Борис Джонсън може да бъде оставен на нежните милости на торите, но ще е добре да преглътне собственото си его

Всички политически кариери завършват с неуспех. Но не всички завършват с пердах. Очевидно е, че предстоящото напускане на Тереза Мей като лидер на торите е брутално, рядко срещано дори за британската консервативна партия.

Тя застана на върха с одобрение през 2016 г. и си постави задачата да почете резултата от референдума за Брекзит. На изборите през 2017 г. тя спечели почти толкова от вота, колкото някога бяха постигнали Маргарет Тачър или Тони Блеър.

Тя се бореше да управлява с компромис разделения парламент, за да постигне необходимия Брекзит. Но резултатът от нейните усилия трябва да бъде ужасно предупреждение за онези, които ще я наследят. Паникьосани от Брекзит и вътрешно разделени от амбициите си, торите отхвърлиха най-ценното си политическо оръжие, а именно лоялност към лидера.

Рядко политиците превръщат лични си недостатъци в предимство и Мей не опроверга това. Британската политика, отбелязва Алексис де Торквил, имитира клуб, а не тълпа. Чувствителните лидери се обкръжават със свита и защитна черупка. Неспособността на Мей да си създаде приятели или съюзници я лиши от естествената подкрепа, от която имаше нужда в извратеното й начинание. Тя изглеждаше вдървена и негъвкава, дори и при търсенето на компромиси, от които толкова отчаяно се нуждаеше.

Единственият клуб на Мей е нейният съпруг - Филип. Иначе тя е сама и през миналата седмица изглеждаше зловещо лишена от всякакви любезни съвети. Изключително болезнено е, че някогашните й привърженици напуснаха нейния офис. Така беше и при Тачър и Хийт, и дори при Макмилан и Еден преди тях. За торите лидерството им напомня за това на Римската империя, определено от коронацията и смекчено от убийството. И това е въплъщение на хората, които са свикнали да се държат зле. Нищо не се е променило от онези времена. И всичко, което може да се каже, е, че вероятно няма по-добър начин.

За лейбъристите е много по-трудно да се отърват от незадоволителните си лидери, но и за двете партии това е за предпочитане пред конституцията на Америка, където отстраняването зависи от импийчмънт. По-добре е, когато има политическа злополука, капитанът да бъде изхвърлен зад борда и пътуването да продължи с по-голямата част от екипажа.

По-важното е, че оттеглянето на Мей няма да промени значението на реалността на сагата Брекзит. Дори и носителят на лошите новини да е неумел, това не променя известието. Някаква версия на сегашното споразумение на Мей е неизбежна, ако искаме да запазим икономическите си отношения с ЕС. Следващият лидер на торите ще трябва да измисли компромис, за да може да прокара тази версия в Камарата на общините. Двете страни на разделената политическа общност трябва да бъдат обединени.

Митническият съюз и единният пазар, дори и да са описани условно, са очевидно полезни за нашия национален търговски, следователно и икономически интерес. Ако анкетите са някакъв ориентировъчен знак, то това е и желанието на нацията. Митническите бариери, независимо дали са „виртуални“ или по друг начин, около острова и през ирландската граница, няма да са полезни за никого освен за бюрократите и полицейските служители. Същото важи и за забрана на мигрантите.

Тезата на брекзитиерите, че някакво търговско Ел Дорадо очаква Великобритания „в останалата част на света“, е лъжлив цинизъм. Нацията не е толкова раздвоена по този въпрос, колкото им се иска на твърдите поддръжници на Брексит. Преходният компромис на Май все още може да се смята за най-трайното й постижение, дори и ако, както казваше Тачър, няма реална алтернатива.

Европейските избори отвличаха вниманието от основното. Победата на партията „Брекзит“ няма да доведе до срив в подкрепата на двете главни управляващи партии във Великобритания (бел. ред. - партията на Фараж всъщност отвя всички партии). Тези избори не са за правителство. Те са само отговор на глупавия въпрос, който непрекъснато задава Найджъл Фараж: одобрявате ли как големите партии се справиха с Брекзит? Само луд, може да сложи кръст срещу това в избирателната секция.

През последните две години Камарата на общините постигна само едно ясно решение. Тя гласува с преобладаващо мнозинство против напускането на ЕС без споразумение за митниците и границите. Който и да води торите, било то Борис Джонсън, Джереми Хънт, Майкъл Гоув или някой друг, ще трябва да приеме това, което има. Те ще трябва да преговарят с Брюксел и да постигнат споразумение с Брюксел бързо, и тази сделка ще бъде версия на тази, която парламента три, ако не и четири пъти, отхвърли.

На този етап провалите на Мей са център на вниманието. Макиавелистката доктрина постановява, че властта може да бъде придобита по принцип, но тя се запазва само с прагматизъм. Сръчни политици са не тези, които печелят властта, а тези които могат да я запазят. Политическият учен Дейвид Рънсиман ни напомня, че макар лицемерието да се смята за провал в етиката, в политиката то се приема за необходимост.

За да си осигурят Брекзит, кандидатите за лидерство на торите ще се нуждаят от лицемерието на един Дизраели или на Чърчил, от мирновременния му период. Те ще трябва да са готови да предават принципите си, да се обръщат срещу приятели, да мамят медиите и да правят това с популистка показност. По някакъв начин, план Б на Мей трябва да се преработи, за да се мобилизира коалиция в парламента, а хардлайнерите трябва да бъдат подкупени или изолирани. Ако всичко това звучи точно както го мисли Джонсън, той може би все още е най-добрият залог на Брекзит. Както отбелязва Рънсиман, същността на един Дизраели е да получи нещо на първо място.

Камарата на общините трябва да приеме, че ако не може да бъде намерен компромис, то тя няма да спази договореността си с избирателите от 2016 г. За това тя трябва да изисква нов мандат, или чрез нов референдум, или чрез връщане на първоначалната позиция, с отмяна на член 50 и нови общи избори.

Що се отнася до Джонсън, той може да бъде оставен на нежните милости на торите, но ще е добре да преглътне собственото си его.

(Превод за Труд“ - Павел Павлов)