Преподавателят на Медицински университет-Пловдив Анета Тошева получи за втори път награда „Пловдив” за художествен превод, като призът през тази година й бе присъден за превода от френски на романа „Напълно побъркан” от Жил Льогардиние. Това е втората награда „Пловдив” за Анета Тошева след 2010 г., когато тя се отново предпочетена от професионалното жури за художествения превод на романа „Бляскав живот“ на 28-годишния белгийски писател Грегоар Поле. „Най- лесно се превеждат силните думи. Това са думи като чест, прошка, благослов”, твърди преводачката.

„Награда „Пловдив” никога не е била плод на еднолично решение и точно в това е нейната стойност. В моя случай, тя е неочакваният за мен резултат от много несвързани помежду си решения: на издателство „Хермес“ - да се спре на съвременен френски автор и да ми възложи книгата,  на Дружеството на преводачите – да ме номинира, и на специализираната комисия – да ме избере. Истината е, че  всеки способен, знаещ, самокритичен  преводач заслужава тази награда. А в Пловдив такива са много, повярвайте... Затова този приз ми е толкова скъп. В личен план за мен това е силен знак, че съм на прав път, въпреки всичките ми завои и колебания. И потвърждение, че така нареченият утопичен оптимизъм не е непременно недостатък – тъкмо той ме накара преди 30 години да застана разтреперана на прага на кабинета „Западноевропейска литература“ в недостижимото тогава  издателство „Хр. Г. Данов“ и да подам един свитък листове, напечатани на машина – пробният ми превод.

Помня, че беше от неиздаван роман на Ерве Базен. Помня също така, че от притеснение дори не си казах името. Получи се. След толкова преведени книги ще призная, че към всеки нов превод подхождам с трепет и минавам през всички фази: от „О, ще се справя, разбира се“ до „Ужас, вече не мога да превеждам!“ . Защото преди всичко друго, превеждането иска време за претегляне – на всяка дума, нюанс, ритъм, цвят...И за отлежаване, а то никога не стига. Когато превеждаме на български език, ние си търсим думичката, обмисляме си я, хващаме я, ако „виси“, оцветяваме я, понякога я променяме, а често тя променя и нас... Това не е труд, то е път, който не винаги върви нагоре. Понякога просто тъпчеш да едно място и отчаяно търсиш как да назовеш птица от семейството на чаплите, която обитава оризищата в Камбоджа и понякога служи за храна на хората”, споделя творческите си тегоби Анета Тошева.