Отговорността на всяко еднолично управление в крайна сметка остава еднолична

Срещата на ЕНП и Комитета на регионите от края на миналата седмица в София удивително приличаше на старт на предизборна кампания. И със сигурност беше точно така. Но не онази, обявената за след година и кусур, а на предизборната кампания за предсрочните парламентарни избори.

Насърчителното потупване по рамото и суперлативите погалиха ушите на елита на ГЕРБ и ги изпълниха с надежда. Борисов, видимо доволен, получи най-щедрите похвали от европейските си колеги.

Няма по-добър шеф от Борисов,

отсече Дол и си навлече гнева на социалистите. Завиждат, побърза французинът да пресече мераците им да го критикуват.

Европейската десница сякаш се беше изсипала в НДК не за да си подреди къщичката за следващия проектен период, а за да отработи предизборната кампания на своята сестринска партия ГЕРБ. Възможно ли е да знаят нещо, което на широката публика все още е неизвестно. Напълно.

Партията-държава или власт на апарата

Идейните принципи нямат никакво значение за ГЕРБ, когато става дума за власт. Така функционира тази партия и на организационно и на политическо равнище. Затова и няма особени шансове да просъществува в опозиция. Партийните структурите са изградени и органично свързани с държавните и общински структури. В ГЕРБ, повече от всяка друга партия, може да се изрисува родословното дърво на произволен активист, чрез общински и държавни позиции в администрацията. Съпрузи и съпруги, братя и сестри, майки, бащи, баби, кумове, братовчеди, лели, чичовци, деца, внуци, снахи и пр.

Впрочем, сигналите за нарастващата еманципация на структурите са все по-отчетливи.

Както и въпросът кой всъщност им дърпа конците.

Борисов е по големите неща – международното положение, лидерските срещи на високо равнище и други, далечни на редовия активист дейности. Докато заместникът му Цветанов е човекът за връзка и всичко останало.

За сметка на това програмата за управление, по-точно липсата на такава, както и реализирането на управленска визия, нямат никакво значение. Властта на всяка цена и с компромис, какъвто се налага. По тази формула Борисов реализира вече трети управленски, непълен мандат. И именно непълнотата е доказателството, че ако и формулата да сработва при сглобяването на мнозинства, тя не дава резултати, изразени в качество на властта и успешни политики. Което в крайна сметка са единствените обективни критерии за оценка на едно управление.

Освен това всяка следваща формула е все по-афиф.

Овластяването на националистите беше отчаян и твърде рискован ход за ГЕРБ. Борисов не желае да разпределя власт и това е ноторно известен факт. Концепцията, че по-добре е с тройна коалиция от националистически партии, отколкото широка от системни партии, обслужи инстинкта за самосъхранение на партията-държава. Никой с никого и нищо не смята да споделя. Камо ли власт.

Да, да, обаче – не.

Нито формулата беше зададена от избирателите, както се опитват да внушат от ГЕРБ в своя защита, нито националистите са някакви безобидни местни тарикатчета, които няма да посегнат към реалната власт, а само ще папкат и ще слушкат. И най-същественото – отговорността на всяко еднолично управление в края на краищата остава еднолична.

Генераторът на скандали Валери Симеонов прилича повече на бомба с часовников механизъм, отколкото на хлапак, който папка и слушка, докато порасне.

Всъщност преди година Симеонов напомняше на смешния герой от романа на Ал. Носов “Незнайко в Слънчевия град”. Днес обаче недоразумението Симеонов порасна до проблем лично на Борисов, на правителството, мнозинството, вътрешната политика и българската дипломация. В Европа, на Запад, и на Изток. И ако Борисов е залагал, издигайки го до вицепремиер да постигне две неща – хем да го държи близо и под контрол, хем да по този начин да минимизира шумовете в системата, то не му се получават и двете. Както се казва – един Валери се оказа достатъчен да създаде такива проблеми, дето Волен Сидеров и Каракачанов, барабар с членската си маса не могат.

Скандалите, генерирани от Вицето обаче далеч не изчерпват цялата номенклатура на скандала, която съпътства трудното съществуване на кабинетът Борисов 3. Състояние, в което дори и при желание, нито могат да се направят така необходимите реформи, нито да се създадe необходимото доверие в обществото за провеждането им.

Хората просто не вярват на нищо от това, което им се казва.

Още по-малко на мантрата “коалицията е стабилна”.

Класическото определение за революционна ситуация е натиск отдолу, немощ отгоре. Това, разбира се е свободна перифраза. Та, въпросът, който постави отминалата седмица е дали, дори не толкова дали, а кога ще има предсрочни избори, тъй като са налице и двете обстоятелства.

Протести въобще, по всякакви поводи има около 40-45 само от началото на годината. За Пирин, за кварталните градинки в “Младост”, за лъвчетата, за тунел “Петрохан”, срещу Истанбулската конвенция, за Истанбулската конвенция, на надзирателите в затворите, на полицаите, на работещите в детските градини, срещу работещите в детските градини, срещу насилието, за разширяване на законната отбрана, срещу сделката ЧЕЗ, срещу цените на тока, за лечението на онкоболни,...Общото кратно между тях е усещането за неспособност на управлението да се справи с това да води държавата.

И, разбира се, липса на справедливост.

Скандалите, които продуцира управляващата коалиция създават от една страна перфектната среда за опозицията, от друга страна са тест за способността на лидерите да реализират стратегически цели, като политическата алтернатива, например.

БСП и нейният лидер Корнелия Нинова пък така и не разбраха, че вълнaта не може да бъде статично положение. Отварянето на безброй фронтове, в името на “вълнaта” – на недоволство от ГЕРБ, на недоволство от червените олигарси, на недоволство от начина на живот, на недоволство от Истанбулската конвенция, на недоволство от самото недоволство, се превърна в основната характеристика на лидерството на войнствената Нинова. Стратегическите ходове трудно могат да бъдат провидени в пушилката на фронта. За сметка на лидера си, висшето командване на партията изглежда все по-демотивирано и по-дистанцирано от своя пълководец.

Тя е на кон, обаче...

Структурите на БСП са подвластни на местни влияния и тежнения, продиктувани от междуличностни и биографични връзки, икономически интереси и трудна връзка с централното ръководство. Представителите на БСП в местната власт лесно влизат във взаимодействия с ГЕРБ, разбира се по икономически причини. Уравнението е просто – с пламенни декларации от трибуната на Народното събрание община не се храни, казват те. И като резултат от всичко това Нинова изглежда все по-самотна и по-самотна. Което в крайна сметка прави трудна за припознаване алтернативата за държавата в нейно лице, тъй като добрите намерения са ОК, но съвсем не са достатъчни.

Единственият липсващ от сцената е визията, проектът за следващите години. Отговорът на въпроса “Накъде?”.

Това, което направи ДПС – да постави този въпрос на дневен ред за дебат, беше разчетено като заявка за управление. И да, и не. Защото няма как да стигнеш някъде, ако не си разбрал това къде е . А отговорността за формулирането на целта е именно на политическите партии с биография и визия. А не на случайно и временно пребиваващите.

Впрочем, тържественото събитие на ЕНП от края на миналата седмица създаде интересна асоциация с една друга, минала история.

Тогава, през 2001-ва година, ЕНП дойде в София за първи път. Тогавашният лидер на ЕНП Хосе Мария Аснар прегърна премиерът и лидер на СДС Иван Костов на сцената на НДК с думите “Амиго, Иване” и допълни “Говорейки за България и нейното бъдеще, говорим за Иван Костов и СДС!”.

Два месеца по-късно СДС на Иван Костов претърпя катастрофично поражение на изборите и

цялата власт, концентрирана в ръцете му, рухна като къща от карти.

В изборната нощ, в коридорите на НДК повяхнаха надеждите за парламентарно участие и на един друг, малък политически проект, като стайно разстение, извадено на произвола на яркото слънце и буйния политически вятър – коалицията ВМРО-Гергьовден, с лице – Слави Трифонов.

 

*Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави – няма нищо ново под Слънцето. (Еклесиаст 1,9)