Съдбата на войводата опровергава очернителската представа за многото „предателства“ в историята ни

Уважаеми читатели, от днес всеки петък коментари за „Труд“ ще прави историкът проф. Пламен Павлов. Неговата рубрика ще се казва „Мистериите на българските земи“ и в нея той ще разказва малко известни факти от нашата история.

През настоящата година отбелязваме 150-та годишнина от подвига на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджата. В официален план това бе сторено на 18 юли на връх Бузлуджа. Неравната битка, водена от Хаджи Димитър и оцелелите му около тридесетина съратници с многоброен турски башибозук и редовни части, е морална победа над тираничната империя. Бузлуджа е и онзи предел, след който революционното движение тръгва по пътя, прокаран от Васил Левски. След 18 юли 1868 г. вече нищо не е същото, а в съзнанието на българския народ, особено на тогавашната младеж, Хаджи Димитър и Стефан Караджата извисяват ръст, надминаващ по своите епични измерения дори онзи на Крали Марко.

За последния бой на четата Захарий Стоянов ни е оставил разтърсваща картина: „Цели три часа се е продължавала ожесточената битка. От минута на минута гласовете „Напред, братя!“, „Удряйте!“, „Дръжте се!“ и прочее не се чували повече... (...) По сипея на долината се търкаляли вече верните синове на България, съшарени с множество куршуми, тяхната алена кръв образувала вече вадички по земната повърхност и внасяла семена за бъдещото величие на България...“

Могъщото слово на Захарий, местните предания, откритите и погребани на Бузлуджа кости на падналите герои създават убеждението, че старопланинският връх е лобното място на Хаджи Димитър. Дали обаче наистина е така? И защо по същото време, когато се създава легендата за Бузлуджа, хората от района на Сърнена Средна гора почитат паметта на войводата в подножието на връх Кадрафил? Пазители на паметта за последните дни на войводата са потомците на хората, грижили за него през далечното лято на 1868 г., но и местните свещеници, учители... През 1935 г. на поляна под Кадрафил е изграден символичен гроб с паметник на героя, а всяка година в началото на август се извършва поклонение в негова памет. Такъв събор ще се проведе и тази година. За развитието на традицията днес трябва отдадем дължимото на родолюбци като К. Кацаров, полк. Г. Кокеров, Ив. Муевски, Б. Ранделов, доц. Т. Дончев, инж. Хр. Христов, Хр. Енков, Ж. Милчева, д-р О. Константинов… Както и на общинските и местни власти в Брезово, Карлово, Раковски и други градове и селища.

Колкото и парадоксално да изглежда, няма нито едно документално доказателство, че Хаджи Димитър е загинал на Бузлуджа! Захарий Стоянов използва разкази на съвременници, които обаче не са очевидци. От тях излиза, че никой не е оцелял. Днес обаче е ясно, че са се спасили около десетина четници! Ето свидетелството, приемано за най-сигурно: „Хаджи Димитър, тежко ранен, малко остана да падне жив в ръцете на турските солдати. Но въоръжен с револвера си, той се бори до последната минута с една енергия, достойна за друго, по-добро време... Най-после той падна. Саблята му, револверът му, един телескоп и много писма се предадоха на Митхат паша в Русчук...“

Информацията е от излизащия на френски цариградски вестник „Courrier d’Orient“ и, въпреки че в нея се усеща известна симпатия към българската кауза, тя отразява официалната турска пропаганда. Без съмнение властта желае гръмогласно да обяви, че четата е напълно унищожена и че войводата е убит! Това не е убедило българите в истинността на информацията – при своята втора обиколка през 1869 г. Васил Левски е смятал да провери слуховете, че Хаджи Димитър се укрива нейде в Рила. Известният възрожденски деец д-р Васил Берон също се е вълнувал от случилото се през лятото на 1868 г. Само няколко месеца след събитията той среща един от оцелелите четници в Болград (Бесарабия, днес в Украйна). „Ами Хаджи Димитър жив ли е?“ – попитах го аз. „Не зная – ми отговори – само това зная – прибави той, че Хаджи Димитра го зле нараниха при Бузлуджа...“

Нека накратко представим „алтернативната“ версия за последните дни на войводата, която несправедливо се обявява едва ли не за измислица... Според участници в събитията раненият Хаджи Димитър е изведен от полесражението на Бузлуджа. Това съвсем не е невероятно, след като знаем как се спасяват Христо Македонски и още неколцина участници в четата. Четниците Никола Мартинов от Казанлък и Велко Кръстев от село Махалата (днешният град Искър, Плевенска област) с помощта на местни хора от селата Енина и Турия отнасят войводата на сигурно място. За три денонощия групата преминава около 40 км – задача, напълно постижима за млади и тренирани хора. Доказа го и примерната възстановка на този преход, организирана от Иван Муевски през 2017 година.

В подножието на Кадрафил грижата за ранения е поета от Христо Николов Свинарчето, Димо Божиков и Паско Пасков (от с. Аджар/дн. Свежен, общ. Брезово), както и от Гръд Пандурски, Тодор Патьовски и Слав Мочуков (от с. Мраченик, общ. Карлово). Както изглежда, поне някои от тези пастири са отколешни ятаци на български хайдути. Те носят храна и вода на войводата, опитват се да го лекуват с билки, но една сутрин го откриват мъртъв. Погребват тялото му, отбелязвайки гроба с голям камък. Този камък беше открит през пролетта на настоящата 2018 г. след разчистване на терена на мястото, което се знае и до днес от местни жители! През есента на 1880 г. костите на войводата са пренесени и погребани в двора на храма „Св. Апостоли Петър и Павел“ в Аджар с тържествена церемония, ръководена от епископ Гервасий, помощник на пловдивския митрополит Панарет. Гервасий е патриот, близък с Васил Левски, защитник на обикновените българи в тежките дни и месеци след Априлското въстание. Самото му присъствие надали е случайно. В службата участват поп Петър п. Стоянов от Аджар и поп Минчо Тачев от близкото с. Розовец. Присъстват много жители от Аджар, Мраченик, Розовец, Домлян и Турия. Събитието е отразено с дописка в пловдивския в. „Марица“, официозът на Източна Румелия, в броя му от 11 ноември 1880 г.

С това историята не свършва. Дописката във в. „Марица“ е показана на хаджи Маринка Асенова. С пълномощно от сливенското кметство тя въпреки падналия сняг потегля от Сливен към Аджар, за да измоли костите на сина си. Разпознава ги по един счупен зъб, „спомен“ от юношеството на буйния Димитър... Отнесени в Сливен, костите на героя са погребани в двора на църквата „Св. Никола“ в родната му махала Клуцохор.

Аджарската „история“ е била известна на Захарий Стоянов. Той отказва да признае, че под Кадрафил е погребан Хаджи Димитър и твърди, че това е лобното място на Христо Македонски. Оказва се обаче, че Христо Македонски е жив! Той пък на свой ред „отстъпва“ Кадрафил на Хаджи-Димитровия брат Тодор, който обаче среща смъртта в с. Дебел дял, Севлиевско... Така или иначе, до началото на 30-те години на XX век сливналии отдават почит на своя именит съгражданин пред неговия гроб в църквата „Св. Никола“. При това от 1897 г. до смъртта си през 1919 г. сливенски митрополит е именно Гервасий, препогребал през 1880 г. костите на войводата в Аджар. През 1931-1935 г. обаче се изгражда внушителния паметник на Хаджи Димитър, днес един от символите на „града на стоте войводи“. За трети път костите са извадени, за да бъдат положени в специална камера в монумента. И отново избухва спор чии всъщност са те – на войводата или на негов четник, поради което са прибрани от митрополията. По-късно са предадени на сливенския музей. Уви, днес около тези кости, има повече въпроси, отколкото отговори...

Историята за последните дни на Хаджи Димитър съвсем не е анонимна, а ни е завещана от реални хора. Те имат своите потомци и място в народната памет. Стореното от тези обикновени българи е било известно на техните съселяни. Никой от тях обаче, за разлика от други в нашата история, не се е опитал да „осребри“ помощта, оказана на войводата. И още нещо, съдбата на Хаджи Димитър още веднъж опровергава очернителската представа за многото „предателства“ в нашата история. Селяните от Свежен и Мраченик отлично са знаели какво рискуват! Тяхната човещина и почтеност, християнската съвест и солидарност заслужават признание. Нека в навечерието на 5 август, денят в който според Ботевия календар Хаджи Димитър прекрачва в безсмъртието, поне мислено бъдем със стотици наши сънародници в подножието на средногорския връх.“Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира…“