Няма носталгия по социализма, просто няма с какво да сравняваме

Близо три десетилетия след края на режима, правото на свобода, собствеността и равенството пред закона са с напреднали гангрени

Група българи попитали радио „Ереван“: „Кога животът ни ще стане по-добър?“. Радиото дълго мълчало, а сетне сухо отговорило: „Вече беше!“.

Близо три десетилетия след промените продължават някакви спорове дали при комунизма е било по-добре или при демокрацията. Това е безсмислен спор, защото само малцина биха се върнали в онзи строй, но само при условие, че им върнат и младостта. Това няма как да стане. Въпреки това сравненията и носталгията с „онова време“ продължават. Настанило се е някакво трайно минорно настроение сред българския народ. Дълбока несподелена тъга, както би заключил някой психолог.Не би следвало да бъдем песимисти, а сме на дъното на класацията по щастие.

Реално погледнато днес би трябвало да бъдем повече оптимисти от всякога. България е толкова богата, колкото не е била в цялата си история. Част сме от свят, за който мечтаехме. Извървяхме път, който ни се струваше невъзможен. Само за 28 години след падането на комунистическия режим, ние можем да обикаляме света, да притежаваме имоти, да строим фабрики, да творим, да бъдем на световния пазар, без никакви условности. Би следвало да сме доволни и надъхани за повече и повече.

Няма никакво съмнение, че това беше и е правилният път за България. Нищо по-добро не можеше да ни се случи от демокрацията, влизането в Европейската общност и стикерът НАТО. Това достатъчно ли е за един индивид, за един обикновен човек? Едва ли. Това е опаковката на държавата, а не стандартът на живот на гражданина.

Би било достатъчно, ако животът ни става все по-уреден, по-добър, по-сигурен. Не говоря за държавата – тя си е добре, а за всеки един от нас, всяко едно семейство. Традиционно покрай такива дни, като 10 ноември, началото на демокрацията у нас, обществото се разделя и се спори дали сега е по-добре или по времето на комунизма, а политиците ловко използват разделението и дори упорито го задълбочават за собствена облага.

Няма носталгия по комунизма у нас, просто няма с какво да сравняваме живота си. А щом правим сравнения, нещо не е наред.

Неудовлетворението днес не идва от демокрацията, а от практиките, които властват в България. Това не са практики, а уродливи прояви на груба, дива алчност, на хората, които управляват страната. Видими и не видими сили.

Това, което липсва в една тоталитарна система, е свободата. Има и още много детайли.

Покойният президент д-р Желю Желев казваше, че комунизмът е по-лош от фашизма, защото освен всичко зло, което е сторил, той е посегнал на частната собственост. Тя бе ликвидирана и преразпределена в панелни кутийки. Демокрацията върна собствеността, но какво се случи след това. Тя не е защитена. Днес живеем в една доста извратена среда, в която се трудим за своята частна собственост, а тя може с лекота да бъде придобита от други – предмети, автомобили, жилища, пари. При това безнаказано, при това с отчайваща липса на възмездие.

Припомнете си само, че когато имаме пандемия на телефонни измами, властта не се опитва дори да се пребори с мафията, а превръща МВР в едно пухкаво НПО, което трябва да ни раздава брошури, с които да се научим да се пазим от измамниците. Не е ли задачата на репресивните апарати, които всяка година получават повече и повече, да смажат главата на змията (образно казано, по възрожденски… да не се засягат природозащитниците, б.а.), а не да ни приспиват с евтини приказки.

Държавата ни е разпределена между хищници. Телефонните измамници са дребни помияри, макар да са част от голямата хранителна верига на диващината, в която сме поставени. Днес можеш да притежаваш апартамент, къща, имот и на следващия ден да почукат джентълмени от имотната мафия и да ти предоставят документ, с който да ти кажат, че това вече е тяхна собственост. Зад тях стои законният нотариален акт, съдия изпълнителят, полицията, която трябва да приведе закона в действие. Чий закон, по дяволите? Нима това е нормално цял един живот да бъде зачеркнат с една системна измама и всички, които са посочени да въдворяват справедливост, да са на страната на измамниците? Това е проблем. Проблемът е роден от върхушката. Такъв е законът, защото така са го написали и са го написали така, защото са знаели какво искат да постигнат.

Наскоро ми обясниха, че ипотеката е най-добрата защита срещу имотната мафия. Просто ипотекираш жилището си за сто лева, на висока лихва, за 20 години и внасяш всеки месец по лев-два, но никой не може да прехвърли имот с ипотека. Най-вероятно и на това ще намерят цаката, но истината е, че хиляди хора изгоряха. Изгоряха, но не дори с пари, а с живот, защото всеки квадратен метър е месец работа, месец лишения, месец тормоз. Изгарят и с радостта, щастието, което им се полага, защото всяка мебел, всеки предмет е купуван в спорове, в сметки, но с надежда, че това ще е дом, изпълнен с уют и любов.

С фалшиви, но защитени от закона документи, шмекери си присвоиха общинска земя, държавни имоти, предприятия и няма следствие, няма възмездие, защото на върха стоят недосегаемите.

Министерски съвет излезе с решение (звучи като указ на ЦК на БКП) за запазване на държавната собственост. Нито дума за частната собственост, за нашата собственост, макар че тя е 98 на сто. А е толкова лесно.

Частната собственост трябва да бъде неприкосновена. Не може да ти влизат в дома, не могат да го пипат мошеници, не може да те ограбват. Точка. Да не говорим за по-елементарните неща като електронно правителство (каквото и да означава това в България), система, която да гарантира чистотата на сделките. Нима е трудно да се направи? Не, просто е далеч по-пропагандно да се говори за „ограбената държава“, а не за теб, не за мен, не за нас.

Свободата дойде с надеждата да подредим живота си тук, в родината, а не да мечтаем да избягаме там, където навремето твърдяха, че съществува „гнил капитализъм“. Гнил като мушмулите – колкото по-гнил, толкова по-сладък, както подхвърляха скептиците на комунистическата пропаганда.

Свободата отвори вратите и като виждаме емиграцията, се превърна в евакуация (по филма „Посоки“, реж. Стефан Командарев). Евакуацията не се случва заради бедността, а заради липсата на надежда, че животът ще стане уреден, справедлив, с възможност да реализираш себе си. Всеки втори емигрант ще ви каже, че би се върнал, ако имаше свободата да прави това, което може.

Демокрацията се роди през 1989-а и отвори вратата към свободната инициатива. Възможността да бъдеш предприемач, да опредметиш идеите си в производство, в богатство и удовлетворение – морално и материално, това липсваше по времето на комунистическия режим. Клишето, че всички тогава бяхме равни, защото бяхме по равно бедни, илюстрираше точно липсата на свобода в бизнеса.

Новият свободен свят тръгна и с експлозивен размах на търговия, сделки, предприятия. Наистина тогава можеше да се случи всичко, а и хората бяха толкова наивни, че веднага се случиха финансовите пирамиди, излъганите собственици на непостроени имоти, „тука има, тука нема“. Но пък имаше ентусиазъм и надежда. Днес фирми се крадат, така както и имоти. Принуждават те посочени от управляващата партия хора да влязат в борда на директорите, а когато си в отпуск, увеличават капитала, оставаш миноритарен собственик и те изхвърлят от предприятието. Могат да те смажат, като ти отнемат спечелени публично-държавни поръчки, могат всичко.

Демокрацията донесе най-важното нещо в човешкия живот – свободата. Правото на избор, правото на инициатива, правото на живот.

Голяма част от българската нация гледа свободата през стъклен похлупак. Не може да я пипне, не може да я ползва. В провинцията, където е пълно с табели „Държавата отсъства за неопределено време“, нещата са още по-драстични. Най-важното, безценното правило на демокрацията за правото на живот, е застрашено. Не е преувеличение, защото в столицата сме слепи за тормоза. Тормоз ли казах, съжалявам. Терорът, който залива малките села, с останалите ни баби и дядовци, родители е смразяващ на моменти. Убийства, системен тормоз над възрастните хора, побоища, барикадиране по домовете на места е норма. Това е структурно насилие, за което в днешно време, в държава, която само след месеци ще председателства Съвета на Европейския съюз, звучи като присъда над способностите на държавата. И то присъда за некадърност, без право на обжалване.

Прякото доказателство за тази неспособност е нежеланието да се реформира из основи МВР. Репресивният апарат, който може да смаже битовата престъпност, организираната такава. Не е така ли? Вие познавате ли някой, който да не е бил обиран? Аз - не.

В тази картина по-добрият живот изглежда като в арменски виц. Беше.

И още нещо. Демокрацията унищожи и Член първи от Конституцията на НРБ. За водещата роля на БКП. Дали днес управляващите партии не мечтаят за този член? Макар че точно това заслужават.