Неадекватността на политиките за развитие на системата, буди тревога

Висшето образование у нас, пък и навсякъде по света преминава през различни периоди на развитие. Някъде ги преминава плавно, другаде почти екстремно. Ние като че ли се съотнасяме с последното, особено през последните години. Това казва проф.Маруся Любчева.

Според нея засиленият смислов диалог по проблемите на висшето образование през последните почти две години безспорно определя високия заряд на това, което се случва в университетите и научните среди и ролята на висшето образование и наука за развитието на обществото. Това, което други страни правят перманентно с добре премерени цели и приоритети.

„Вероятно всеки управляващ образованието, смята, че промените и реформите, които той налага, са най-смисленото нещо, което може да се направи със системата, но ако не се вглежда в принципите, в добрите световни модели, в тенденциите за развитие на икономиката и обществото като цяло, то това няма как да се случи. Когато управляващите образованието го затварят само в неговите вътрешни параметри и позволяват да се развива по правилата на своята вътрешна логика, то няма как да се обслужват напълно обществените интереси и висшето образование да е истински приоритет за развитие на държавата“, коментира проф. Любчева.

Тя подчертава, че ногобройните промени на Закона за висше образование от 1995г, които са над 50, ако не показват неговото несъответствие с реалността, сочат неадекватността на политиките за развитие на системата. „Да, образователната система е консервативна и не търпи непрекъснати интервенции, затова, когато се правят такива, те трябва да са дълбоко осъзнати и премислени. Вижда се, че с този закон консервативността е твърдо нарушена, да не говорим, че в някои години промените са извършвани по два и три пъти... Висшето образование следва да е по-динамично в сравнение с останалите степени на образование, но очевидно динамичността тук е временно явление, не водеща до промени, които изисква общественото развитие, а до промени, обслужващи едни или други интереси вътре в самата система“, категорична е проф. Маруся Любчева.

По думите и в развитието на обществото, процесите имат своя динамичен характер и периоди, които определят различна приоритетност. И това е създало например периода за развитие на тежката химия, на тежкото машиностроене, на ядрената енергетика и др. Факт е също, че за тези периоди е имало и съответстващи на тях образователни промени в структурата на висшето образование – създадените химически институти, новите технически институти /б.а.сега вече университети/, без разбира се да се пренебрегват останалите, доказали стойността си.

„И това вероятно е дало и основание за новото разбиране за развитие на висшето образование, следващо преминаването към пазарна икономика, в което липсата на икономически приоритети за развитие на държавата даде на висшето образование свободата да обучава навсякъде по всичко, което му се струва атрактивно за момента. Точно това разбиране създаде хаоса, чиито последствия се усещат много осезателно днес. Но те не са само продукт на управляващите висшето образование, а и на цялата управленска система, която не пожела и не успя да създаде модела на взаимовръзки на приоритетите. В този смисъл няма как да обвиним само образованието, че разшири обучението неимоверно много към атрактивни специалности /някои ги наричат по-лесни/ като по този начин пренасочи потоците интерес на младите хора. Никой не направи анализ на тенденциите, анализ на икономическото ни развитие, за да се следва един модел, който в действителност ще обслужва общественото и икономическо развитие. Всъщност никой нямаше интерес от това. Хаосът беше увлекателен. Тук сме длъжни да кажем, че висшето образование има и висока фундаментална стойност и в контекста на автономията /добрата автономия/ образованието трябва да обучава и развива фундаменталните, хуманитарните, социалните науки и всички, които винаги са създавали фундамента на бъдещето. От друга страна няма как висшето образование да създава само атрактивност, но и да работи за развитие на фундаменталните науки, които са заложени в неговите първоначални намерения“, разсъждава проф. Любчева.

Тя подчертава, че наред с недобрите практики, които се появиха „в съответствие“ със Закона за академична автономия на висшите учебни заведения от 1990 г., доразвити със Закона за висше образование от 1995 г. и превръщането на почти всички висши учебни заведения в университети, моделът на атрактивните специалности заработи много активно и доведе до експанзия, която нямаше как да не завърши с излишества или липса на определени специалисти и недостиг на кандидат- студенти.

„Това се случва, когато една система се управлява мандатно, макар и да са налице някои стратегически насоки, създадени по времето на един или друг министър. Силната турбуленция, на която е подложена цялата академична общност можеше да бъда намалена и овладяна. Но не беше, за съжаление. Появи се Закон за развитието на академичния състав в Република България /изменян 6 пъти, три от които в годината на приемането/, който я засили.

Продължавайки с последните заявени намерения с измененията на Закона за висше образование, виждаме, че висшето образование се завърта в едни кръгови действия, които едва ли ще решат проблемите. От една страна новото е добре забравено старо /макар и не толкова старо/, от друга страна новото с твърдения за уникалност/каквато не е/. Приемането на изискване за ограничение на възрастовия състав на ръководните органи на висшите учебни заведения е преформулиране на законова разпоредба, съществуваща в Закона за висше образование - в ръководните органи на всички нива могат да бъдат избирани лица на основен трудов договор. А лицата на основен трудов договор са членовете на академичната общност до 65-годишна възраст. След тази възраст хабилитираните лица получават възможност да продължат дейността си чрез специален разрешителен режим. Съответно два пъти по една година за доценти и три пъти по една година за професори. В този режим обаче тези членове на академичната общност не са на основен трудов договор. И тази многократно „дъвкана“ тема така и не намери място в политиките на университетите, вероятно защото е неизгодна за някого и за някои представители на академичната общност. Преди приемането на тези промени трябваше да се погледне в много материали за водените през годините дискусии в тази посока“, обяснява проф. Маруся Любчева.

Според нея не става въпрос за ограничаване възможността за преподаване или изследователска дейност, а за регламентиране на управлението в съответствие с действащ закон. Проф.Любчева заявява че всяко висше учебно заведение може и е в състояние да осигури на преподаватели възможност да работят както по време на съответното удължение след 65 години, така и след това при определени условия – на хонорар, като гост-лектори, участие в проекти и др.

„Какво променя промяната на Закона? – постулира изпълнението на закона, който очевидно е нарушаван. И то го промени „половинчато“ – след като бяха минали голяма част от изборите на нови ръководни органи в университетите, остави действащото положение до изтичане на мандатите – минимум след три години. Някои наричат това дискриминация. Не, не е! Защото няма как млади преподаватели и учени да достигнат до позиции, в които се чува мнението им и на които те могат да допринесат с новата си енергия и експертност до по-добри решения. Няма как управлението на университетите да се движи по нови модели, ако в съставите на ръководните органи не намерят място млади преподаватели и учени, които за съжаление по рейтинг не успяват да надминат преподавателите с дългогодишна практика. Тук е добре да вмъкнем коментар за състава на ръководните органи на университетите, част от които са академичните и факултетни съвети. Техният състав, определен в съответствие със закона позволява членовете на академичната общност /хабилинтирани професори и доценти/ да бъдат избирани от студенти, които съставляват 15% от състава на общото събрание. Нехабилитираните преподаватели са по-малко.

С уважение към студентите и студентските съвети, но студентите се обучават в университетите 4 и повече години и след това много от тях дори не се сещат за университета си. С гласуването си те слагат отпечатък върху политиките, които съответните органи ще развиват. И за съжаление са една от общностите, върху които най-лесно се оказва натиск в една или друга посока. Примери от практиката – колкото искате. Може да се счита добре за администрирането, но не е добре за развитието на университетите и на системата като цяло“, изброява проф. Любчева.

Като изследовател тя казва, че сключването на Договор за управлението на университетите между ректорите и министъра на образование е стъпка в разширяване правомощията на държавата, която до този момент е отговорна за финансирането на системата, но няма правомощията да го контролира достатъчно.

„И тук примери на „незаконно“ управление на университети при мълчаливото наблюдаване от страна на министерството има много, т.е. би трябвало да се очаква подобрено взаимодействие, още повече, че в съставите на академичните съвети ще влизат представители на общините и председателите на настоятелствата. И тук обаче е въпрос на политики – каква роля имат общините и каква е ролята на настоятелствата. Те и досега можеха да влияят, особено настоятелствата. Няма как да не се обърне внимание и на идеята за Национална карта, която ще определи териториалната и профилната структура на институционалната мрежа за висше образование. Защото не се познава структурата и регионалното разпределение или защото се търси още едно времево покритие за дейности, които не съответстват на принципите? Дори само в периода на подготовка на тези изменения тази карта, ако някой смята, че тя реално ще реши някакви проблеми, трябваше да е готова. Да не говорим за категоризирането на университетите като изследователски. Та нали университетите по презумпция са образователни и научноизследователски структури. Нека се замислим за съдържанието на думата „университет“ – „Висше учебно заведение, в което се изучават дисциплини от различни клонове на науката и се води научноизследователска дейност“ или за произхода й, свързан с „универс“ – всеобхватен, вселена, всемир“, обяснява проф.Любчева.

Тя изтъква, че увлечението по модерните определения, не е най-доброто средство за подобряване на системата. Нито привнасянето на чужди модели автоматично. Както и модерността на иновативните училища в системата на средното образование, но това е друга тема. Днес всички училища трябва да бъдат иновативни. „Какво правят в „неиновативните“?“, пита проф. Любчева.

Прегледът на админитстративните процедури, които управляват висшето образование може да е много дълъг. „Много колеги разсъждават върху рейтингите на университетите, върху измерителите качеството и наукометрията. Но преди всичко трябва да държим сметка за стабилността на системата, която се създава с ефективността на управлението. Проблемът действително се корени в промените на системата, които се осъществяват „ад хок“, на парче, без необходимите анализи и проучвания.

Автономията на висшето образование не решава въпросите за участие на образованието и науката в развитието на държавата. Псевдоавтономията, да не я наричаме с по-тежки думи, създаде доста проблеми, някои колеги я нарекоха „нож с две остриета“. Кое острие е по-дълго не зная, но зная, че вече е време да се направи истински анализ на системата за висше /пък и не само за висше/ образование и тогава да се вземат адекватните управленски решения, а не обратно – да направим промените и после да разсъждаваме какво и как ще правим. Далеч съм от мисълта да омаловажавам усилията, които Министерство на образованието и Комисията по образование и наука в НС полагат за създаване на благоприятна среда за развитие на висшето образование, нито на Съвета на ректорите и стотиците професионалисти, вероятно изказвали мнения по тези въпроси, нито на която и да било друга институция, свързана с проблемите на образованието“, коментира проф.Любчева.

В заключение тя призовава експертността и свързаността на тези промени да се увеличи и те да не звучат като промени от днес за утре. Има следващи дни и години, които не бива да опорочаваме прибързано.

Професор Маруся Любчева

Завършила е образованието си с професионална квалификация „инженер-химик“, специалност „Технология на полимерите“. От 1972 г. е докторант във бургаския Висшия химикотехнологичен институт „Проф. д-р Асен Златаров“. През 1977 г. доктор и има над 50 научни публикации в реферирани списания, множество публикации в националния и местния печат.

В периода между 1977 и 1987 г. е научен сътрудник. Доцент от 1987. От 1989 до 1991 г. е декан на Отделението по следдипломна квалификация в Университет „Проф.д-р Асен Златаров“. Била е декан на Факултет „Органични химични технологии“ от 1991 до 1993. След това до 1995 г. е ръководител на Катедра „Материалознание“ в същия университет.

От 1991 до 1995 г. е бургаски общински съветник. От 1995 до 2005 г. е заместник-кмет на Община Бургас. От 2005 г. е депутат в 40-ото народно събрание. На 1 януари 2007 г. става член на Европейския парламент от България до 2009. От 2013г. до 2014г. отново е евродепутат.

Доц. Маруся Любчева е член на 4 комисии в Европейския парламент: Комисията по международна търговия, Комисията по бюджетен контрол (пълноправен член), и Комисията по бюджети и Комисията по правата на жените и равенството между половете (заместник-член). Тя е член и на Делегацията в комитетите за парламентарно сътрудничество „ЕС – Казахстан“, „ЕС – Киргизстан“ и „ЕС – Узбекистан“ и за връзки с Таджикистан, Туркменистан и Монголия и заместник-член в Делегацията в Комитета за парламентарно сътрудничество „ЕС – Украйна“. Тя е почетен професор.