Дори Иван Вазов не посмял да защити автора му Кирил Христов

Вестник „Труд” започва нова поредица „Страници от забравените книги”. Тя се осъществява с неоценимата професионална помощ на екипа на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”. В тези страници ще бъдат представяни текстове от малко известни стари български книги, които и до днес удивляват читателя със своята непреходна свежест и оригиналност.

В първите години на миналия век се появява картината “Първата целувка” от Петър Морозов, която изиграва голяма роля в сексуалната революция у нас. Посрещната на нож, тя е тиражирана като пощенска картичка и скрито върви от ръка на ръка. Безобидният й днес сюжет бил възприет по онова време като порнографски. И тъй като в кръчмите клиентите били мъже, репродукцията в рамка на “Първата целувка” била окачвана във всяка кръчма на Царство България.

По това време поетът Кирил Христов, още по-нашумял през 1920 г. като автор на първия български еротичен роман “Тъмни зори”, преживява тежка семейна драма. През 1905 г. красивата му съпруга Невена Палашева взема двете им деца – Владимир, тригодишен, и Анна – на една годинка, и го напуска, като се прибира при близките си в Кюстендил. Авторът на прочутото някога стихотворение “Жени и вино! Вино и жени!” от 1897 г. оттук нататък остава неразведен до смъртта на Невена през 1911 г., но свободен и любовните му подвизи нямат край. Поетът обичал да казва: “Когато видя някоя хубава жена, първата ми мисъл е: не е ли грехота да бъде тя само на едного? И то на някой глупец? Хубавата жена трябва да бъде като небето, морето, планините - разбира се, само под едно условие: ако не е преди всичко моя”.

Затова никак не е случайно, че през 1920 г. той се усамотява във вилата на П. Зашев в Костенец, където написва “Тъмни зори”. Точно в Костенец той се запознава през 1898 г. с бъдещата си съпруга и там пламва любовта им. Невена била току-що завършила гимназия и произхождала от виден македонски род, преселил се от Велес в Кюстендил.

В “Тъмни зори” без свян и фалш са разголени конвулсивните привличания и отблъсквания между мъжа и жената. Главните герои са овдовялата хазайка Младена и квартирантът й, ученикът Асен, син на виден адвокат. Шокиращо е, че първата им любовна нощ е веднага след смъртта на съпруга й Никола, и то в стаята му, където спи и малката й дъщеря Славка. Кирил Христов я описва така: “Шеметна, без да се досъбуди, тя открехна завивката на Асеня и се мушна под нея. Той се поотмести към стената да й стори повече място, но тя се притисна още по-плътно до него и все по-силно и по-силно трепереше с цялото си тяло. Сякаш всичко това бе насън, тя му прекара ръцете си на няколко пъти по косите и се понадигна така, че лицето му се притисна до гърдите й. На Асеня лъхаше сладко благовоние на чудно зрял плод, какъвто той не бе още вкусвал; благовоние, от което му се завиваше свят. Тепърва той се реши да прегърнe Младена и прекарвайки на няколко пъти ръка от шията до талията й, без да смее да продължи по силните извивки на бедрата, той почувства под тънката нощна роба, че Младена все по-силно трепери като корда. В прозорците чукаха последните капки на бурята. В стаята бе равен мрак, ненарушаван от никакви далечни светкавици”. Силата на романа е точно в описанието на тази невъзможна за времето си любов.

Асен е стъписан от случилото се. “Спомените за безумствата на плътта пак почнаха да го измъчват като миналото утро; той отново почувства нужда да стане тихичко и да избяга оттука – четем в романа. – На момчето се виждаше така недостойно за хубавите чувства към тази жена онова, що бе извършено миналата нощ. Но наистина ли е то нещо тъй лошо? Ако е така, как при все туй на лицето на Младена се отразява такваз чистота? Не, очевидно тука има работа, която той криво или непълно разбира. Трябва здраво да се размисли; трябва и да се прочетат повече книги. Но какви? Кой ще му ги посочи? Той наистина е чел много прочути романи от сърцеведци с всемирна известност. Там все за любов, за полови работи се разправя, и то така, като че няма нищо по-важно и по-свето от тях. Но Асен напразно се помъчи да си спомни някой такъв случай, който напълно да отговаря на неговия и който би му помогнал да уясни и нареди мислите си. Страшното бе това, че момчето нито успяваше да сподави мъчителното чувство на мръсота от извършеното миналата нощ, нито пък можеше да не се остави всецяло на въздействието на красотата, което идеше от тая жена.” Кирил Христов психологически проследява преврата в него – от срама за извършеното, до приемането на любовта. Асен решава, че щом като тялото му може да бъде източник на толкова наслади, тия сношения са най-естествени и желани от природата. Против природата би било, ако те му липсват. Люшканията от една крайност в друга у момчето – от насладата от любовта до мисълта за самоубийство – Кирил Христов описва с рядка проникновеност и ги превръща в движеща сила на сюжета. Колкото повече време минава, постепенно тежкото чувство и у двамата се изпарява, а отвращението от половата близост изчезва. Още повече че Асен започва да вижда с други очи най-близките си, с които отива да летува през ваканцията.

Те обаче нямат намерение да стоят със скръстени ръце, когато научават за тая греховна любов...

Кирил Христов умело се разпорежда с героите си в “Тъмни зори”. Когато му е необходимо, той дори ги убива. Днес романът едва ли би изненадал читателя си с описанията на сексуалните преживявания на героите. Сюжетът обаче съдържа и други подтекстове, които го правят не само четивен, но и безспорна класика. За съжаление още с излизането си през 1920 г. “Тъмни зори” посрещнат “На нож”, обявен е за порнографски и се иска конфискацията му. Защото, както казва К. Христов, да пишеш в България за сексуалните преживявания е все едно да споменаваш за въже в къщата на обесения. Даже Иван Вазов, който прочита романа с увлечение, не посмява да излезе в защита на Христов. Настроенията срещу “Тъмни зори” се поразсейват едва след енергичната намеса на министъра на просвещението Стоян Омарчевски.

Показателно е, че второто издание на “Тъмни зори” е чак от 1991 г. А Кирил Христов, който е автор и на други, далеч по-еротични романи, не посмява да ги публикува приживе. Сантименталният наглед сюжет на “Тъмни зори” всъщност не случайно някога се е чел с упоение от гимназистите. Много от тях са разпознавали в душевните терзания на Асен себе си. Че точно те са били най-запалените и тайни читатели на първия български еротичен роман говори и друг факт. Форматът на книгата – 8,6 х12,5 см,

е бил твърде удобен. Можело е книгата да се чете и скрива навсякъде, както сегашните студентски пищови.

Предговор към „Тъмни зори“

Кирил Христов

Ето най-непотребното нещо в една книга – предговора, ако авторът може да се опре поне на един малък брой читатели, които биха го разбрали правилно. Сред народ като нашия, чиято просветеност се свършва с една най-обикновена, почти ненужна грамотност, съпрежена ( Съпрежена от рус. – съпроводена, бел. ред.) с наивна увереност, че щом можем да прочетем една книга, ние ще вземем от нея бездруго всичко, каквото тя ни дава – не онова, което сме в състояние да вземем, т.е. най-често твърде малко – предговорите стават необходими като всяко подпомагане на човек, започнал една работа с недостатъчно съзнание за своята неподготвеност. Поради това въпреки непреодолимо неприятното ми чувство към всякакъв род предварителни обяснения, които имат за цел да подготвят правилното разбиране на едно литературно дело, принуден съм да направя една почти унизителна концесия на българския читател, като му кажа няколко думи за тази си книга, преди той да отгърне първата й страница. В замяна на това ще искам те добре да се запомнят, за да не става нужда да повтарям, като кога човек се разправя с глухи.

Прочее трябва тутакси да призная, че никога не съм бил привърженик на оня формален, външен морал, който е тъй отвратителен, особено в изкуството. Романът “Тъмни зори” претендира да бъде една във висша степен морална книга, но не в традиционния повърхностен смисъл на думата. Това не биха съгледали само хора, чийто очен ъгъл е много малък за цялото. Те няма да ме разберат, ако им кажа, че аз не мога да прескоча ония неща, които биха засегнали тяхното византийско целомъдрие – често по-нечисто от самия порок, без да осакатя цялата си работа. Те нито подозират, че човечеството – особено по-слабата му половина – дължи своята глупост най-вече на ония полови прояви, около които мисълта и приказките на повечето хора се въртят всеки ден, всеки миг, но за които никой не желае, не може да търпи да се пише, макар да не е мъчно да се разбере, че най- опустошителен с недъгът, който най-грижливо се притулва, понеже самото му криене от повече хора показва широките му граници. Но не за тях – лицемери, които всъщност търпят и вършат в живота най- големи чудовищности, стига само тия да не бъдат вадени на показ – написах аз “Тъмни зори”, а преди всичко за себе си, за насладата от процеса на създаване, и после за онези, които не смятат, че страшните крясъци на плътта трябва във всички литературни произведения да бъдат давани все в едни и същи познати гами; че проблемите на гърчещото се в нас животно, представени със средствата на изкуството, действували развращаващо – макар живописта и скулптурата да не държат никаква сметка за тоя смешен предразсъдък и да се развиват в туй отношение несравнено по-свободно от поезията. Аз зная, че някои от най-известните в западните литератури романи, смятани от благонравните развратници за неприлични произведения, ще се видят може би твърде невинни неща в сравнение с “Тъмни зори”; зная, че в опасните (нека ги нарека тъй) глави на тази книга съм си позволил да избера положения, от които са се бояли и най- смелите изобразители на половия живот; зная също, че тя ще озлоби и ще извика отрицание най-вече у всички ония, на които всъщност ще бъде по един неотразим начин посочено, какво в своите тъмни зори не са разбрали вярно езика на природата и така са похабили за през цял живот хубавите заложби в себе си (без, за жалост, да мога им помогна да прозрат, да съзнаят, че именно това е една от главните причини, които са ги превърнали в блажени или зли маниаци – т.е. в хора, на които поради липса на големи съществености е отнета възможността да съизмерят себе си с околните си); зная, че именно те, които най-малко могат да съдят за полови въпроси, понеже нито са имали нужната за ценни наблюдения проницателност, нито разполагат със значителни преживявания (що важи това, дето почти всеки наивно смята, че каквото сам е видял и преживял в тая област, е най-многото, което може да се види и преживее – що важи то, когато комай за всекиго, макар за някои много късно, идва ред да се увери, че тъкмо в половите явления онова, което за едни е несъществуващо или изключение, за други е съвсем в реда на нещата?) – зная, че именно тия, минали с вързани очи най-хубавата част от пътя на живота, някак лично ще се обидят от книгата ми. Но в какво съм аз виновен? Или по-добре: кой им е крив? Та ако бихме се съобразявали с техните разбирания и вкусове или ако бихме се бояли от гнева на ония, чиято всестранна ограниченост ги прави вечна опозиция на всичко, на което не са свикнали, нима бихме могли да сторим и една крачка напред не само в изкуството, но и в живота? И тъй, аз съм готов да посрещна хулите, които биха ми се отправили за “Тъмни зори”. Малка утеха може да бъде за мене това, че продължи ли да прозябава (Прозябава – живее бездейно, вегетира, бел. ред) народът ни или си строши главата и изчезне, претопен от своите много по-съзнателни съседи – загуби се като толкова други тъпкали Балканския полуостров народи и като толкова милиони българи, потънали през последните векове в Румъния, Русия, Сърбия, Гърция, – ще дойде време чужди да подирят догде сме дошли, що сме оставили; все пак тогава стига за вечния покой на моя дух – да не бъде турен тоя роман между многобройните документи, с които би се установило, че българинът е бил хищник не само във всекидневния си, в обществения си и в държавния си живот, но и в литературата си.

Накрая смятам за уместно да обясня защо романът ми излиза в такъв мъничък формат. Естествено, аз бих желал да дам на книгата си един по-солиден външен вид и да не я печатам с вадиочи букви. Обаче организираните разбойници в страната, които не пожалиха и книгопечатането, налагат все по-голяма икономия на хартия. Ако са писани на народа ни дни, бъдещите поколения ще се удивляват как тия изроди безнаказано са вършили най-отвратителни престъпления, най-чудовищни предателства спрямо собствената си нация. Да спънеш, почти да унищожиш книгопечатането в един народ с неукрепнало съзнание, едва научил се да срича; да му отнемеш най-важното оръжие, писмеността му, като го подвъргнеш в средновековен мрак, в диво състояние – има ли по-добър начин за унищожението на тоя народ и могат ли и най-страшните му врагове да му направят по-голямо зло? Днес с непосилни жертви човек едва успява да публикува и една обикновена брошурка, а утре ще бъде невъзможно да се печатат дори и учебници, ако не се намери някой бащин и майчин да издигне бесилки за спекулантите с печатарска хартия – както и за много други злосторници.