Проф. Владко Панайотов пред „Труд“: Европарламентът не е пансион за благородни девици

За един политик най-важен е личният му авторитет, имидж или възприемането му от обществото

Поводът за разговора ни с проф. Владко Панайотов е излизането на втората част от мемоарната му книга „Срещата на две хилядолетия през моя поглед“ (изд. „Захарий Стоянов“, 2018), чиято премиера събра в Големия салон на БАН представители на политическия, научния и културен елит. Това бе едно взривяващо с емоции събитие, защото официалните слова преляха в джазов концерт, изпълнен от „Владко Панайотов Бенд“.

- Проф. Панайотов, навлязохме в ожесточена предизборна кампания за новия Европарламент. Ще Ви върна назад 12 години: как в България се става евродепутат?

- Винаги съм смятал, че човек просто трябва да си върши добре работата и тя да е печеливша за всички, най-вече да е новаторска. Ще се намерят хора, които да те оценят и поставят на правилното място. Не е нужно да мислиш как да се покажеш, как театрално да изиграеш, че си велик... Работи и постигай резултати в своята област. Аз работих в пустинята Атакама почти 10 години, в които подготвях новите инсталации за извличане на мед, злато и други благородни метали, за пречистване на водите, което е особено ценно в пустинята. Бях сигурен, че никой никога няма да разбере, че съм бил в тази изолирана област на света. Работех от сутрин до вечер само с мисълта да не изложа страната си, защото лошите неща - за разлика от добрите - се разнасят с бързината на мълния. И затова, когато след много години президентът на Чили Себастиян Пинера ме награди с най-високото отличие на Република Чили - ордена „Бернардо О’ Хигинс“ за заслуги към индустрията на страната, разбрах, че нищо не е безследно. Същото стана и тук. Работех в „Горубсо“, честно казано, не следях нито Европа, нито събитията около нашето присъединяване. Щом трябва да се присъединяваме - значи трябва и толкоз. Моята работа беше да внедря новата безцианидна технология. Тя донесе над 3 милиона лв. годишен ефект, беше спряно токсичното заразяване на нашите реки. Именно работейки в Рудозем, ме поканиха от София за кандидат в първите евроизбори за България, с което особено се гордея. Целият процес на моето предлагане, избиране и перипетии е описан в първия том от мемоарите ми. Никакви политически борби, никакви конфликти - само нови технологии и идеи за България от Европа и обратно. Моят девиз беше „Работи за печеливша Европа, за да спечели и България“.

- Външният поглед към Брюксел често е несправедлив: мнението е, че едва ли не избраниците там се забавляват. Каква е реалната картина?

- Работата в Европарламента нито е лесна, нито е проста, нито е за забавление. Това е тежка, отговорна и всеобхващаща дейност, ако я вършиш истински. Хората виждат обикновено едната страна на монетата. Голям пропуск е, че не се показва другата страна - проблемите, непрекъснатата борба да се докажеш и да надделееш над другите с по-добри предложения, поправки в законите, внасяне на нови директиви и тяхното отстояване. Тази работа изисква непрекъснато запознаване с новостите в твоята област, предлагане и отстояване на нови идеи, работа с мощен екип от специалисти у нас и в Европа, да можеш да преодолееш и мнения, несъвместими с твоето, без да печелиш врагове, защото там това е гибелно. Това е работа от ранна сутрин до неизвестно кога през нощта - няма лимит. Личният авторитет там е решаващ - загубиш ли го, не ти възлагат нищо, подминават те и ти ставаш един приходящ чиновник, от който ползата е никаква. Но аз съм убеден, че такива случаи няма и няма да има сред нашите представители. Моята голяма заблуда в началото беше, че Европа се интересува от проблемите ни, че е готова да се включи в тяхното решаване веднага и с всички сили. Нищо подобно. Машината е изключително тромава. Европа може да помогне само след много дълго обяснение, доказване, търсене на подкрепа от другите партии. Нужно е време и здрави нерви.

- Какво остана недовършено от Вашата работа тогава?

- Не успях да реализирам проекта за борбата с емисиите от централите, добиващи ток от въглища. Аз съм привърженик на въглищата, отчитайки и особеностите на нашата страна. Емисиите не трябва да се съхраняват под земята, а трябва да се елиминират в безвредни съединения. За съжаление, патентите, в които залагах тези идеи и експериментите по тях, изискват много технологично време, докато бъдат признати - аз ги получих, когато моят срок свърши. Може би с новата Европейска комисия ще намерим общ език по този въпрос и ще направим нещо полезно за България, Европа и за света - включително и за САЩ.

- Защо нашите политици имат толкова краткотраен живот на авансцената и народът бързо ги отхвърля? Защо вечно търси новия месия?

- Лидерът трябва да е близко до хората и да ги обединява. Днес наблюдавам една студенина, едно високомерие у определени лидери на партии. Те не разбират хората, които ги обичат, не разбират и причините, поради които после пропадат, защото са поразени от вируса на своята величавост, нарцисизъм, самомнителност. Хората винаги ще търсят своя месия. Всяка нация намира своя лидер, брани го от хули и неприятности, защото разчита, че той ще намери решение на проблемите, специфични за всеки народ. Често пъти това се получава. Вижте Скандинавските страни, вижте Финландия.

- Брекзит ли е най-страшният сигнал за отминалата слава на Европа?

- Смятам, че това беше една огромна грешка на ръководството на Европа. Трябваше да направи всичко възможно този процес да не се състои. Освен ако няма нещо, за което ние не се досещаме. Но аз съм работил с евродепутати от Кралството по много въпроси: и по водородните двигатели, и по вредните емисии, и по смяната на батериите и пр. Да, те са особени, те имат свой маниер, те имат особено чувство за достойнство и за справедливост. Но Европарламентът не е пансион за благородни девици - в името на общите цели приемаш тези особености. Техните бележки, както и мотивиращи изказвания са много важни и навременни. Те бяха един силен коректив. Дано да не се състои Брекзит и да останат в Европа. Да не забравяме все пак, че Великобритания е сред основателите на модерна Европа.

- Познавате ли някои от днешните български кандидати за Европарламента?

- Познавам добре Мария Габриел. Тя дойде след мен като евродепутат и съм следил първите й стъпки, цялото й развитие - беше ми интересно, аз имах парламентарен офис в Благоевград (общо в страната имах шест), а тя е от този район. Интересно ми беше какво ще е поведението на едно момиче от народа, защото за мен тя е точно такава. Трябва да кажа, че тя се захващаше с трудни задачи, навсякъде успяваше с много труд и удивително постоянство, което за нейната крехка фигура е просто фанстастично. Навсякъде тя будеше симпатии и подкрепа. Но бих искал да кажа няколко думи и за най-знаковите според мен евродепутати от първите два мандата. От десницата беше Емил Стоянов. Човекът, който не говореше много, но вършеше огромна работа. Той докара Панагюрското златно съкровище в Брюксел. Евродепутати, на които Европарламентът ставаше на крака, когато се изказваха или предлагаха изменения, са Илияна Йотова, Евгени Кирилов и Филиз Хюсменова. Те са блестящи оратори, говорещи на два или три езика, те водеха брилянтни спорове с най-големите капацитети. С тяхното мнение се съобразяваха всички без изключение. На тях България дължи много, проблемът е, че няма достатъчно публичност на тази дейност. Нека не ми се сърдят останалите евродепутати от този период - за всеки ще има място персонално в моята трета книга с най-добрите техни достижения.

- Били сте многократно в САЩ, разговаряли сте с конгресмени. Защо САЩ напуснаха Парижкото споразумение?

- Забелязах, че конгресмените са хора практици, които не се трогват особено от романтични и голи изявления от типа „да подсигурим зеленото бъдеще на нашите деца и внуци“. И те обичат своите деца и внуци като всички нас, но искат и реална подкрепа за индустрията, действени нови технологии - качествени, евтини и печеливши. Ние трябва да се учим от тях на този подход - реализъм, достижения и пряка полза за хората. Излизането на САЩ от Парижкото споразумение е също една голяма грешка от европейска страна. Тя се състои в това, че на Щатите трябваше да се покаже печелившата и перспективна страна на това споразумение. Че то не е само една голяма бездънна яма, в която се хвърля огромно количество пари, а ползата не се вижда. Аз уважавам тяхното становище и съм убеден, че ако се намери решение, което да не ощетява индустрията, а да я прави по-печеливша и едновременно с това да се решават проблемите с емисиите, би могло да се предоговори Парижкото споразумение и САЩ да влязат в него. От това ще спечелят всички. А такова решение има. Стига новата Европейска Комисия да пожелае това. Тук България, българската наука и БАН могат да бъдат инициатори на този процес.

- Когато читателят разгърне сега новата ви книга, ще се натъкне на разочарованието, с което говорите за „дворцовия преврат“ през 1989 г.: за фалша, предателствата, за тази „лошо изиграна пиеса“. Кой трябва да направи достоверна преоценка на близката ни история?

- Дали това е „дворцов преврат“, или „лошо изиграна пиеса“, аз не твърдя. А може би е естествен процес, който е трябвало да стане. Но за достоверната оценка, която пак ще е субективна, е изключително важно да се чуят участниците в този процес. Малцина са живите. Аз съм се постарал да се срещна с някои от тях в течение на 20-25 години. Това са: тогавашният министър-председател Георги Атанасов - той ръководеше процеса на Десети ноември; съпругата и дъщерята на тогавашния военен министър Добри Джуров; хора, които са участвали в пленума, както и със самия Тодор Живков. Картината е много сложна, както се казва, многопластова. Зад уж явни неща се крият процеси, за които не подозираме. Така че крайната оценка ще я даде времето и то не скоро.

- Успели сте да вземете интервю от Тодор Живков през февруари 1993 г. Записали сте го на видео. Кое е най-важното от посланията на Живков?

- Диаметралните оценки за Тодор Живков бяха в миналото, продължават и сега. Аз не заемам позиция, аз не съм участник в тези процеси. Моите задачи в живота бяха съвсем различни. Но аз исках да знам в какво време съм живял. Нима всичко е било измислица, да не казвам лъжа. Тези хора, които са ръководили страната, знаели ли са, че релсите, по които се движим, водят до пропаст? Ако е така, какво са направили за да предотвратят катастрофата? Въобще, що за хора са ни ръководили? Това бяха моите въпроси. Какво беше това време - фарс, мит, напразна надежда или истински стремеж към нещо добро и хубаво? След моят разговор аз дълго мислих над чутото. Най-важното послание беше завоалирано: колко е важно да почувстваш повелята на времето и да си тръгнеш навреме, каквито и да са съблазните, каквито и да са уговорките и увещанията на другите. Да си тръгнеш навреме. Това не важи само за политиката, а за всяка дейност. Всичко друго е въпрос на лична преценка, която всеки може да си направи, четейки интервюто.

- Интересувате се от събития, променили хода на световната история. Затова ли посещавате знакови места и пишете за Ялта от 1945 и Квебек от 1944?

Не само. Аз посетих и Потсдам, и срещата на „Тримата големи“. Не е възможно да знаеш съдбата на България и съдбата на Европа, ако не знаеш какви са били целите, мотивите и реалностите, пред които са били изправени хората, начертали световната история и то за дълги години напред. Разбира се, сега, когато имам една голяма част от фактологията на онова време в собствената си библиотека (филми, книги, мемоари - всичко от този период, което съм събирал от САЩ, Великобритания, Германия, Русия), мога да изразя възхищението си от президента Франклин Д. Рузвелт, който е имал дарбата да предчувства нещата, събитията и историята в един дълъг период от време. Неговите прогнози и виждания за света почти изцяло се сбъднаха. Иначе в краткосрочен план и Сталин, и Чърчил постигнаха това, което искаха в Ялта. Този разговор за мене е важен, поражда десетки въпроси. Не са много и хората, с които може да се говори - мой постоянен събеседник е историкът акад. Георги Марков - една уникална жива енциклопедия. Да е жив и здрав!

- Един от приоритетите на политиците в последно време е борбата с фалшивите новини. Може ли да се каже, че глобалната мрежа е законодателят на общественото мнение?

- Аз смятам, че за един политик най-важен е личният му авторитет, имидж или възприемането му от обществото. Няма значение дали това е у нас или в Европа. Ако народът те хареса, то той те харесва завинаги. Прощава неволните грешки и пропуски. Отминава с лека ръка чисто човешките залитания. Ако обича - обича, и никакви фалшиви новини не могат да пробият тази стена на обич. Интуитивно разграничава сеното от плявата. Не важи приказката „аз исках, но народът не ме разбра“. Народът всичко разбира. Така че политиците, ако са искрени, доброжелателни и отзивчиви към обикновения човек, те ще бъдат обичани и подкрепяни във всичко.

Нашият гост

Член-кор. проф. д.т.н. инж. Владко Панайтов познава добре тънкостите на политическите игри в Европарламента, бил е евродепутат два мандата (2007 - 2014). През февруари 2018 г. президентът Румен Радев го удостои с орден „Св. св. Кирил и Методий“ за неговия значим принос в областта на науката и образованието и за утвърждаване авторитета на България по света. Неговата биография изобилства от научни постижения, технологични иновации и политико-социални каузи. Автор е на над 180 публикации, 42 изобретения, патенти и полезни модели, 7 монографии и 8 учебника и помагала. Но чарът му на общественик се подсилва от страстта му към музиката - в Брюксел той е разпознаваем като „водородния професор - виртуозен изпълнител на саксофон.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Интервюта