Най-масовата политика, която България провежда сред историческите български общности зад граница, е свързана с предоставянето на българско гражданство. Началото е поставено с прехода към демокрация, като общо за периода 1990-2016 г. над 230 хиляди души са кандидатствали за придобиване на българско гражданство. Днес вече около 15% от представителите на историческите български общности са получили българско гражданство. Сам по себе си подобен резултат е впечатляващ, защото се наблюдава процес, който от правна гледна точка съдейства за изравняване статуса на историческите български общности с този на новата българска емиграция. Така например само в Македония през периода 2001-2016 г. около 70 хиляди българи са станали български граждани, в Молдова - 32 хиляди, в Сърбия - 6 хиляди и т.н.

Към настоящия момент стратегическите цели на българската държава по отношение на диаспората са сведени до съхраняване на българското етнокултурно пространство и духовно единение на всички българи по света с България. Учудващо е, че въпреки тази гръмка формулировка на държавно ниво все още липсва сериозен анализ до каква степен този процес е повлиял върху постигането на декларираните цели. Подобна оценка е изключително важна, защото изминалият 26-годишен период безспорно се нуждае от равносметка.

При наличието днес на 70 хиляди български граждани на територията на Македония може да се допусне, че това количество влияе по някакъв начин за по-забележимо задълбочаване на двустранните отношения или поне за превръщането на групата на българските граждани в някакъв политически фактор. За съжаление подобно заключение не може да се направи. Въпросната общност от български граждани, за разлика от групата на македонските албанци, сърби, турци или власи, по никакъв начин не се е превърнала в реален фактор в обществено-политическия живот на Македония. Не се забелязва и задълбочаване на връзките на тази общност с България. Така например докато при проведените избори за български президент и вицепрезидент избирателната активност зад граница е била 87,11%, на първия тур в Македония са подадени скромните 309 действителни гласа, или са гласували 0,44% от българските граждани там. На втория тур резултатът е още по-плачевен - 223 гласа. Твърдението, че някои от македонските българи са дошли да гласуват в България, също не е издържано. Практиката от предишни избори показва, че става въпрос за група от около 50-100 души. Справката от граничния контрол в изборните дни не указва за някакви завишени отклонения от стандартния брой преминавания. Ниска е избирателната активност и при останалите големи традиционни български общности в Молдова, Украйна и Сърбия.

За съжаление подобно поведение се превръща в традиция, защото и на предишни избори участието е било вяло. Например за парламентарните избори в България през 2014-а в Македония, Молдова, Украйна и Сърбия са гласували между 0,32 и 3,5% от местните български граждани. Този пример е изключително показателен и показва, че с политиката на предоставяне на българско гражданство, основаваща се единствено на количествени критерии, не се постига желаният ефект.

Не се потвърждава и тезата, че с предоставянето на българско гражданство на лица от български произход се разрешават част от проблемите, породени от демографската криза. В тази насока също се наблюдава разминаване между думи и дела. Така например в приетата през 2008-а Национална стратегия на България по миграция и интеграция като първа стратегическа цел е определено привличането на лица с българско гражданство, живеещи на територията на други страни, и на лица от български произход с чуждо гражданство и тяхното трайно завръщане и заселване в България. В сега действащата стратегия на България в областта на миграцията, убежището и интеграцията също се обръща внимание на миграционната политика по отношение на българите в чужбина като възможен ресурс за преодоляване на негативните демографски тенденции. Съгласно данните от преброяването на населението в България през 2011 едва около 5% от придобиващите българско гражданство на основание на български произход се установяват да живеят в България.

С основание може да се направи изводът, че досегашната политика за предоставяне на българско гражданство не е довела до постигането на съществени резултати по нито една от стратегическите цели на България по отношение на историческата българска диаспора. Това е така, защото през изминалия период процесът на придобиване на българско гражданство се основава на покриването на формални критерии, а не на фактическото установяване на българско самосъзнание и чувство за връзка с България. Чрез превръщането на средството в самоцел е изгубен смисълът, който правната наука влага в определението за гражданство, а именно на трайна и устойчива връзка между физическото лице и държавата. Данните показват, че при 90% от случаите освен получаването на български паспорт няма други отношения между държавата и натурализирания на основание на български произход гражданин. Тези българи просто са се изгубили от полезрението ни.

Проблемът в случая е, че с досегашния модел за предоставяне на гражданство България фактически се лишава от основния инструмент за реално въздействие върху тази категория лица. Така стигаме до парадоксалния извод, че вместо да съдейства, досегашната практика девалвира българското гражданство, като в същото време се губи инструментът за постигане на стратегическите цели сред по-голямата част от представителите на историческите български общности.

Очевидно е, че този подход трябва да се промени, защото е обременен с много негативи и крие в себе си опасности за националната сигурност. Не са малко случаите, при които вицепрезидентът е отказал да подпише указите на лица, които, въпреки че нотариално са декларирали български произход и са получили съответните удостоверения от Държавната агенция за българите в чужбина, по време на интервютата в Министерството на правосъдието са се изявили като лица от небългарска народност. И това са само онези, които не са успели да прикрият този факт. Така на практика се подменя духът на закона, последиците от което са тревожни и могат да нанесат щети на българската държавна политика по въпроса.

В епохата на криза и преосмисляне на неработещите политически системи време е да се пресече и патриотичната наивност, свързана с „паспортизацията“, зад които се крият користните цели на отделни групи, осребряваща позициите си. Разбира се, че политиката на предоставяне на българско гражданство на лицата от български произход трябва да продължи. Но само на тези, които наистина са осъзнали връзката си с България, които ако не една книга, са прочели поне една страница на литературен български език или които могат поне името си да напишат с български букви. За такива лица законодателят може да предвиди още по-облекчена процедура. Но останалите трябва да се потрудят да извървят своя път към истинското завръщане към българщината.