой мигранти, донесли със себе си различни проблеми (свързани с интеграцията в обществото, засилването на антимигрантските настроения и възход на националистически партии, и не на последно място - тероризъм). Това доведе до споразумение между ЕС и Турция в опит за контрол върху мигрантския поток, което пък от своя страна даде в ръцете на Ердоган своеобразен “коз” за рекетиране на различните европейски страни.

- България обикновено има едно наум да стъпва предпазливо в отношенията си с южния съсед, адекватна ли е позицията ни през последните месеци? София не се поколеба да предаде издирван от Анкара за участие в "неуспешния преврат”, а само дни преди изборите официално изгони турски гражданин за опит за намеса във вътрешната политика на страната?

- Нашето положение е деликатно. От една страна, за нас би било най-добре Турция да е един стабилен съсед, с който да имаме отношения на приятелство и сътрудничество. От друга, няма как да си затворим очите за онова, което прави Ердоган по отношение на собственото си население в областта на демократичните принципи и норми. При предишното правителство ние предадохме на турските власти хора, обвинени в “гюленизъм”, без да им предоставим правото на юридическа защита - адвокати, справедлив процес и пр. неща, които най-общо обозначаваме с “права на човека”. С други думи, заради прагматични мерки - спиране на мигрантския поток към наша територия - ние жертвахме ценности, а това винаги води в средносрочен и дългосрочен план до негативи.

Допълнително напрежение настъпи, след като Анкара съвсем неприкрито и безцеремонно започна да се намесва в нашите вътрешни работи. С цел влияние върху нашите граждани - български турци, Турция - по информации от турски медии - финансира свои партийни проекти у нас, а министри от турското правителството пристъпиха към неприкрита агитация сред нашите изселници да гласуват за тези проекти. Организираха се торбички с хранителни продукти и логото на този “проект”, наети бяха автобуси в областите с наши изселници и бяха раздадени безплатни билети за “изборен туризъм”, финансирани бяха отпуски на работещите наши турци с оглед да могат да пътуват. Магистралата от Бурса към границата с България бе наречена “Дост Йолу” (”приятелски път” - каламбурът е в значението на думата “дост” - приятел, но същевременно и на конкретна българска партия). Турски емисари под различно прикритие у нас - дипломатическо, религиозни лица, търговци и пр., обикаляха районите с български турци и ги агитираха да гласуват за същия партиен проект, който щял да се пребори за “правата на турците” - сякаш те сега нямат права като всички останали български граждани - за обявяване на турския език за втори официален у нас, за културна автономия и за самоуправление не само на местно, но и на по-високо ниво.

- Но това е неприемливо!

- Така е и правителството, макар и служебно, предприе мерки строго в рамките на закона: бяха иззети незаконните торбички с юфка, захар, брашно и пр. продукти - и с “едно партийно лого” на тях; бяха изгонени няколко турски граждани, които с дейността си накърняват националната ни сигурност и подриват суверенитета и териториалната цялост на България; от Турция беше извикан в София “за консултации” българският посланик; на най-високо политическо ниво бе публично обявено, че Турция е наш съсед и съюзник, но тя се меси в нашите вътрешни работи, което е недопустимо, и българските органи ще предприемат всички необходими мерки за пресичане на тази намеса. В отговор на гневните изблици на президента Ердоган, че България трябвало да спазва нормите на демокрацията, българският му колега каза, че ние не учим другите на демокрация, но и не приемаме уроци, особено от такива, които сами търпят критика в тази област. Изброените действия на различно ниво и от различни наши структури показват, че става въпрос не за “солови изпълнения” на един или друг министър и шеф на агенция, а за “оркестър”, при това не с предишния, а с нов “диригент”.

И още нещо. Виждаме по телевизионните репортажи как много от нашите турци се притесняват от ставащото между Анкара и София, как не искат да изпълняват внушенията на Турция, как са изплашени. Нека подчертая дебело: действията на Ердоган са вредни за Турция, вредни за България, но най-вредни са за българските турци, които обикновено плащат в крайна сметка “масрафа” за нашите разправии, а това в никакъв случай не е честно спрямо тях.

- Има ли поле за маневри в момента за България, така че хем да запази открити отношения с Турция, хем да не пада заложник на едно допълнително изостряне на диалога между ЕС и Анкара? Това предполага ли участието на ”третия фактор” в международните отношения на Балканите, Русия?

- България е избрала своята ориентация, като за последните двайсет и няколко години благодарение на работата и усилията на много хора станахме “част от днешна Европа” в геополитически смисъл. Спомням си навремето, когато след падането на Берлинската стена пишехме разработки за бъдещата външна политика на България, един по-възрастен и мъдър колега казваше: “Опцията ни е Брюксел или Вашингтон, за нас по редица причини е по-добре Брюксел, ние трябва да направим така, че Брюксел да гледа на нас като на “един от тях” - дори да не успеем да станем нещо повече от техен заден двор, трябва да сме “един от тях”, защото иначе на това проветриво географско и геополитическо място сме загубени”.

За мен това означава в настоящия момент, че трябва да търсим общо решение с нашите партньори и съюзници - колкото и трудно да изглежда това сега. Прочетох, че при посещенията си в Брюксел, Малта и Рим президентът е поставил въпрос за създаване на общ оперативен план за защита на нашата граница - като външна граница на ЕС - в случай на кризисни моменти, а партньорите са се отнесли сериозно и са поели ангажимент да подкрепят тази инициатива. Това е много добър ход, защото такъв план означава не просто от ЕС да ни дадат “едни пари”, с които ние да закупим нови ”джипки” и други обществени поръчки за “правилните” хора, а да планираме, най-общо казано, коя от страните от ЕС какво прави, когато/ако Ердоган изпълни заканите си да пусне масово мигранти - какво прави всеки от нас в ЕС при 5 хиляди, 10 хиляди, 15 хиляди и т.н. незаконно пресичащи българо-турската граница.

 

Нашият гост

Посланик Петър Воденски е български кариерен дипломат. Роден е през 1951 г. Бил е генерален консул и посланик на страната ни в Турция, Молдова и Кипър. На два пъти е заемал длъжността началник на кабинета на министъра на външните работи. Служил е като офицер от военното разузнаване. През 2013 г. издава автобиографичната книга “А иначе дипломацията е сериозен занаят”. Работи в Дипломатическия институт към МВнР.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Интервюта