Путин се договаря с тия, от които нещо зависи

България да покаже, че е фигура в шаха, а не шахматна дъска

Изминалият май може да се определи като месеца на Путин. Проведеният Петербургски международен икономически форум със 140 държави, 17 000 участници, подписани многомилиардни договори, присъствието на Европа и на Изтока, в лицето на японският министър-председател Шиндзо Абе и китайския вицепрезидент Ван Цишан, е безспорен успех.

Все по-очертаващото се фиаско на случая „Скрипал“, украинските инсинуации с уж „убития“ от Кремъл журналист от Киев Аркадий Бабченко накара дори благосклонната към сегашната украинска власт западна журналистика да реагира остро. Скоростните визити на германския канцлер Ангела Меркел и френския президент Макрон при президента Путин оставиха усещане за настъпваща коренна промяна в отношенията на Русия с Европа. Двамата европейски лидери осъществиха посещенията си при руския президент само седмица след визитите си във Вашингтон. Там разговорите с Тръмп също показаха настъпваща промяна в отношенията между Европа и САЩ. Стана ясно, че тази нова посока, зададена от Вашингтон, не ни харесва. Тя се изразява в слогана: Америка над всички!

Основните въпроси, които всеки от европейските лидери постави, а именно запазване на споразумението с Иран, избягване на налагането на американски санкции над европейски компании, безсрочни изключения за ЕС за въвежданите от САЩ мита за алуминий и стомана получиха категоричен отказ. Нещо повече, американският президент отново постави недвусмислено въпроса за повишаване до 2% от БВП на разходите за издръжка на НАТО. Стана известно, че е оказван натиск над Германия за стопиране на газопровода „Син поток-2“, а е предлаган втечнен американски шистов газ с танкери, калкулирани в цената. За да не е неясно как могат да се развият нещата, бяха повторени претенциите към германския автомобилен комплекс, че продава произведени в заводите си в Мексико автомобили на американския пазар без мито, а френските банки следва да спазват правилата, за да не бъдат отново глобени.

Новите реалности изискват и нови отношения. Визитите на лидерите на двете водещи европейски държави при Путин бяха с такава цел. Меркел потвърди намерението си Германия да изгражда новия газопровод с Русия, въпреки съпротивата на Вашингтон. Постара се да гарантира газовия транзит през Украйна и спазването на мирните споразумения „Минск-2“. Същото стори Макрон.

Относно мирните споразумения и тримата са наясно, че не контролират изцяло мача, защото украинският играч слуша само Вашингтон. За властта в Украйна европейските участници в „Минск-2“ и в „Минск-1“ и във февруарските споразумения от Майдана – 2014 г. са само статисти. Макрон обсъди ситуацията в Сирия, споразумението с Иран, въпросите с КНДР и направи редица важни изказвания. Призна, че в международните отношения Русия не може да бъде изолирана. Заяви ролята й на лидер. Потвърди, че е имало ангажимент на НАТО да не застрашава Русия с военна инфраструктура до нейните граници. И френската Total подписа многомилиардна сделка за участие в разработването на газовите находища в Русия. В изказването на Путин имаше нещо много показателно – че Франция винаги е надежден партньор в международните отношения и отстоява единствено своите интереси. Макрон побърза да потвърди, че Франция остава такъв независим партньор. Подчертавам този важен момент, защото той е основен и за българо-руските отношения. Надеждността се изразява в спазване на поетите ангажименти и отстояване на собствена позиция.

Това е в основата на външната политика. Независимо от опитите да ни се обяснява как икономическият интерес определял всичко, влиянието на политиката е основно. Политическият натиск беше причината България да спре всички проекти на Русия у нас, като се почне от „Син поток“, който първо беше предложен на България.

Кабинетът „Костов“ ни уверяваше, че Русия няма технологичните възможности да поставя тръби през морето, докато тръбите не достигнаха Турция. По тях вече се пренасят 19 млрд.куб.м годишно. И когато някой говореха за другия руски проект, предложен на България – „Южен поток“, те забравиха този факт. В този контекст са и проектите за нефтопровода Бургас-Александруполис, АЕЦ „Белене“. България е в групата с най-висок политически риск за руските проекти, въпреки че няма друга страна в Европа, на която Русия да е предлагала толкова много проекти. Всеки от тях беше спрян. Защо изобщо са били стартирани? Защото икономически са били обосновани, но се е намесил политическият фактор. И не случайно руският президент при обявяването на пренасочения „Южен поток“ към Турция заяви, че българската страна не е в състояние да изпълнява поетите си ангажименти под оказан външен политически натиск.

Оправданията с ЕК не струват много. Австрия поиска и получи решение на парламента си да строи газопровода независимо от позицията на ЕК. Орбан в Унгария също препотвърди, че ще спазва договорите и даже стартира с „Росатом“ изграждането на два нови реактора в АЕЦ „Пакш“ с руски заем. Путин има отиграна тактика с такива държави: на изпаднала в зависимост страна не се предлага нищо, не се и договарят с нея. Преговорите се водят с нейните опекуни, защото тя прави това, което й наредят те. В тези договорки не влизат интересите на зависимите, защото те не участват в тях.

Миналото и бъдещето на отношенията между Путин и България се определят само от този показател. Срещи винаги ще има, той се среща и с Порошенко в Минск, но резултатът ще е неясен – също като при набързо изстреляните визити на президента и министър-председателя на България. Русия не се ангажира с нищо от направените й предложения. Именно заради тактиката да се договаря с тези, от които нещо зависи.

На нашето предложение за газопровод, Путин отговори, че е говорил с….Ердоган! На това за газов хъб, повтори, че нещата трябва да се договарят с Брюксел. Относно АЕЦ „Белене“- че ще чакат да ги поканят, но бъдещите инвеститори, които няма да са български и тогава „Росатом“ ще преговарят с тях. Каквито и да са инвеститорите, съгласно процедурите на международната атомна агенция, производителят на реакторите винаги участва.

Трябва да се разбере, че всички тези предложения вече не са руски проекти. Продължението на „Турски поток“ през България е продължение на турски, а не на руски поток. За да се случи, трябва да сме наясно с няколко неща: това продължение на първата тръба собственост на турската „Боташ“ ли ще е? Ако е така, Турция ще ни продава газа с надценка, като свой продукт. Дори да успеем да докажем преимущества за втората руска тръба пред маршрута през Ипсала-Гърция, пак остава неясен договорът между „Газпром“ и „Боташ“ – дали това ще е руски газ, който ние ще транзитираме. Относно газовия хъб „Балкан“ и захранването му с руски газ, има още повече неясноти. Страната с такъв хъб изкупува на границата си влизащите в него газови потоци, а ние не знаем какъв точно газ ще бъде това – нещо основно за ценообразуването. За хъб са необходими поне два независими източника и газохранилище. Трябват и тръби, около 130 км. новопостроени. Втората тръба от „Турски поток“ вече е поставена на 380 км.по дъното на морето и се предвижда да излезе на брега през пролетта на 2019 г. Всичко това е като в поговорката, че не можеш да нагазиш два пъти в една и съща река. Не можеш да прокараш 2 пъти един и същ проект за газопровод.

А дали в тези кратки срокове правотелството ще успее да го направи? Икономически е трудно осъществимо. Въпреки всичко, в икономиката стават чудеса, когато в нея се намеси политиката - при желанието на Русия да инвестира в проектите, защото е газът техен продукт, както и реакторите. Но за да стане това, България трябва да покаже, че е фигура в шаха. Иначе ще си остава шахматната дъска, върху която другите си играят партиите.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи