Проф. Генчо Начев: Всичко на този свят се връща - и доброто, и злото

Не допускайте до сърцето си лоши думи и не се ядосвайте за глупости

- Проф. Начев, каква година изпращате?

- Не беше лоша година. Физически се чувствам добре - здрав съм, да не чуе дяволът.

Не се оплаквам, беше добра година. Не съм имал катаклизми с близките и приятелите. Болницата върви добре, няма дългове, излиза на положителен финансов резултат. Хората имат покачване на възнагражденията. Има сестри с основна заплата 1200 лв., като прибавят пътеките, получават към 2000 лв. Това обаче са сестри в сектори, в които при 12 щатни бройки работят 6 и натоварването е много високо. Има лекари, които получават месечно по 10 и над 10 хил. лв. Но текучество към чужбина има и при нас. Причината не е само финансова, а и защото тук не виждат перспективи за професионално развитие. Другата причина е, че там нямат злободневните елементарни проблеми, които имаме ние.

- Какво означава за вас наградата „Рицар на годината“, която ви беше присъдена от българските тамплиери?

- Високо оценявам тази награда, защото е в сферата на духовното, в свят, в който все повече робуваме на материални ценности. Понятия като чест, достойнство, патриотизъм, дълг, скромност, желание да се помага на ближния са изтикани от ценностната ни система. Те обаче могат да бъдат намерени сред тамплиерите, защото рицарите не са група хора в доспехи и оръжие. Присъствието им днес има друг смисъл - компенсиране дефицита на морални и нравствени норми.

- Как във вашата болница компенсирате нравствения дефицит във взаимоотношенията между лекари, сестри и останалия персонал?

- На всяко коледно тържество разказвам различна притча. Няма да ви кажа тазгодишната, а друга. Един ученик отишъл при своя учител мъдрец и му казал: „Учителю, искам да ме научиш като теб винаги да съм усмихнат и в равновесие и с всеки изминат ден настроението ми да е по-добро.“ Той му казал: „Добре, но трябва да изпълниш следното. Вземи този чувал и тези ябълки. Когато се почувстваш наранен, вземаш една ябълка и върху нея изписваш името на този, който те е обидил, и я слагаш в чувала. През цялото време трябва да носиш чувала със себе си.“ В края на седмицата ученикът дошъл видимо съсипан с пълен чувал и казал: „Още първите дни напълних чувала. Много хора ме обидиха, с двама-трима щяхме да се сбием, цяла седмица мъкна този тежък чувал.“ „Ето това е грешката ти. Не трябва да допускаш в себе си обидата, защото е страхотен товар. Опитай се лошото да минава покрай теб“, посъветвал го мъдрецът.

- А как пациентите да се спасят от тежкия товар, причинен им от лошото отношение на лекари и медицински сестри?

- Това е основното, на което държим, но за съжаление невинаги има милосърдие към човека, който е в нужда. Болният идва в стресираща среда и ако не отворим сърцето си към него и не се опитаме да го приемем като близък човек, шансът му да се подобри от лечението не е голям.

- Имате ли оплаквания от недоволни пациенти?

- Всеки пациент, който излиза от болницата, попълва анкета с въпроси, включително и провокиращи. Накрая на месеца правим анализ на анкетите, които са анонимни, за да бъдат откровени хората. Но това ни пречи, защото, когато някой пациент напише: „Една дебела руса сестра се отнесе неучтиво към мен“, всички дебели и руси минават под ножа, защото не знаем в кое отделение е бил... Но ако попитам някоя сестра пациентът от 4-та стая, 3-то легло има ли деца и тя не знае, това е много лошо за нея. Сестрата трябва да знае всичко за болния - женен ли е, разведен ли е, има ли внуци и т.н. Тя трябва да стане част от неговия живот, защото човек се отпуска и стресът му не е толкова голям. Добрата дума е много важна. За нея не се искат пари и ако това се оправи, много недостатъци на здравеопазването биха се подобрили.

- Типичната черта на българина - завистта, не придоби ли застрашителни размери и във вашата професия?

- Да завиждаш е присъщо на човека. Но e допустимо в общества, в които има строги коловози и се знае, че завиждаш - не завиждаш, ти си знаеш мястото. Нямаш право да гледаш на богатия като на престъпник, но знаеш, че има закони, които определят, че той не може да бъде престъпник. При нас завистта е наистина жестоко проявена, защото от малки ни учеха, че сме равни, а няма такова нещо. Четири котета се раждат и едно с едно няма еднакви. Не може човек с човека да е еднакъв. Да, ние се раждаме голи пред Бога - без дрехи, и изплакваме. Но след това не можем да сме равни. Първо, произходът ни не е един и същ. Второ, възможностите ни за развитие не са едни и същи, а има и дадености - физически, умствени и т.н. Важно е и при какви условия се развиваш, имаш ли духовни учители, или нямаш и т.н. Интересно защо не чувам да се говори за духовни учители.

- Кои са вашите духовни учители?

- Първите ми духовните учители са дядо ми и баща ми. След това д-р Рашев, мой ръководител в болницата в Ст. Загора, беше страхотен мъж. От София идваха да го гледат как работи. В Пловдив попаднах на полк. Александров, който беше шеф на ортопедията - поливалентен човек, отдаден на пациентите, страхотен, бохем. След това срещнах проф. Чирков - пак случайно. Ако не беше дошъл Чирков през 1984 г., щяхме да останем на нивото на останалите специалности в медицината. Той донесе една философия - не само професионална, но и духовна. А тя е, че има някой, който следи за нашите дела, че важното е да направиш добро и да го забравиш. Благодарение на Чирков получихме възможност да излизаме в чужбина и да специализираме. Кой можеше да ме пусне мен с двама братя, избягали на Запад? Специализирах във Франкфурт, в Лондон, през 1989 г. заминах за Хюстън. Върнах се два месеца по-рано заради промените тук.

Моят късмет е, че във всеки етап от живота си съм попадал на хора, които са били на много високо ниво като ерудиция, като нравственост и морал. Тези хора са искали да ми дадат всичко, не са го пазели за себе си. Затова съм изключителен късметлия. Всеки, ако иска, може да има духовни водачи. Въпросът е дали искаш да вземеш. Ако не искаш - и Онзи отгоре с ореола да слезе, не може да ти даде. Другото е, че когато искаш - ти уважаваш, когато не искаш - ти не зачиташ. Ние, българите, не признаваме авторитети. Затова имаме поговорка: „Никой не е станал светец в собствената си страна.“ Приказката за казана също е наша. То не е само завист, а липса на респект към уменията и познанията на човека до теб.

- Вие били ли сте обект на завист заради това, че имате висок пост, добри финанси...?

Нали се сещате, че пред мен никой нищо няма да каже. Но винаги има кой да ме информира. Известно е, че тези интриги не ме интересуват и че, когато някой дойде да ми докладва за някого, аз казвам - стоп, да извикаме онзи, за когото говориш, и заедно да изясним нещата. Интриги се създават навсякъде, важното е човек да ги парира... Ние сме свикнали да не уважаваме богатите. Много от тях са натрупали богатство по нерегламентиран път, защото такъв беше преходът ни. Но покрай тях има много други, които са спечелили парите си с труд и умения. Кой е стойностен човек може да се разбере по това какво прави с парите си. Някои ги изхарчиха за жени, коли и яхти. Други за дарителство. Един дарител обаче не трябва да говори за дарението си... Щастието е на този, който дава, а не на който взема. Онзи, който взема, се чувства неудобно, „нямаше нужда“ е характерен израз при нас... Аз нямам яхта, самолет, хеликоптер. Обичам да карам хубава и сигурна кола. Разликата между малките момчета и големите мъже е цената на играчките им. Превъзмогнал съм това. Даже и курортите не са ми интересни, то няма и кога да ходя. Една седмица през зимата и една през лятото. В събота и неделя се зареждам на по-диви места.

- Не е ли време да забавите темпото, да не работите толкова много?

- С възрастта започнах да се събуждам към 5.20 ч, разхождам кучето, правя си тоалета и в седем без двайсет съм в болницата. Моята теория е, че докато можеш, трябва да работиш, това поддържа тонуса. Не само работата, а и отговорността покрай работата те поддържа. Дълго не мога да почивам, защото се изнервям. Почивките ми са свързани със спорт - ски, плуване, в събота и неделя играя тенис. Хубаво е, когато спре да работи, човек да запълни времето си с друго. Виждал съм хора, които рухват, след като излязат в пенсия. Не мога да си представя, че ще се събудя и ще се чудя какво да правя.

- Един от най-често задаваните ви въпроси е как да щадим сърцето си. Каква е вашата рецепта?

- Да не приемаш обидата навътре, злобата да минава покрай теб. Да отвориш сърцето си за доброто. Да си щедър не само финансово, а и да споделиш това, което знаеш. В областта на сърдечната хирургия няма някой, който е активен, и да не е минал през мен. Всички са били мои ученици, с голяма част сме останали приятели. Всички са хабилитирани покрай мен, включително професори.

- Наскоро в интервю за „Труд“ шефът на Военна болница проф. Николай Петров заяви, че и в медицината има намеса на Божията воля. Част от читателите ни не се съгласиха и обвиниха лекарите, че като не могат да се справят, чакат Бог да им помогне. Вие вярвате ли в неговата намеса?

- Вярвам сто процента. Имал съм много случаи. Ако си въобразяваме, че сме всемогъщи, заблуждаваме и себе си, и пациентите. В крайна сметка ние сме оръдия в ръцете на Господа. И това никой не може да отрече. Имал съм следния случай - опериращият лекар излиза да съобщи на близките, че пациентът е починал. След това обаче се оказа, че сърцето работи. А всичко, което се случи, беше несъвместимо с живота - сърцето тръгна и човекът оживя.

Виждал съм пациент от Кърджалийско, който беше със страхотна инфекция навсякъде, но каза, че няма право да умре, защото има 7 деца. И оживя. Не знам друг да е оживял с такава инфекция. Не всичко знаем както за материалното, така и за духовното, и да говорим, че всичко е в ръцете на лекаря, е много глупаво. Основната функция на лекаря е да се самоусъвършенства, за да може да е на върха на вълната на научните познания. Въпреки всичко има нещо над нас, което понякога решава нещата.

- Вие вярващ ли сте?

- Религиозен съм дотолкова, доколкото вярвам в душата, вярвам в прераждането, вярвам, че има някой над нас, който знае и следи какво правим. И рано или късно всичко на този свят се връща - и доброто, и злото. Ако не на нас, на децата ни, което е жестоко. Това от наша гледна точка е несправедливо, но не се знае от друга дали не е справедливо.

- Какво ще пожелаете на българите за Новата 2017 година? Как да празнуваме и как да почиваме?

- Човек трябва да си позволява всичко, което му е приятно, но дозата да е умерена. Нищо прекалено не е полезно. Положителните емоции не са в количеството, а в качеството. Не трябва да се въздържаме от една пура и от малко алкохол. Рецептата е да отворим сърцето си към доброто и да запазим детското в нас. И най-важното - да не забравяме да не се ядосваме за глупости.

Нашият гост:

Проф. д-р Генчо Начев е роден на 9.XI.1951 г. в Казанлък. Потомствен хирург.

Завършва Медицинска академия в София през 1975 година. Кариерата си започва в хирургията на Окръжна болница-Стара Загора, след това е във Военна болница в Пловдив и в Клиниката по сърдечносъдова хирургия в МА в София.

Бил е зам.-директор и директор на НЗОК. От 2000 г. завежда Катедрата по сърдечносъдова хирургия на МУ-София. От 2006 г. ръководи СБАЛССЗ „Св. Екатерина". Създава Клиника по кардиохирургия към УМБАЛ „Св. Георги"-Пловдив, през 2002 г. и Клиника по кардиохирургия към МБАЛ "Света Марина" във Варна през 2005 г.

Специализирал е в Меката на кардиохирургията в Хюстън. Носител на орден "Стара планина". Има над 250 публикации, 4 учебника и монография. Развива благотворителност, но отказва да говори за това, защото истинското добро не търси гласност.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Интервюта