Статистиката показва несъстоятелността на политическите декларации у нас

Неотдавна Олег Соскин, съветник на бившия украински президент Леонид Кучма, нарече българите в Украйна „глупаци“ и заяви, че имало опасност от сепаратизъм сред тях. След това той призова съмишлениците си да вземат депутата от български произход в украинския парламент Антон Кисе, за „да го депортират в България или където и да е и с това да се приключва с дейността му“.

Подобна позиция на висш украински служител е повече от недопустима, опетнява демократичните процеси и поражда тревога. Защото българите в Украйна помнят две големи депортации, свързани с масовите сталински репресии. И двете се случват по време и след края на Втората световна война, като почти всички таврически и една част от бесарабските българи са депортирани в азиатските републики или в Сибир.

Особено трагична е обаче депортацията на няколко хиляди таврически и бесарабски българи, които успяват от окупираните от Германия съветски територии да се преселят в България, но след 9 септември 1944 г. със съдействието на българското отечественофронтовско правителство са вдигнати от съветските войски и заточени в Азия.

На този фон тревожен е и факта, че нито една българска държавна институция не взе отношение към инцидента с пребития в Украйна Василий Кащи, общински съветник в Белгород Днестровск - акт, който доведе до нарастване на напрежението сред българската общност.

Това мълчание с основание поставя въпроса за досегашната държавна политика на България към историческите български общности, в конкретния случай към бесарабските българи. Защото поредните призиви за депортиране на украински българи най-накрая би трябвало да предизвикат ответни действия, насочени към готовност за реален прием у нас на потомците на изселените в миналото против волята си наши сънародници. Всъщност у нас отдавна, поне на думи, се заявява, че точно тези българи са демографски резерв. Подобно разбиране вече 10-тина години гръмко заляга като „стратегическа цел“ в няколко поредни национални демографски и миграционни стратегии на България, но в същото време нищо смислено и в окончателна форма не е направено.

Последното разгаряне преди две години на споровете по въпроса бяха дали е редно тези българи от Украйна, които биха дошли в България, да бъдат третирани като бежанци. Докато ние дебатирахме и в същото време бяхме заливани от транзитни бежански и миграционни потоци от Близкия Изток, никой не обърна внимание как през същия период в Полша най-голямата регистрирана бежанска група бе именно от Украйна, като една немалка част от преселилите се са от полски произход. Ето как с европейски средства Полша умело успява да засели на своя територия задгранични сънародници. Ние обаче не можем да се похвалим с подобни успехи, защото не е важно само да знаеш какво искаш, но и как да го постигнеш.

Ако се изчисли индексът на активност за получаване на българско гражданство от отделните български общности, получават се меко казано странни изводи, които трябва да намерят своите обяснения. Оказа се например, че за периода 2001 - 2016 г., 7,45 % от 1,2 млн. общност на българите в Македония са подали заявления за българско гражданство на основание български произход. При българите от Молдова стойността на този показател е 41,04 %, докато при българите в Украйна е изключително малка - едва 3,15 % от 350 хил. украински българи са пожелали да станат български граждани.

Разминаванията между Украйна и съседната й Молдова – също бивша съветска република, са повече от шокиращи. При това ситуацията в Молдова до голяма степен е идентична, а днес поне от конфликтна гледна точка дори е по-спокойна, но въпреки това там вече почти половината българи са кандидатствали за българско гражданство.

Няма логично обяснение за тези фрапиращи различия. На базата на огромната разлика в жизнения стандарт в полза на България и няколкогодишната политическа нестабилност в Украйна, вътрешните въоръжени конфликти и руско завземане на Крим, по-скоро интересът към българското гражданство трябва да е завишен, но противно на тези очаквания, данните показват точно обратното.

Статистиката най-точно показва несъстоятелността на политическите декларации у нас. Оказва се, че едва на 8764 украински българи до края на 2016 г. е предоставено българско гражданство, а преселилите се в България са значително по-малко. Очевидно е, че трябва да се предприемат конкретни действия, за да се подобри ситуацията. Преди две години предложих да се предприемат общи координирани действия на държавите членки на ЕС, които имат свои малцинства в Украйна, но тази инициатива бе подмината с мълчание.

Днес обаче имаме вицепремиер, в чийто ресор влиза демографската политика. А един от механизмите, макар и за краткосрочно повлияване на лошите демографски показатели, е именно заселването на задгранични българи. Засега подобно нещо не се случва и може би това трябва да бъде основанието да се вслушаме в оплакванията на бесарабските българи, които твърдят, че се сблъскват с огромни трудности от страна на българската бюрокрация и не могат да започнат желаната от тях процедура за българско гражданство. Всъщност ако не бяха тези жалби, едва ли би се стигнало и до този анализ и всичко щеше да върви по старому.

Дали и каква част от твърденията за създавани затруднения ще се докажат е въпрос и на политическа конюнктура и воля. Неоспорим факт е обаче, че едва около 2,5 % от българите в Украйна са успели да получат българско гражданство. А това наистина означава, че някъде в системата има проблем.