Всички страдаме от „Брекзит-умора“

От позицията на страничен наблюдател на процес, който отдавна се превърна в нарицателното за безсмислено упражнение в политиканстване, човек може само да гадае какво им е на обикновените британските данъкоплатци покрай целият хаос, наречен Брекзит. Още по-вярно е това в седмицата, в която на теория и практика цялата дандания за добро или за лошо трябваше да е приключила, а този текст да сложи край на двете години и половина дистанционно хроникьорстване, на което авторът се посвети в следенето и отразяването на един наистина исторически процес. Но не би! Силата не бе с нас, ако ми простите научно-фантастичната алегория. И най-„историческото“ в процеса по Брекзит започва все повече да изглежда дебелокожието, на моменти откровено граничещо със слабоумие, на политическата класа на Албиона. Воглаве с 450-те им години парламентарна традиция, с която толкова се гордеят.

За всички страдащи от „Брекзит-умора“ – и повярвайте ми, ние сме стотици милиони на този континент – да обобщим вкратце и с не малко ирония, докъде успяха да се самозазидат бледоликите потомци на Вилхелм Завоевателя. След серия неизброими вече парламентарни акробатики от последните месеци, споразумението с условията за британското напускане на Европейския съюз беше на два пъти отстреляно в Камарата на общините на Уестминстър – при първото гласуване дори с „историческо“ мнозинство. Основната греда в окото в сделката, която министър-председателят Тереза Мей с пот, сълзи и скалп след скалп на министри от правителството си успя да постигне след две години преговори с Брюксел, стана предпазната клауза, касаеща статута на границата между Ейре и Северна Ирландия в преходния период, предвиден в текста. Срокът на същия период пък се превърна в предмет на правно тълкувание и като цяло някаква част от британците останаха с впечатлението, че след като ЕС вече един път ги е прежалил, ще реши да ги държи в обятията си за по-дълго от предвидените две години, за да им вземе Северна Ирландия. Където, апропо, успоредно на цялото безцелно джафкане в Лондон, започна да се случва най-предсказуемото - постепенно да се надига напрежението от стария конфликт, заровен с договора от Белфаст от 1998 г.

От колата-бомба в Лондондери в края на януари тази година, до писмата със запалителни устройства, получени през март на Хийтроу, в Уестминстър и в университета на Глазгоу, преминавайки през цялата серия „минорни“ инциденти последните година-две, които преминават през местните новини на островите и като цяло бързо се замитат под килима, за да не връщат лошите спомени. Като незаредено взривно устройство небрежно оставено в близост до паметник на дата, отбелязваща 30-годишнината от кървав атентат в края на 2017 г., например. Или загинал и ранени в Белфаст, докато вероятно сглобявали самоделна бомба преди седмици. Как да го кажем по друг начин: на Смарагдовия остров никога не са наричали продължилият десетилетия след британската окупация братоубийствен конфликт, заглъхващ от 1998 г. насам „размириците“, както пренебрежително ги пишат в съвременната си история на съседното парче земя. Който се интересува, знае, а другите помнят. Освен англичаните разбира се, които са с пословично избирателна памет за тези неща. Чисто „исторически“ погледнато, разбира се.

За да се сетят навреме, примерно още преди две години и половина, че голяма част от условията по мирното споразумение от Разпети петък от 1998 г., както е също известен договорът, са гарантирани от едновременното членство на Великобритания и Ейре в ЕС. Съответно с Единния пазар и свободното движение на хора, стоки и услуги през премахнатата с договора граница. Парламентът в Дъблин през 1999 г. променя втория и третия член на конституцията на Ирландия в текста, касаещ идеалите за териториалната неделимост на нацията и предоставя възможността на всеки роден в северната част на острова да получава по желание и ирландско гражданство. Което, в голяма част, за последните 20 години далновидните хора в Северна Ирландия са придобили и съответно ще останат граждани на ЕС при какъвто и да е Брекзит. Но да не даваме излишен акъл, така или иначе британските политици пропуснаха този факт.

С което се връщаме отново на театрото в Лондон от последните дни. След като в продължение на седмици беше ясно, че Тереза Мей не може да събере мнозинство, за да прокара сделката с ЕС, британският премиер успя да получи от европейските лидери отсрочка с плаваща дата. Ако до края на тази седмица депутатите в Камарата на общините одобрят споразумението, до 22 май ще могат да се изгладят правните подробности и съответно да се влезе в ново русло на преговори в следващите две години за уреждане на бъдещите отношения. Ако британският парламент не одобри сделката, „Адио, Рио!“ на 12 април. Последното е все по-вероятно, съдейки по случилото се в сряда вечерта в Уестминстър и т. нар. „индикативни гласувания“ на възможни сценарии как да се продължи с проклетия Брекзит. Осемте предложения целяха да се напипа пулса на депутатите и обхващаха вероятно най-широкия спектър идеи, на които е способно закостеняло политическо въображение – от излизане без сделката с ЕС на 12 април, през варианти за предварително гарантиран преференциален статут, по дефиниция обречени на отхвърляне от Брюксел или вече предвидени за договаряне в споразумението, до произвеждането на втори референдум и оттегляне на искането за напускане. И нито един от вариантите не събра мнозинство, за да бъде препоръка към кабинета – пълен провал в парламентарното упражнение, както се казва. А календарът не прощава – депутатите ще се съберат довечера, за да дебатират отново споразумението, но дали и кога ще го гласуват, остава загадка. Председателят на Камарата Джон Бъркоу блокира веднъж трети вот на сделката, на основание, че вече е била отхвърляна в този й вид. И всичко ще опре до семантика и последни лавирания докато тиктака часовникът.

Мей предложи да се хвърли върху меча

За да е пълна картинката, вечерта в сряда излезе информацията, че Тереза Мей е предложила на депутатите от нейната фракция на консерваторите да подаде оставка и предаде щафетата, ако сделката мине, като последен жест към разколниците сред торите, които продължават да я саботират. Съдейки по резултатите от гласуванията по-късно, офертата може би не е била достатъчно примамлива в този й вид. За сметка на това в четвъртък стана ясно, че един от най-видните опоненти на споразумението с ЕС и допринесли най-много за настоящия хаос, бившият външен министър Борис Джонсън официално е обърнал лопатата и вече иска да подкрепи сделката. На подобна позиция е застанал и лидерът на разколниците сред торите, Джейкъб Рийз-Мог, но с условието, че споразумението трябва да бъде подкрепено и от Демократите-юнионисти от Северна Ирландия, които са младши коалиционен партньор в управлението. И не искат и да чуят за ирландската клауза в сделката, на основание „голям страх“, ако се проточи преходният период.