Проф. Връбка Орбецова, дмн, е педиатър, специалист по патобиохимия, лабораторна диагностика, метаболитни нарушения, диабет. Член е на Американската асоциация по клинична химия, съучредител на Общество и Фондация „Човещина“, председател на Сдружението по алтернативна медицина, автор на енциклопедия по интегративна медицина в 12 тома. Депутат във Великото Народно събрание. Наскоро излезе мемоарната й книга в 600 страници „Животът – такъв, какъвто го изживях“.

- Проф. Орбецова, как се породи идеята да напишете мемоарна книга?

- Никога не съм мислила да пиша мемоарна книга, просто защото не е в моята житейска философия да занимавам хората със себе си. Идеята ми дойде, докато бях в Пловдив преди 2 години за продължителни стоматологични процедури - бях си счупила челюстта. И трите ми внучки много обичат да им разказвам за моето детство, младост и преживени истории. Виждам у тях жив интерес към живота в моето семейство и си казах, че дори да е само за децата, внуците и близките ми, тази мемоарна книга ще има смисъл.

- Вие сте човек на словото, с енциклопедични познания, защо се насочихте към медицината?

- Всъщност, не съм мислила да следвам медицина. Даже смятах лекарската професия за „буржоазна“, защото лекарите бяха по-богати хора. Наистина смятам, че по-скоро съм човек на словото. И за близките, и за учителите ми беше изненада, че реших да следвам медицина. Съпругът ми, например, още от дете е знаел, че ще лекува болните, докато аз първоначално имах негативно отношение и при мен нещата се стекоха случайно, на емоционална основа. Когато бях в десети клас, майка ми се разболя след силна простуда, направи реактивен артрит, постъпи в болница. Това беше много стресиращо за мен. Тогава реших, че ако следвам медицина, ще мога да излекувам майка си и ще преустановя страданието й.

След това и аз настинах по същия начин, докато вървях пеша от Бяла Слатина до Попица в един мразовит ден, и също направих реактивен артрит. Но пък в болницата в Бяла Слатина се запознах с младия, но много уважаван лекар Митко Орбецов, за когото по-късно се омъжих. Той беше 10 години по-голям от мен. Когато идваше на визитация, не съм си и помисляла, че този човек по-късно ще влезе в живота ми.

- За лекарите срещите със смъртта са неизбежни, как се преживява тя? 

- Имам голям страх от смъртта и го казвам, без да се стеснявам. Докато следвах, не можех да си представя как така си говориш с един човек и след това изведнъж го няма. Приела съм за себе си като противодействие на този страх, че не бива да се отрича религиозната представа за задгробен живот. Има ли го, няма ли го, просто трябва да повярваме в него, за да потиснем страха си от края.

Малкото дете трудно възприема тежката болест на близък човек. Аз наблюдавах страданията на баба ми, преди да почине и това остави у мен чувството, че всички трябва да сме съпричастни на болния човек. Когато я видях бездиханна, след като преди това си бях говорила с нея, аз си помислих, че ми се е обидила и не иска да говори само с мен. Тогава татко ми обясни, че баба не ми е сърдита, а просто една жестока болест я е отнесла. Много тежко понесох смъртта й, исках да ме погребат заедно с нея. Едва ме удържаха, защото исках да скоча при нея в гроба. Попитах татко къде смъртта е отнесла баба и той ми каза, че е на небето. Това като че ли малко ме успокои, защото разбрах, че има и друг свят, където отиват починалите.

- Често разказвате как интуицията ви е помагала да поставяте точна диагноза?

- В книгата съм описала случаи, които показват колко е важно лекарят да не потиска интуицията си, а да я развива. В болницата в Бяла Слатина на мое поликлинично дежурство ме извикаха за пациентка със силни болки ниско долу в корема, с повръщане и разстройство. Имаше и леко вагинално кървене. Тогава поръчах линейка и вместо да я заведа в гастроентерологията заради типичните симптоми, поехме към акушер-гинекологичното отделение. Бях с убеждението, че е с извънматочна бременност. Беше късно през нощта и се наложи да повикат шефа на отделението. Когато той я прегледа, се оказах права. Тя наистина беше с извънматочна бременност. На следващия ден ме поздравиха, че като млад лекар съм поставила точна диагноза в завоалиран случай и съм спасила човешки живот.

- Имате и интересни случаи с деца, на които сте спасявали живота.

- Докато работех в Белослатинската болница, лекарствата бяха ограничени и като нямаше антибиотици, лекувах с кръв или кръвна плазма. Аз съм нулева кръвна група и мога да съм универсален донор. Когато се появеше дете в тежко състояние, аз лягах и давах кръв, с която после го лекувах и колегите се шегуваха, че ако не престана, съвсем ще се обезкървя. По този начин съм спасила много деца, включително и на мой колега. Когато бях на курс в Англия, им разказвах за плазмотерапията, която те смятаха за гениално откритие на медицината във Великобритания. Тогава им казах как от 1962 до 1966 г. в една провинциална болница в България съм прилагала хемо- и плазмотерапия.

Най-важният период от живота ми е в детското отделение на болницата в Бяла Слатина. Там изградих клинично мислене и отговорността на лекар за живота на пациентите, която никога не ме е напускала.