Цар Борис Трети е избирал за премиери и министри хора, доказали се в своята област

Професорски правителства – в официалната историография няма да намерите този термин, но той съществува и е широко използван от българските историци. За какво става дума – за правителствата, които цар Борис Трети назначава след януари 1935 г. Но за да разберем как е станало това, трябва да започнем малко отначало.

В периода 1931-1934 г. политическата система в България, основана срещу Търновската конституция, която предполага парламентарна монархия, почти напълно се изчерпва. Гласовете на избирателите се разбиват между многобройни партии. Самите те също се разбиват на десетки крилца, перца и т.н. Спомням си, че моят преподавател проф. Величко Георгиев пред огромната черна дъска на 23-а аудитория на Софийския университет, когато изписваше само разклоненията на земеделската партия, те заемаха цялата дъска. След това ни питаше дали сме ги преписали, изтриваше и продължаваше да нанася крилцата и перцата на земеделската партия. Мисля, че още оттогава се роди следния виц: „Държавният глава поздравява с настъпването на новата година всички български политически партии и техните безенесета“.

За да може България да се управлява някак си, се правят коалиции, които са изключително безпринципни. И, естествено, исканията на постъпилите в коалицията партии е трябвало да се задоволяват. Затова корупцията достига невероятни размери - за да се създадат платени държавни места, се създават десетки нови общини с по няколкостотин жители, създават се купища безсмислени агенции и агенцийки, дирекции и т.н. Затова, когато на 19 май 1934 г. Военният съюз „Звено“ извършва военен преврат, българският народ посреща с радост това. А още повече и тоталитарните идеи вече шестват - и то с одобрение, в Европа. Тоталитарни държави са Русия, Полша, Германия, Италия, Гърция, Югославия. Деветнайсетомайците правят правителство начело с вечния превратаджия Кимон Георгиев - Господ знае агент на колко разузнавания е – от руското през френското до американското. Но това правителство съществува само до януари 1935 година. То извършва огромна работа по оздравяване на обществения живот в България, но забранява Търновската конституция и всички политически партии. И ако се прочетат първите няколко реда от манифеста на Деветнайсетомайците, ще видим, че те с пълна степен се отнасят и за днес. „Българи! Досегашната партийна политическа система окончателно се провали. Пълното разложение на партиите дълбоко засегна обществото, държавата и народното стопанство. Последвалата от това морално-политическа криза рискуваше да се обърне в държавна. Последен изход от това състояние на днешната гавра на партийните хора с народ и държава. Това състояние не позволява да се създаде една стабилна и творческа власт. Партийните и лични разпри не дадоха възможност не само да се разрешат, но и да се поставят държавните и стопански въпроси. Всичко това наложи партийната власт да бъде заменена с непартийна – национална власт.“

Правят се две груби грешки – първата е, че искат да свалят царя и да установят републиканска форма на управление, а втората – да присъединят България към Югославия. За това те получават пари от югославското правителство и де факто се превръщат в сръбски агенти. Поради това царят твърде лесно разбива Военния съюз през януари 1935 година и прави правителство начело с генерал Пенчо Златев. Харесва му да управлява без партии и без Търновската конституция и продължава да управлява като назначава правителства, в които негови са не само министър-председателите, но и министрите. Често те се събуждат сутрин и от Радио София научават кой им е станал през нощта министър, примерно, на просветата или на икономиката. Царят обаче извършва две неща, заради които заслужава всеобщо одобрение, с изключение, от политическия елит на забранените партии. Той избира за министри хора, които вече са се доказали в определена област на човешкото знание и обществената практика. Те са главно професори, разбира се има и доценти, и академици, и висши офицери. Професорите са най-много и затова получават термина „професорски кабинети“. Освен това те са и менажери. Доказали са се не само като отлични специалисти, затворени в славната кула на академичното знание, но са ръководили крупни държавни и обществени структури. Богдан Филов например, е ръководил националния музей, БАН, Софийския университет. Професор Станишев пък е ръководил най-големите болници и т.н. Затова те са изключително успешни в своето управление на структурите. И тези правителства правят така, че брутният национален продукт на България да подскача с много проценти, достигайки най-високата точка в развитието на България. Именно през тези години – 1935 -1943, въпреки войната, българската икономика отбелязва най-големия си ръст. Правителствата не забравят, че все пак техен водач е царят и една мощна пи ар кампания го прави всичко в българския обществен живот.

Професорските правителства имат още едно качество пред всички останали – освен че са добри специалисти и менажери, професорите революционизират и обществения живот в страната. Те приемат закон, според който общините не могат да имат по-малко от 5000 човека, и правят революция в броя и устройството им. Освен това, те задължително трябва да бъдат ръководени не от сульо и пульо, както е било дотогава, а задължително кандидатът за кмет е трябвало да има висше образование – юридическо, икономическо или военно. Смятало се е, че такива хора са най-добрите за кмет на община. А общините са били наблюдавани много внимателно как харчат парите, отпуснати им от хазната. Така е със събраните местни данъци. Революционизирана е и финансовата система. По време на тяхното управление те възстановяват буквално за година българската армия. Тъй като успяват да постигнат отпадане на условията на Ньойския договор, така се получава, че България само за година прави 546-хилядна армия - горе-долу колкото е имало през Първата световна война. И така България става сериозен фактор на Балканите.

Възможно ли е това да стане и в наше време? За съжаление – не би могло да се отмени конституцията на страната. Но в нея могат да се направят сериозни реформи. Разбира се, те трябва да минат през Велико народно събрание, което да превърне България в президентска република. За да има такава фигура, каквато е бил царят в този период. Президентът, както е известно, назначава министрите и министър-председателя, и от това не можем да избягаме, ако желаем да постигнем същия ефект. Днес не е възможно това да се случи при парламентарна република, защото виждаме какво се получава. Законите са такива и те не могат да бъдат отменени. Ами например една Анка – циганка с фирма със 100 лева капитал, може да спре обществени поръчки за 28 милиона лева! А това е да е с огромна обществена важност.

Вече години наред не можем да построим магистрала от Сливница до Калотина – 22 километра, тъй като веднага се появяват фирми, които оспорват търга. Докато сърбите успяха да построят 150 километра магистрала през най-трудния възможен терен – Нишавското дефиле. Всеки знае малките тунелчета на това скалисто място. Скалите се издигат на най-малко 200 метра височина.

Затова е добре да използваме опита на т.нар. професорски правителства, те наистина могат да бъдат решение. И накрая ще дам пример с хората, които членуват в нашия експертен Боянски клуб – вече 22 души са изразили положително отношение към такова мое виждане и заедно имаме намерение да направим политическо движение. Сред тези хора има много професори, юристи, историци, общественици. Ще спомена имената им: професорите Михаил Константинов, Нина Дюлгерова, Георги Манолов, Веско Панов, Констатин Тотев, Юлий Фърков, Георги Атанасов, академик Георги Марков, обществениците арх. Миломир Богданов, Христо Бойчев, Николай Марков, Костадин Георгиев – Калки, инж. Валентин Ковачганев, доц. Георги Попов, полк. Николай Радулов, Стоян Райчевски, майор Писов, арх. Елко Хазан, д-р Мария Леви, Стефан Стойков, Мария Ковачева, Виолета Тодорова и др.

Пътят ще е тежък, но трябва да го извървим. Ако не искаме да се влачим на опашката на Европейския съюз.