...Свръхземните въпроси,

които никой век не разреши...

Яворов, “Маска”

Мъгла се стеле над София. Но това не е загадъчната импресионистична забуленост от картините на Моне. Нито “оня час на синята мъгла”, където “чезне вечерна позлата”. Непрогледен, миризлив смог задушава буквално и преносно физическото и културно пространство на българската нация в XXI век. Толкова е изпълнен въздухът с аерозоли лицемерие, че хората започват да мутират. Плоскостта на видимото е всъщност ребус от привидности.

Мрачни, каменни лица участват в уличната пантомима. Обективът на всеки фотограф би могъл да запечата дори на един-единствен кадър как клошари се бият около кофа за боклук, младежи се дрогират, а някъде на заден план добре облечени мъже отварят вратите на скъпите си коли, за да си разменят многозначително... куфарчета. И това става през 2017 г., когато отбелязваме 10 години от членството ни в Европейския съюз. А някак между другото политиците ни се досещат на определени дати да се снимат пред бюстовете на великите ни поети.

Така ще бъде и на 13 януари, когато се навършват 139 години от рождението на Пейо Яворов.

Израснал като поет на границата между два века, той въплъщава в личността и творчеството си противоречията на една драматична епоха: отмиране на възрожденските идеали, бясно нахлуване на нерегулируемите капиталистически отношения, зараждане на нов модернистичен културен феномен у нас (кръга “Мисъл”).

Препрочитайки днес сътвореното от Яворов, усещам нещо поразително - в съзнанието ми се промъква една натрапчива аналогия, която не е била видима преди 20-30 години. Граничността на неговата епоха, социално-нравствените катаклизми, поляризацията на обществото в началото на ХХ век пораждат същите трагични раздвоения у индивида, каквито наблюдаваме в т.нар. години на преход. Няма защо да им даваме други определения, това е аналогичното първоначално натрупване на капитали и все по-голямо разслоение на обществото, все по-безцеремонно потъпкване на гражданските права на обикновения човек, от една страна, а от друга - самозабравянето на управляващите от всяко следващо “с нова мисия и морал” правителство.

Сякаш поетът е прескочил 100 години и се разхожда в “полите на Витоша”. Наблюдава смехотворното боричкане за власт, долните интриги по време на избори, “задушния черен прах”, стелещ се в душите на хората. Това, което се обожествява като основна ценност за сегашната мутренска олигархия, Яворов го е формулирал още тогава: “Богатството - ето ум, ето всичко. Като имаш пари - и ум, и чест, и почест можеш да си купиш, ако ти трябват. Но няма защо да ги купуваш; да бъдеш богат - то значи вече да си умен.”

И сега Яворов би написал стихотворението “Ледена стена”:

Ледена стена -

под нея съм роден.

Стъклена стена -

отвред съм обграден.

Хладната стена -

замръзва моя дих.

Вечната стена -

с глава я не разбих...

Ако бих могла да си позволя парафраза, най-вероятно творбата би звучала така:

Ледена стена -

шеф и подчинен.

Стъклена стена -

поглед умъртвен.

Хладната стена -

допир без любов.

Вечната стена -

не, не съм готов.

За своето време Пейо Яворов е не само драматично-чувствителен лирик, колоритна личност, скандална фигура (в образите на харамия и любовник), но и носител на метафизично начало, на една психологическа вглъбеност, непрекъснато анализиращ ранената си душа. Така на моменти творецът изгражда (чрез асоциации, метафори и сугестивни символи) една въображаема действителност. Неслучайно редица изследователи (д-р Кръстев, Л. Стоянов, Св. Игов) наричат Яворов “пророк”. В поетическите си прозрения поетът разкъсва постулатите на досегашната естетика, а новата поетическа правдивост в творбите му се възприема от публиката като аксиома на модерния век, отделни стихове бързо се превръщат в сентенции. Широката аудитория невинаги разпознава авторството на Яворов, така слети с народното съзнание са стиховете му: “Аз не живея: аз горя”, “Деца, боя се зарад вас”, “Свръхземните въпроси, които никой век не разреши, дълбаех ням”.

Направих малък експеримент и попитах ученици кой е първият стих от Яворов, изникващ в мисълта им. Без колебание повечето казваха “Две хубави очи”.

Тази творба е визитната картичка на поета. Понякога се питам: колко ли наши поети (класици и съвременници) притежават такова ярко, запомнящо се, ювелирно произведение? С огледалната структура, с вътрешната асонантност, с кристалната си изповедност то е достойно за всяка световна антология редом с творбите на Пушкин, Байрон, Емили Дикинсън, Бодлер.

В своята “История на българската литература” Светлозар Игов пише: “Яворов е първият изразителен интроспективен български поет... С Яворов смъртта за пръв път става драматичен проблем на българската поезия. И няма и след него поет с така силно изразено чувство за смъртта, в която се преплитат две противоположни влечения - страх от смъртта и особено влечение, опиянение, копнеж по нея.”

Когато на 16 октомври 1914 г. в София се разнася вестта за самоубийството на Яворов, това е краят на едно продължило цяла година клюкарско издевателство над нещастния поет, който след самоубийството на Лора е сляп и отритнат от обществото. Бих казала, че едва ли тогавашната “жълта” преса е представлявала и една десета част от сегашната скандална, порнографска, пошла медийна война, чиято основна цел е всекидневно да залива съвременния българин с все по-ужасяващи събития. В днешната реалност съдбата на Яворов не би била по-различна. Нашето общество се е превърнало в говорилня на омразата, в асоциално блато, жадно за сензации, обръгнало на всякаква мръсотия. Тук преуспяват двукраките, за които няма нищо свято. В добавка интернет епохата превърна скандалджийския език в свой фундамент, изчезна не само правилната граматика, изяществото на писаното слово, но се пренебрегнаха учтивите фрази в общуването, а оттук се стигна до принизяване на важни родови и обществени емблеми.

А за Яворов имаше свети понятия: майка, родина, душа, дете.

Някога неговата интелектуална извисеност и нравствена чистота не можеха да допуснат комерсализация на творческото “аз”. България в XXI в. усвоява по-скоро пороците на глобализацията, отколкото достиженията на напредналите нации. Дали осъзнаваме, че се намираме в ерата на най-непростима духовна и естетическа експлоатация - тя ни води към първобитен век... Тук безплътната фея на поезията няма място, нея не я убиват физически, тя се стопява сред тълпата на безразличните. Така никога няма да се роди нов Яворов.

Ще позволим ли това да се случи?

Изкуството е сляпо... Щом не вижда, че създателят му е просяк.

Защото в дъното на социалната йерархия са творците. И как да бъде иначе в държава, която отделя само 0,5% от държавния си бюджет за култура?

В градините на мисълта се разхождат сенки на идеи, в парламента кукли на конци подготвят поредното трагикомично шоу, малките градове мълчат - там нищо не се случва, нивите са сираците на прехода, а културата се е свила в чакалнята на европейското милосърдие. Една човешка длан - все още на картата...