Прекомерните амбиции на нашето момче Плевнелиев

Присламчи се към бивши политици, които подкрепят Македония за НАТО

Вероятно щях да отмина тази тема като рутинна в усилията на Македония да намери и осигури неформална подкрепа за своите атлантически амбиции. Макар че, както виждам, за македонския премиер Зоран Заев тя е твърде важна, може би защото потвърждава за пореден път, че той има подкрепата на съществени фактори в международната политика, пък били те и някогашни политически величия на международната - световна и европейска, сцена.

Вероятно щях да я отмина, ако сред гостите на Заев, които учредиха групата „Охрид” за лобиране за евроатлантическото членство на Македония, не бях видял името на „моя човек” Росен Плевнелиев. Пет години като президент на България той не стъпи на територията на Македония, защото там имало антибългарска медийна кампания и кражба на историята ни, които той с неговата чувствителна душа не можел да преглътне. Пет години се гънеше как да откаже поканите на македонския си колега Георге Иванов да се срещнат на територията на Македония, пет години търсеше някакви сериозни аргументи да направи отказа си по-приемлив.

Не че Георге Иванов е цвете за мирисане - дори след падането от власт на неговия ментор Никола Груевски, Иванов продължава да прави гаф след гаф, което пък свали главоломно рейтинга му на равнището на нулата. Последният - отказът му да подпише прословутия и противоречив Закон за езиците, който парламентът гласува на три пъти. Веднъж Иванов го върна след второто гласуване, парламентарното мнозинство отново го прие, тогава президентът в скандално нарушаване на Конституцията на страната отказа да го подпише. И сега Законът виси някъде в правното пространство, в правния мир на Македония, без да се знае каква ще бъде неговата съдба. Но ако нещо се знае, това е фактът, че изгласуваният, но неподписан Закон за езиците, внася напрежение в управляващата коалиция начело със социалдемократите на Зоран Заев, тревожи албанците във всичките им политически проекции и клати парламентарното мнозинство.

Сега Плевнелиев наистина отиде в Скопие, след като горе-долу по същото време на миналата година го изловихме да лъже като калайджия, че отишъл в Охрид да се види с местни българи, които били лежали по затворите в бивша Титова Югославия за своята пробългарска симпатия. Нищо подобно, Плевнелиев се веселеше в една популярна охридска кръчма, където, казват, български бизнесмени с пари за пръскане обичали да ходят да опитват охридска пъстърва, оркестърът му свиреше стари български шлагери, които в Охрид все още се пазят като свидна реликва, а самият той след дни се опитваше да изкара охридската веселба като израз на някакъв личен патриотизъм, фалшив, разбира се...

Хората там искали да видят своя президент, да го прегърнат, той също искал да ги види, да ги прегърне, та чак се бил разплакал... Що не отиде да ги прегърнеш, когато в продължение на пет години бе държавен глава, когато имаше всички институционални възможности да удариш едно рамо на българите в Македония, та да почувстват те, че имат закрила от най-високо българско политическо ниво, че България мисли за тях и не ги е изоставила на гоненията от режима на бившия премиер Никола Груевски. Пет години като президент не стъпи в Македония, а първата му проява като вече бивш държавен глава бе да отиде да се лигави в „Далга” и да прави после пиар от това. А уж е човек от нашия край, което би означавало да има най-малко една причина повече от другите политици да съпреживява проблемите на нашите братя в Македония и да намери начин да им помогне... Иначе, и аз обичам охридска пъстърва, повече обаче си падам по белвицата, предпочитам да ходя в по-земни и непретенциозни заведения около езерото, където и рибата е като хората, и компанията не е снобска, и моабетът върви като по вода, пък и цените са приемливи за скромни български пенсионери като мен.

Та, гледам, сега нашето момче Плевнелиев се наредило в групата някогашни политици, които гостуваха на Заев в Скопие, удариха му едно рамо за неговите амбиции да вкара Македония в НАТО и сформираха групата „Охрид” за подкрепа на тези амбиции. Интересни имена са в тази група, няма спор, като започнеш от някогашния генерален секретар на НАТО, британецът Джордж Робъртсън, който помня като пряк участник в опитите за разрешаване на кризата от лятото на 2001 година. Там е неговият наследник начело на пакта, испанецът Хавиер Солана, който от местните хора си спечели неблагозвучен вариант на своята фамилия заради ролята му в подписването на Охридския мирен договор от 13 август 2001 г., предизайнирал политическата структура в Македония и дал повече права на етническата албанска общност в страната. В групата „Охрид” е и някогашният министър на външните работи на Швеция Карл Билт, както и някои бивши посланици в Скопие и в района като Ален Ле Роа и Волфганг Ишингер.

Както и да наречем тази група - лоби-група или група за натиск, или каквото още искате, и въпреки нейния неформален характер, нейното форматиране и организиране си е един сериозен политически и медиен успех на премиера Зоран Заев. Бивши, бивши, колко да са бивши тези политици, които преди години бяха лицето на атлантическата идея, и чиято дума минаваше като постулат, който балканците трябваше да приемат на доверие като закон. И които - това трябва да се признае, имаха определена роля във форматирането на новия политически дизайн на днешна Македония. С изключение на нашето момче, разбира се, поради споменатите по-горе причини. Защото къде беше Плевнелиев през лятото на 2001 година, когато Робъртсън и Солана последователно един след друг, ползвайки авторитета на НАТО, търсеха мирното решение от тежкия конфликт, внимаваха във вербалните си изяви по отношение на членовете на Армията за национално освобождение (АНО) с оглед на това, че си даваха сметка за възможността тогавашните бунтовници от Шар планина един ден да станат легитимни политици, с които трябва да се работи... Както и стана, впрочем.

Къде беше „моят човек” Плевнелиев, когато международната общност чрез своите представители Робъртсън, Солана и другите посланици трябваше да взима изключително важни решения, от които зависеше съдбата и бъдещето на Македония, но и на целия регион. Лятото на 2001 година, което мина пред очите ми, и което по силата на обстоятелствата като кореспондент на БНТ отразих в десетките си текстове за медиите в София, беше горещо и непредвидимо, време на истински политически решения и на сериозни компромиси, на мъжка приказка и дадена дума и на чувство за отговорност, колкото и рутинно и клиширано да звучи това. Робъртсън и Солана, Карл Билт и другите бяха на жежкия политически и военен терен в Македония, опитвайки се да минимизират жертвите и последиците от военния конфликт, както и да дадат нова перспектива на Македония. Те бяха там, бяха и в кореспонденциите ми, и в предаванията, и в репортажите на всички местни и световни агенции, които работеха непрекъснато в Македония през тази година. Плевнелиев го нямаше никъде там.

Но сега, когато трябва да се пъчат гърди и да се трупат лични активи покрай хора, които имат заслуги за Македония днес, такава, каквато е, и нашият човек е в състава на иначе приятна група, която избра името „Охрид” за себе си поради факта, че тъкмо там, на брега на езерото, бе подписан Охридският мирен договор. Тази връзка очевидно е търсена, още повече, че повечето членове на неформалната политическа банда имат някакви заслуги в някаква степен към него.

Накрая, нека да бъда разбран правилно - подкрепям всякаква помощ за евроатлантическото членство на Македония. В това число и от президента (веднъж президент-завинаги президент) Росен Плевнелиев. Само го моля да оказва тази подкрепа и помощ скромно, да не си приписва заслугите на другите от „Охрид” и на себе си и да се въздържа от това да се хвали какъв приятел е с тях.

Те просто са друга класа.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи