Селският цар е личност, сравнима с национални герои като „смелото сърце“ Уилям Уолъс и Жана д’Арк

Най-яркият му последовател е Лъже-Ивайло - „Псевдо-Лахана“

Въстанието и царуването на Ивайло (1277-1280) е една от най-драматичните страници на вътрешнополитическата история на средновековна България. Отношението към „селския цар“, чието име най-вероятно е звучало като „Иваил“, е твърде противоречиво - от изразител на интересите на „широките народни маси“ до „рушител на държавата“... Разбира се, не е оправдано Ивайло да бъде издиган на „класов“ пиедестал, още повече, че той достига позицията на напълно легитимен български цар. Дори и малкото сведения, оставени ни от съвременниците, показват мащабите на тази невероятна личност - личност, сравнима (и дори превъзхождаща!) национални герои на други европейски държави като „смелото сърце“ Уилям Уолъс в Шотландия и Жана д’Арк във Франция.

Днес е ясно, че „Лахана“, както го наричат византийските автори, е представител, най-вероятно местен командир на войнишкото население, пазещо проходите на Източна Стара планина от векове. „Свинарят“ Иваил и неговите съратници са притежавали оръжие, военен опит и мотивация да печелят битки дори и срещу „непобедими“ противници, за каквито в онази епоха са приемани татарите (монголите). Струва си да се спрем именно на тази страна от движението на Ивайло - защитата на обикновеното население от чужди нашественици. Това задължение на държавата очевидно не е изпълнявано, поне не и в необходимата степен... Затова името на Ивайло/Лахана се носи в България и съседните страни десетилетия след гибелта му и извежда на историческата сцена негови последователи.

Благодарение на византийския поет Мануил Фил, знаем имената някои Ивайлови съратници - Куман, Стан, Кънчо, Момчил, Дамян... Те са защитниците на крепости от двете страни на Балкана, където е и огнището на въстанието. Сред най-близките сподвижници на българския бунтар и цар, превърнал се в негов следовник, е Хранислав - „... войнствен мъж сред българите...“, пленен „... във войната против Лахана...“ и хвърлен от император Михаил VIII Палеолог (1259-1282) в затвора във византийската столица. При Андроник II Палеолог (1282-1328) в съдбата на Ивайловия съратник настъпва изненадващ обрат. Новият император освобождава бунтовника и дори го прави „велик цаусий“ (чауш) - служебна титла, възприета във Византия от селджуките още през XII век. Като помощник-командир на дворцовата стража Хранислав от враг се превръща в пазител на живота на василевса! Наред с това командва свой отряд в борбата с новата заплаха - турските бейлици, сред които е и онзи на Осман.

Хранислав участва в действията на т.нар. каталани начело с Роже дьо Флор, за които разказва каталонският хронист Рамон Мунтанер. През 1303 г. със своя корпус, съставен от каталонци, испанци и баски, авантюристът от общоевропейски „калибър“ постъпва на византийска служба. Роже получава титлата „кесар“ и дори в определен смисъл става... български зет! За него е омъжена Мария Асенина Палеологина, племенница на императора и дъщеря на бившия български цар Иван Асен III... През 1304 г. каталаните и придружаващите ги византийски сили разбиват турците при градчето Герма. При разпределението на плячката избухва спор, при който Роже ранява с меча си Хранислав... Каталански водач настоява дръзкият българин да бъде обесен, но византийските офицери се застъпват за него заради „... многото му достойни постъпки...“

Най-ярката фигура на последовател на българския въстанически цар безспорно е Лъже-Ивайло („Псевдо-Лахана“).Той идва през 1294 г. във византийската столица изненадващо и неизвестно откъде. Заявява, „...че ще извърши велики дела срещу враговете, ако императорът му нареди...“ Появата на смятания за убит преди близо петнадесет години Ивайло е истинска сензация! „Хората виждаха, че е жив...“ - разказва Георги Пахимер, а личността му предизвиква смут и у самите турци. Ивайло бил „... славен от някакви техни прорицатели...“ като непобедим воин, успял да победи татарите - стихията, накарала турците да избягат от родината си в Мала Азия... След „очна ставка“ с бившата българска царица Мария, съпруга на Ивайло, натрапникът е изобличен като самозванец. Скоро обаче е освободен от затвора поради бурното недоволство на простолюдието. На съвещание в двореца императорът заявява, че българинът, „... макар да не бил самият Лахана (...) все пак изглеждал страшен за враговете и полезен за изпадналите в беда ромеи...“ Взето е решение Лъже-Ивайло с привържениците си да бъде прехвърлен в Мала Азия. „Изглеждаше като че ли целият свят е тръгнал с него...“ - продължава Пахимер, а „сбирщината“ е съставена от „орачи“ и „пастири“, въоръжени с тояги, но тръгнали на бой по собствено желание и с огромна вяра в „Лахана“.Обикновено се приема, че Андроник II се е опасявал от повторение на някогашните български събития. Наистина, при евентуални успехи на „Псевдо-Лахана“ реакцията е можела да бъде крайно опасна. При поражение обаче, особено при непрофесионализма и лошото въоръжение на „сбирщината“, последиците също биха били негативни. Лъже-Ивайло отново е арестуван, „... а невежият и глупав народ...“ се разотива по домовете си.

Легендата “Ивайло“ продължава да витае във въздуха на България и Византия... През 1306 г. се появява нов водач, приеман е точно за „Лъже-Ивайло номер 2“. Всъщност този смелчак се е представял със собственото си име Иван, от гибелта на някогашния бунтовник и цар вече е изминал четвърт век, а и въпросният българин е бил млад човек. И все пак, той тайнствено загатвал за участието си в „...някои войни в България..“, а и прозвището му издава връзка със средата, създала Ивайло. Иван Свинепаса събира дружина от около 300 души с лъкове и боздугани, с които тръгва на бой срещу турците, но на свой ред е арестуван и хвърлен в затвора. Скоро успява да избяга и с хората си „... неочаквано бързо преминава морето...“ При опита си да разкъсат турската обсада на градчето Кенхрей , българските храбреци „... се показали мъже и надделели...“, но поради надмощието на противника, Иван пада в плен. Той се обръща към ромеите по крепостните стени да платят определения от турския главатар откуп от 500 златни перпери. Тъй като местните ромеи не искали да платят твърде голямата сума, Иван заговаря на български със спасили се хора от своя отряд. За жалост, някои от ромеите, а вероятно и от турците знаели български. Заради страшните закани разгневените турци посичат храбрия българин или поне такава е била легендата за него. Георги Пахимер предава и втора версия, която е по-правдоподобна. Според нея Свинепаса е български болярин с титлата „севаст“, давана на първенците на етнически групи в империята. С хиляда души той преминава в Мала Азия със съгласието на официалната власт и се сражава „по български“ с турците. Последният израз загатва уменията на българите да водят „планинска война“, проявявани неведнъж през Средновековието.

Най-вероятно Свинепаса и хората му са българи от Родопите и Беломорието. Ще припомним, че през 1294 г. управител на същия регион е българинът Никола Мито, който носи титлата „севаст“. Половин век по-късно на тази територия Момчил изгражда своята държавица. В броя на „Труд“ от 5 юли припомнихме делата на знаменития родопчанин, а в своята рубрика в „Труд Уикенд“ от 27-28 юли проф. Николай Овчаров разказа за крепостта Перитеорион/Перитор, където е неговото лобно място.

В борбата с османските завоевания в 1329 г. е споменат българина Севастопулос, буквално „синът на севаста“. С отряд от триста „свои сънародници“ той участва във военния поход на Андроник III (1328-1341) г. в помощ на блокираната Никея (дн. Изник). Българският командир смело атакува противника, но е победен... И надали можем да го виним, защото в тази кампания императорът разполага с едва две хиляди души! Дали този „син на севаст“ не е родственик на споменатия Никола Мито или пък на Иван Свинепаса? Така или иначе, и този български командир и хората му са свързани с Мосинопол/Гюмюрджина (дн. Комотини), Беломорска Тракия и Родопите.

Ако се върнем към далечната епоха на Лъже-Ивайло, Хранислав, Иван Свинепаса, Севастопулос и Момчил, не може да не стигнем до едно изненадващо заключение - българите от Беломорска Тракия, независимо от това дали днешните им потомци са християни или мюсюлмани, са сред първите борци срещу турската експанзия още при нейното зараждане в Мала Азия. Очевидно, те и първенците им са осъзнавали заплахата по-ясно от византийските императори и българските царе! И че след византийска Мала Азия идва ред на Балканите...