Путин постигна целите си в Сирия

Първата цел на Путин, както писах тогава, беше да преутвърди статуса на Русия като суверенна велика сила с глобално влияние и призната сфера на интереси, простираща се и извън границите на бившия СССР.

Тя е постигната. Русия се утвърди като ключов играч в най-горещата точка на световната политика – Близкия изток, играч, срещу който и без който нищо не може да се направи. САЩ са в тотално отстъпление на сирийския фронт. Нещо повече, 30 септември 2015 г. се оказа краят на безвъпросната глобална военнополитическа хегемония на Вашингтон, както крахът на банка „Lehman brothers“ през септември 2008 г. се оказа краят на безвъпросната хегемония в икономиката на Вашингтонския консенсус.

ЕС и НАТО бяха и си останаха неадекватни на предизвикателството. Руският преговорен процес за Сирия в Астана засенчи западните си конкуренти. Глобалното влияние на Русия получи отражение в странно превърната форма в теориите на конспирацията за фамозните руски хакери, уж направили Тръмп президент, и за руските медии, уж супермайстори на манипулацията.

Втората цел на Путин според коментара ми от 2015 г. бе защитата на Башар Асад, или както той предпочита да казва, на сирийската държавност и териториална цялост, а и по-общо да се сложи край на насилствения износ на „демокрация“ от страна на САЩ и ЕС, който се провали напълно през последното десетилетие и половина от Афганистан и Ирак до Либия и Украйна и стана причина и за разрушаването на последната, и за бежанската криза в Европа и надигането на десния национализъм.

Тази цел също е до голяма степен постигната. През септември 2015 г. падането на Асад или пък отделянето на малка крайбрежна алауитска Сирия изглеждаше въпрос на месеци. Сега той контролира 85% от територията на страната и никой дори във Вашингтон и Тел Авив вече не си представя управлението й без него. Въоръжената опозиция срещу него е раздробена, маргинализирана и изоставена от САЩ.

Възможно е след разгрома на ИД да има и операция на Русия в Либия за възстановяване на нейната държавност, с което да се затвори и другият главен кран за стихийна незаконна миграция към Европа. Възможна е и намеса на Русия в Афганистан за умиротворяването му след краха на миисята на НАТО. САЩ няма повече да се решат да „демократизират“ насилствено никоя друга страна от Третия свят. Заканите на Тръмп към Северна Корея, Иран и Венецуела са празни заклинания, които не се приемат сериозно.

Третата цел на Путин, също до голяма степен изпълнена, бе да консолидира комбинирана светска и шиитска близкоизточна коалиция срещу износителите и покровителите на сунитския радикализъм – Саудитска Арабия, Катар и Турция, които бяха също и главните американски сателити в региона. Изострянето на конфликта между шиити и сунити започна по вина на САЩ в Ирак и след това в Сирия след началото на „Арабската пролет“. Самата Русия беше потърпевша от сунитския тероризъм, внeсен от Саудитска Арабия, още от началото на 90-те години.

И ето че Катар, а след него и Турция, изпаднаха от каруцата на Рияд. Стреснат от опита за преврат и от твърдия подход на Русия след свалянето на нейния самолет, Ердоган се извъртя на 180 градуса. Изострянето на кюрдския въпрос вкара Анкара в коалицията на Москва заедно с Техеран, Багдад, Дамаск и Бейрут. При това в ролята на по-малък брат на първите двама. С това се създават условия за потенциално пълно преформатиране на Близкия изток с радикално отслабване на саудитите, на което можем да станем свидетели още до края на това десетилетие.

Четвъртата цел на Путин, да се ликвидира ИД и да се скърши гръбнакът и на руския ислямистки тероризъм извън границите на Русия, се решава също успешно, макар по нея да остава още доста работа. Решава се главно от въздуха, с ограничени сухопътни сили, малки човешки загуби и добро взаимодействие със сирийците и другите съюзници на терена. И в самата Русия ИД явно не е в състояние да организира нищо подобно на зверските терористични атаки на чеченските муджахидини от 90-те и началото на 2000-те години. Това дава на руския президент висок престиж и политическа стабилност у дома.

При това авторитетът на Путин и сред руските мюсюлмани и в световната ислямска общност остава необикновено висок. Той се превръща в съюзник на умерените правителства в мюсюлмански страни в борбата със собствените им ислямски екстремисти, какъвто е и случаят във Филипините. Факт е, че Русия, която сега безмилостно изтребва хиляди ислямски терористи всяка седмица, е по-популярна в мюсюлманския свят и доста по-слабо засегната у дома си от ислямистки терор, отколкото западноевропейските страни, които помагат на ИД в Сирия, но търпят хаотичен терористичен разгул у дома си, често от свои собствени граждани.

Очевидни са и другите победи на Путин – доказа, че не изоставя съюзниците си в беда и че надеждно избира злото пред по-голямото зло – като в случая с преврата срещу Ердоган. Демонстрира техническите си възможности, осигури щедри договори за износ на военнопромишления си комплекс. Обучи превъзходно армията си за действия срещу противник и в условия, с които ще им предстои да се сблъскват и в бъдеще.

Москва показа, че е способна да води сравнително продължителна, но евтина, с малки загуби и ефективна, постигаща целите си в разумни срокове война далече от собствената си територия, с малки мобилни сили и отлично взаимодействие на ВКС с ВМФ и сухопътните сили, с използване на крилати ракети от кораби, подводници и стратегически бомбардировачи, базирани в Средиземно и Каспийско море и във вътрешността на Русия.

Разбира се, войната в Сирия още не е свършила – ликвидирането на ИД, Ан-Нусра и другите терористични банди ще отнеме още много месеци, може би година. „Зоните за сигурност“ ще трябва да обхванат цялата територия на страната. После труден и продължителен политически процес, особено що се отнася до кюрдския въпрос, за който казват, че щял да бъде „палестинският въпрос на XXI век“. Но може да се каже, че победата на Путин в Сирия е сигурна.

В заключение само няколко думи за срещата на Путин с Ердоган в четвъртък, 28 септември. За по-малко от две години политиката на турския лидер към Русия и Сирия под влияние на руската военна сила и икономически натиск се извъртя коренно. Ердоган по трудния начин, в последния момент усети, че поведението му от 2011 до средата на 2016 г. застрашава страната му с катастрофа и разпад, а него със смърт от ръцете на военните. Страхът от преврата го накара да забрави поне временно и амбициите си за регионално лидерство. Той фактически преосмисли цялата си външна политика с изключение на страха си от кюрдите, но и там се нареди послушно в редичката на съюзниците на Русия и Иран.

В четвъртък Ердоган се съгласи с Путин, че и двете страни са „за“ териториалната цялост на Сирия, против създаването на кюрдска държава за сметка на Сирия или Ирак и „за“ изтласкването на САЩ от северна Сирия с цел отслабване влиянието им върху кюрдите. С последното Турция виртуално се сбогува с НАТО и с американската сфера на влияние.

Макар че Реджеп промени (за трети път) отношението си към Башар – сега към положително, личните им отношения отпреди 2011 г. никога няма да се върнат, т.е. Анкара никога няма да се ползва с благоразположението на Дамаск, с което ще се ползва Москва. Напротив, от Турция ще се иска да връща много в процеса на възстановяване на Сирия.

Анкара обаче засега е удобна за Русия с вбиването си на клин между кюрдите в Африн и Рожава, с което се изключва шансът да възникне обединена кюрдска територия на север и да се застраши целостта на Сирия. А също с позицията си по целостта на Ирак и неприемането на кюрдския референдум там.

Но Путин явно няма вяра в промяната на Ердоган, ще води своя тънка игра с кюрдите и разположи свои сили в Африн, за да не позволи на Турция да прекрачи границите, които й определя Москва. Още един извод е, че Русия много се промени в хода на сирийската война и ще води все по-хитра и цинична външна политика, несмущавана дори от традиционните чувства между руския и другите народи, с което е добре българските политици да са наясно отсега.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи