Европейската глазура на въжделенията по Шенген и еврозоната е димна завеса

Поставихме отчетлив регионален акцент - интеграцията на Западните Балкани

Отшумяват фанфарите на първото българско ротационно председателство на Съвета на ЕС. Само след броени месеци и Съюзът, и България ще го забравят, паркът около НДК постепенно ще бъде запуснат - трева ще прорасте между плочките, сигурно ще спрат и фонтаните. Политическият живот на България ще се върне в нормалния си ритъм. Но преди това нека видим равносметката. 

Ако изоставим партийната оптика на управляващите или опозицията и опитаме да погледнем на европредседателството по-безпристрастно, можем да го обобщим така: мина без големи провали, удържахме прилично техническо ниво, поставихме отчетлив регионален акцент – интеграцията на Западните Балкани. 

Да започнем с положителното. Енергията на премиера Борисов даде тласък на балканския диалог и го постави в ясен европейски контекст. Първата по рода си среща между ЕС и държавите от Западните Балкани в София сама по себе си беше исторически успех, макар че и двете страни все още не са готови за реална интеграция. Вярно е, че политическият импулс за ускоряване на евроатлантическата интеграция на нашите съседи не е с българско авторство. Част е от съотношението на силите на общия геополитически фон, в който глобалните сили – САЩ, Русия и Китай – съперничат в Близкия Изток, Африка и на Балканите. Но успешните совалки и посредничество на България надградиха сериозно. Самата водеща тема на срещата - „Свързаност“ по отношение на транспорт, енергетика и цифрова инфраструктура, образование и други – както и участието на международните финансови институции, са изключително положителни за перспективата за развитие на региона. Финалният документ – „Декларацията от София“ – е ключов и в голяма степен основополагащ политически документ за европейското бъдеще на Западните Балкани, който може да се сравни със значението на Декларацията от Лаакен, която навремето отвори пътя на България към членството. Набелязани са много конкретни мерки и приоритети в регионалното и европейско сътрудничество. И, разбира се, най-много за това какво трябва да свършат самите балкански кандидати за ЕС в областта на върховенството на закона, пазарното стопанство, инфраструктурата, транспорта, енергетиката, цифровата икономика и прочие. Ако Западните Балкани си „напишат домашното“, то ще дойде времето и за пътна карта към членство. Но това е преди всичко тяхна грижа и отговорност. България показа, че е добър приятел и съсед.

Остават обаче сериозните въпросителни към българската дипломация по отношение на Македония. Споразумението между Атина и Скопие без съмнение защити гръцкия интерес – Македония официално се отказа от нелепите си претенции към историческото наследство на южните ни съседи. В същото време обаче, нищо съществено не се е променило в отношението на Скопие към присвояваната от тях българска история, исторически личности и светини, които за неотменна част от идентичноста на българската нация. Левият премиер Заев даже не желае да спомене българите, като народност, която присъства в съвременната македонска държава. Да не говорим за опита да се помакедончи историята на българската Охридска архиепископия. По тези въпроси правителството проявява странна разсеяност, която може да струва доста скъпо на България в дългосрочна перспектива.

Друг положителен момент в българското председателство, който трябва да се оцени по достойнство, е, че позицията на правителството по многогодишната финансова рамка за периода 2021-2027 намери отзвук, средствата за кохезионна политика няма да бъдат намалени съществено. Безпокойството е обаче от пасивната позиция на правителството по реалното намаляване на земеделските субсидии, което се очертава.

От гледище на партийния пейзаж у нас, положителен момент беше и тоталната европейска делегитимация и маргинализация на соросоидите и костовистите, които дълги години се изживяваха едва ли не като „единствени и автентични говорители на Европа“. Стана ясно и за умрелите, че нито са говорители, нито имат някакво значение за европейския път на България в бъдеще.

И все пак, дефицитите на нашето председателство в други области са съществени. Страната ни не успя да превърне председателството в ефективен инструмент за защита на значими български интереси. Така както го правят повечето държави-членки. Примерът, който се откроява, е т.нар. пакет „Мобилност“, в който под натиска на Франция Брюксел залага параметри в ущърб на българските превозвачи. България пропусна и „златен шанс“ за адекватно и престижно популяризиране на българското културно-историческо наследство и съвременни достижения в областта на науката и културата. В метафора на този български пропуск се превърнаха и скандалите и неуредиците около т.нар. „бронзова къща“, която трябваше да бъде изградена в началото на председателството, а все още не е завършена. Не бяха ангажирани по подходящ начин с контекста на европейските прояви големите имена на българската култура, наука, спорт. Съпътстващите председателството прояви бяха бледи и не отразяват реално българските възможности. Не беше използван в достатъчна степен и потенциалът на гражданското общество за обогатяване на политическото съдържание на българското председателство. Правителството взаимодействаше главно с дежурния кръг близки до него организации и експерти, които му осигуряват комфорт с фанфарни оценки и коментари. Остана само на книга и сформираният „съвет на мъдреците“ – не беше оползотворен авторитетът и контактите на включените в него личности за подобряване на имиджа на страната. Вероятно някой би прибавил към грешките и вече забравения скандал около младежката среща в София, когато младежки лидери от Европа се оплакаха от логистиката по пътуванията им (за сметка на данъкоплатците). Далеч съм от мисълта да оправдавам някои фриволни недомислия на организаторите, като това да водят еврокомсомолците на дискотека. Но този скандал имаше по-скоро партиен привкус, отколкото обективни основания, затова и не го пиша „на сметката“ на председателството.

Заедно с това, България не успя да се включи с ясна и осмислена през българските интереси позиция по темата за бъдещето на ЕС. Другите пишат и коригират сценария за развитието на ЕС, а България е пасивен слушател. Вън от европейските радари остана и една важна за нас тема – стратегическото сътрудничество в Черноморския регион. 

След като София живя с ритъма на Брюксел в продължение на шест месеца, сега отново се завръщаме в „блатото“ на родните проблеми. Краят на европредседателството беше символично ознаменувано от две мрачни събития с дълбок отзвук в българското общество. Първото е новият скок на цените на ток, парно и газ, който превърналият се в инструмент на енергийните корпорации, а не в защитник на гражданите енергиен регулатор – КЕВР, сервира на българските граждани без никакви угризения на съвестта. А второто – катастрофалната демографска статистика, която сочи, че в земята на Ботев и Левски вече живеят по-малко от 7 милиона души. Европейската глазура на въжделенията на елитите по Шенген и еврозоната, е димна завеса, която с нищо няма да помогне за преодоляването на хроничните проблеми на лишеното от социална и икономическа перспектива българско общество. Шенген няма да оправи здравеопазването ни. Въвеждането на еврото няма да поправи образованието ни, нито ще увеличи пенсиите и ще облекчи живота на майките на деца с увреждания. 

Вън от всякакво съмнение е, че българските партии – управляващи и опозиционни – както и онези, които под „знамето на бунт срещу статуквото“ вероятно ще се опитат да станат част от това статукво, нямат визия и работещи идеи, а някои дори и намерения, за решаване на тези проблеми. Лесно е да източиш от джоба на хората милиарди за военни играчки. Но оцеляването на нацията не се гарантира от пет самолета и двайсет гаубици, които – недай Боже – за минути ще се превърнат в старо желязо при един конфликт. Нацията ще оцелее само, ако има достъпно за всички и качествено здравно обслужване и стимули за образованието, научните и университетски центрове. Докато тези въпроси не станат център, единствен и най-важен фокус на българската политика и управление, общество ни е обречено на вегетиране. Неспособността да се гарантира оцеляването, а оттам и достойнството на нацията, е фактическият „бул-екзит“ – на книга ще сме в ЕС, но в реалностите на живота ще обитаваме Третия свят.