Боляринът Вачо вдигал наздравица съ сребърна чаша

Боляринът Вачо вдигал наздравица със сребърна чаша

Шестредов текст е изсечен върху масивен блок и е вграден в стената на вътрешния замък

През 60-70-те години на миналия век археологическите разкопки на Шуменската крепост под ръководството на археоложката Вера Антонова бяха едни от най-мащабните у нас. Те дадоха обилна информация за живота в един от големите градове на Второто българско царство. Наред с многобройните монети, накити и керамика, при проучванията бяха открити редица надписи. Потвърди се факта, че през ХII-ХIV век населението в България е било доста грамотно. Става дума не само за духовници или аристократи, но и за обикновените граждани, търговци и занаятчии. Често текстовете са изписани с трудно четливи букви върху най-неочаквани места и предмети. Това ги прави своеобразни ребуси, по чието разгадаване ми се наложи да работя с месеци.

Един такъв надпис е надраскан с разкривени букви върху отчупено дъно от висок керамичен съд. Под него в наивен стил са показани схематичните изображения на светците Константин и Елена. От другата страна пък грубо е изпълнен примитивен бюст на мъж с гъста коса, брада и мустаци. Дясната му ръка е представена в жест на писане. Откривателите на фрагмента прочитат, че това е автограф на някой си Йоан, който отбелязва, че е писал на дъното. Гърнето обаче е било вече счупено, когато човекът е започнал да драска от двете страни. Явно той не е виждал в безформеното парче дъно на съд, а е имал предвид нещо друго.

Загадката бе решена по любопитен начин. Оказа се, че думата „дъно“ е изписана в характерния до днес в този край мек изговор с т. нар. малка носовка. По този начин тя може да се чете и като „ден“. Изводът бе, че Йоан е създал своеобразна текстово-изобразителна гатанка. Той е съобщил, че е оставил своя подпис на деня на светите Константин и Елена, като техните имена са дадени не с букви, а с рисунки на самите светци. От другата страна на керамичния фрагмент вероятно Йоан е изобразил себе си, търсейки портретно сходство. Така този средновековен гражданин на Шумен е отбелязал по оригинален начин църковния празник. Остава открит въпросът къде той е сложил произведението си. Може би в някой от храмовете на града, който е носел името на двамата светци? Във всеки случай това е ранен пример на изразяване на самочувствие и себеизтъкване - нещо, което църквата не е толерирала в тези векове.

Още по-интересен е друг пример от Шумен. Става въпрос за обикновен каменен брус с дупка за окачване. Върху едната му страна е врязан двуредов надпис. Буквите са изпълнени доста добре и издават грамотен човек. На пръв поглед всички те са четими, а предишните изследователи не успяват да разберат смисъла му.

Проблемът се оказа в странната дума „чебър“, употребена от писача. Първите проучватели търсят турско-монголски и казахски паралели и достигат до извода, че тя означава „изискан“ или „пъстър“. Подобно четене прави безсмислен целия текст. Аз тръгнах по друг път. Ровейки се в документите, намерих едно съобщение от 1306 г. В него се съобщава, че на майсторите на някаква църква били отпускани брашно, сол и по един чебър вино на месец. После в речника на възрожденския български език на Найден Геров видях думата „чебур“ или „чебър“, означаваща голям съд за вино, вода, боза. В съвременния Тълковен речник това е подобен на каца дървен съд, тесен отдолу и широк отгоре, в който се държи виното или подготвеното за ферментация грозде.

Така изведнъж всички думи в надписа станаха ясни. Той се оказа с предохранително предназначение и може да се преведе на новобългарски по следния начин: „Аз, Влад, кум на Тето: не яж от чебъра!“ Очевидно, Тето е бил влиятелна личност в средновековния Шумен и Влад нарочно е подчертал родството си с него. Днес може само да гадаем дали каменното брусче е било окачвано на чебъра или е използвано по друг начин. Очевидно обаче, предназначението му е било да опази съдържанието от нежелани посегателства.

Съвсем различен е трети случай от разкопките на Шуменската крепост. Преди 40 години там са извадени три сребърни съда, украсени с фини орнаменти и изображения на животни. Според наличните данни паметниците се датират в ХIII век. Такива ювелирни произведения са произвеждани в ателиетата на Западна Европа и са били специално поръчвани от българските царе за своите любими боляри. Околовръст устието на една чаша се вижда изящен надпис на кирилица, гравиран професионално след изработката на предмета по поръчка на собственика.

Дълги години надписът върху сребърната чаша не можеше да бъде прочетен напълно. По буквеното означение за цифра само се смяташе, че там има благопожелание към човека, почерпил се 50 пъти от нея. Когато най-сетне успях да се справя с текста, той се оказа уникален пример за средновековна светска поезия у нас. Надписът разказва в рими, че чашата е била собственост на болярина Вачо и тежала 50 екзагии (около 230 г.) Накрая стихчето завършва: „И който чашата ще да изпие, да бъде благословено неговото име!“

Римуваният текст е изпълнен в една традиция, която е характерна преди всичко за Изтока. В многобройни надписи върху сребърни съдове за пиене на вино от Средна Азия и Иран се набляга на удоволствието и наслаждението, което човек изпитва, вдигайки наздравица със скъпоценната чаша. Същевременно се правят различни благоположения от типа: „Благополучие и благословение, и удоволствие, и слава, и наслаждение, и дълъг живот - на този собственик“. Един от най-красивите текстове е на персийски език и също се датира в ХIII век. В превод той звучи така:

„Този човек, който в пълна шепа,

Държи таз’ чаша, завършваща скръбта,

Той нека да живее радостен,

Със наслаждение и със желание!“

Очевидно, шуменският болярин Вачо е искал да изрази подобни чувства, нареждайки върху сребърната му чаша да бъде гравиран надпис с такова съдържание. По този начин това е кратко, но изключително важно сведение за духовния живот на нашите предци. Заедно с другите открити при археологическите разкопки на Шуменска крепост врязани текстове, то ни отвежда в отминалия свят на средновековна България.

Наред със злободневните теми, в откритите при разкопките на Шуменска крепост надписи са отразени важни събития за града и за България. Един шестредов текст е изсечен върху масивен блок и е бил вграден в стената на вътрешния замък. В него е отбелязано строителството на тази крепост, станало в самия край на ХII- началото на ХIII век. Особено важен е друг осемредов надпис, изпълнен с много красиви букви и също вграден в стената на цитаделата. Той е направен по нареждане на Срацо, внук на великия епикерний (виночерпец) на цар Иван Шишман, Срацимир.

По приумица на съдбата единствената повреда бе в намиращата се в началото дата, което дълго време не позволяваше тя да бъде разгадана. Заедно с колегата Коста Хаджиев обаче ние открихме слабо личащ знак, позволил ни да възстановим цялата година на изпълнение - 1392. Така стана ясно и следващото съдържание на текста. Според него тогава цар Иван Шишман временно е отвоювал Шумен, завладян през 1388 г. от турците. Това е и последното каменно свидетелство за победа на български владетел през епохата на Средновековието.